КАТО богобоязлив младеж, баща ми Артър искал да стане методистки пастор. Намеренията му обаче се променили, когато прочел някои издания на Изследователите на Библията и започнал да се събира с тях. Той се покръстил през 1914 г. на 17–годишна възраст. Тогава бушувала Първата световна война и баща ми получил повиквателна за военна служба. Но поради отказа си да воюва бил осъден да лежи 10 месеца в затвора в Кингстън (Онтарио, Канада). След освобождаването си той започнал целодневна служба като колпортьор (пионер).

През 1926 г. баща ми се оженил за Хейзъл Уилкинсън, чиято майка била научила истината през 1908 г. Аз съм роден на 24 април 1931 г. и съм второто от четирите им деца. Животът ни се въртеше около поклонението на Йехова и дълбокото уважение на баща ми към Библията изгради в нас същата трайна почит към нея. Редовно ходехме на служба от къща на къща като семейство. (Деян. 20:20)

Втората световна война избухна през 1939 г. и на следващата година дейността на Свидетелите на Йехова в Канада беше забранена. В училищата се провеждаха патриотични церемонии, които включваха отдаване на чест на знамето и пеене на националния химн. На мене и Дороти, най–голямата от всички ни, ни беше позволено да излизаме от класната стая по това време. За моя изненада обаче един ден учителката се опита да ме засрами, като ме нарече страхливец. След училище няколко съученици ме нападнаха и ме събориха на земята. Но тази случка  по–скоро засили решимостта ми „да се подчинявам преди всичко на Бога, а не на хората“. (Деян. 5:29)

Покръстих се през юли 1942 г. на 11–годишна възраст в резервоар за вода в една ферма. Обичах да служа като ваканционен пионер (днес помощен пионер) през месеците, когато не бях на училище. Една година с трима други братя отидохме да свидетелстваме на дървосекачите, които живееха в отдалечен район в северната част на Онтарио.

На 1 май 1949 г. станах редовен пионер. Тъй като в клона се извършваха строителни работи, ме поканиха да помагам и на 1 декември станах член на канадското бетелово семейство. Назначиха ме в печатницата, където се научих да работя на печатарската преса. Няколко седмици бях нощна смяна, за да помагам с печатането на трактат за преследването на служителите на Йехова в Канада.

По–късно, докато работех в Отдела по службата, разговарях с група пионери, които бяха на посещение в клона. Те отиваха да служат в Квебек, където тогава имаше силно противопоставяне. Сред тях беше Мери Зазула от Едмънтън (Албърта). Нейните родители, ревностни православни, я изгонили от къщи заедно с по–големия ѝ брат, защото отказвали да прекратят изучаването си на Библията. През юни 1951 г. двамата се покръстили и след 6 месеца започнали пионерска служба. По време на разговора ми направи силно впечатление колко духовна е Мери. Казах си: „Това е момичето, за което искам да се оженя.“ Сключихме брак след 9 месеца, на 30 януари 1954 г. Една седмица по–късно бяхме поканени за обучение за пътуваща служба и през следващите 2 години служихме в окръг в северната част на Онтарио.

Световната проповедна дейност се разрастваше и беше съобщено, че са нужни мисионери. Ние си казахме, че щом издържаме досадните комари през лятото и мразовитите зими в Канада, сигурно ще понесем трудните условия на всяко друго назначение. Завършихме 27–ия клас на Училището Гилеад през юли 1956 г. и през ноември вече бяхме на назначението си, Бразилия.

Когато пристигнахме в клона в Бразилия, започнахме да учим португалски. След като научихме някои основни изрази и поздрави и запомнихме едноминутен увод за списанията, можехме да излезем на служба. Ако домакинът проявеше интерес, му четяхме стихове за  живота под управлението на Божието Царство. На първия ден, в който излязохме на служба, една жена ни слушаше внимателно, затова ѝ прочетох Откровение 21:3, 4 — след това припаднах! Тялото ми още не беше свикнало с горещия и влажен климат и се оказа, че това ще бъде проблем и занапред.

Назначението ни беше град Кампус, където сега има 15 сбора. При пристигането ни в града имаше само една група и мисионерски дом с 4 сестри: Естър Трейси, Рамона Бауър, Луиза Шварц и Лорейн Брукс (сега Уолън). Задълженията ми в дома бяха да помагам с прането и да осигурявам дърва за готвене. Един понеделник вечерта след Изучаването на „Стражева кула“ имахме неочакван посетител. Жена ми си почиваше на дивана и си говорехме за изминалия ден. Когато надигна глава от възглавницата, оттам излезе змия, която причини голяма суматоха, докато не я убих!

След една година учене на португалски бях назначен за окръжен надзорник. В селските райони живеехме просто — нямахме електричество, спяхме на черги и се придвижвахме с кон и каруца. По време на една проповедна кампания в необработван район пътувахме с влак до един планински град и си наехме стая в пансион. Клонът ни изпрати 800 списания за службата. Трябваше да ходим много пъти до пощата, за да пренесем кашоните.

През 1962 г. в цяла Бразилия се проведе Училището за служба на Царството за братя и за сестри мисионерки. Получих назначение 6 месеца да пътувам по училищата, но без Мери. Преподавах в Манаус, Белен, Форталеза, Ресифи и Салвадор. Организирах и областен конгрес в известната опера в Манаус. Проливни дъждове замърсиха голяма част от питейната вода и ни оставиха без подобаваща столова за конгреса. (Тогава на конгресите се осигуряваше храна.) Свързах се с военните и един любезен офицер с радост уреди да имаме питейна вода на целия конгрес и изпрати войници да построят две големи шатри за кухнята и столовата.

През това време Мери свидетелстваше в един португалски търговски район, където хората се интересуваха единствено от печелене на пари. Тя не успявала да започне разговор за Библията с никого, затова казала на някои бетелови служители: „Португалия е последното място, в което бих живяла.“ Само каква изненада ни очакваше! Скоро получихме писмо с покана да служим именно в Португалия. Тогава проповедната ни дейност там  беше забранена, но ние приехме назначението въпреки първоначалния шок на Мери.

Пристигнахме в Лисабон през август 1964 г. Братята бяха обект на голямо противопоставяне от португалската тайна полиция. Затова беше най–добре никой да не ни посреща и да избягваме контакт с местните Свидетели. Отседнахме в пансион, докато чакахме разрешението си за пребиваване. След като го получихме, наехме апартамент. През януари 1965 г. най–накрая беше осъществена връзка с клона. Колко бяхме щастливи да сме на събрание след цели пет месеца!

Разбрахме, че полицията всеки ден претърсва жилищата на нашите братя. Тъй като Залите на Царството бяха затваряни, събранията се провеждаха в частни домове. Стотици Свидетели бяха отвеждани в полицията за разпит. Тормозеха ги, за да измъкнат от тях имената на онези, които водеха събранията. Затова братята започнаха да се обръщат един към друг със собствените си имена, като Жузе или Паулу, вместо с фамилиите си. Ние направихме същото.

Най–важната ни задача беше да осигуряваме духовна храна на братята. Мери трябваше да набира на шаблони текста на статии за изучаване от „Стражева кула“ и други издания, които след това размножавахме на циклостил.

През юни 1966 г. в Лисабон се състоя значимо съдебно дело. Всичките 49 членове на сбор Фейжу бяха дадени под съд за присъствие на незаконно събрание в частен дом. Аз ги подготвих за процеса и за разпита, като влязох в ролята на прокурора. Знаехме, че ще загубим, но и че ще бъде дадено голямо свидетелство. В заключение на защитата си нашият адвокат смело цитира Гамалиил от първи век. (Деян. 5:33–39) Новината беше във всички медии. Четирийсет и деветте братя и сестри излежаха присъди от 45 дни до 5 месеца и половина. За наша радост смелият ни адвокат започна да изучава Библията и посещаваше събранията, преди да почине.

През декември 1966 г. ме назначиха за надзорник на клона и се занимавах с много правни въпроси. Положихме огромни усилия да извоюваме религиозната свобода на Свидетелите на Йехова. (Флп. 1:7) Накрая, на 18 декември 1974 г., получихме правно признание. За да споделят радостта ни, братята Нейтън Нор и Фредерик Франц от световната централа  дойдоха на историческото събрание, което се проведе в Порту и Лисабон с общ брой присъстващи 46 870 души.

С помощта на Йехова проповедната дейност беше достигнала някои острови, където се говори португалски, като Азорските острови, Кабо Верде, Мадейра и Сао Томе и Принсипи. Имахме нужда от по–голям клон и тази нужда беше удовлетворена през 1988 г. На 23 април брат Милтън Хеншел изнесе доклада за откриването на новия Бетел в присъствието на 45 522 развълнувани слушатели. Беше насърчително, че 20 братя и сестри, които бяха служили в Португалия като мисионери, дойдоха за това историческо събитие.

През годините извлякохме голяма полза от общуването с някои верни братя. Например научих важен урок, докато помагах на брат Тиодор Джаръс на едно зоново посещение. Клонът беше изправен пред сериозна ситуация и членовете на Комитета на клона бяха направили каквото могат. Брат Джаръс ги успокои с думите: „Сега е време да оставите светият дух да действа.“ Веднъж преди много години с Мери бяхме в Бруклин и прекарахме една вечер с брат Франц и други събратя. В края на вечерта помолихме брат Франц да сподели нещо от дългогодишната си служба на Йехова и той каза: „Моят съвет е: Останете в земната организация на Йехова каквото и да става. Единствено тя изпълнява заповедта на Исус към учениците му да проповядват добрата новина за Божието Царство!“

Със съпругата ми сме истински щастливи, че направихме това. Пазим скъпи спомени от зоновите посещения в различни клонове. Те ни дадоха възможност да покажем признателността си за вярната служба и на млади, и на възрастни и да ги насърчим да продължават да служат на Йехова.

Годините летят и вече сме над 80–годишни. Мери има доста здравословни проблеми. (2 Кор. 12:9) Но изпитанията укрепват вярата ни и решимостта ни да останем лоялни. Като мислим за живота си, можем твърдо да кажем, че изпитахме незаслужената милост на Йехова по много, много начини. *