Засмях се, понеже не го смятах за религиозен човек, и го попитах: „Ти пък какво знаеш за Библията?“ Той не отговори веднага, но накрая сподели, че майка му е Свидетелка на Йехова и е научил някои неща от нея. Стана ми любопитно и го накарах да ми разкаже повече.

Разговаряхме почти цяла нощ. Приятелят ми ми каза, че според Библията Сатана е владетелят на света. (Йоан 14:30) Може би вие сте знаели това цял живот, но за мене тази мисъл беше нова и интригуваща. Бях чувал, че има някакъв милостив и справедлив Бог, който се грижи за света. Но това не отговаряше на реалността. Макар че бях едва на 26 години, бях видял много неща, които ме тревожеха.

Баща ми беше пилот във Военновъздушните сили на САЩ. Затова още като дете знаех, че заплахата от ядрена война е напълно реална. Армията беше готова да натисне спусъка всеки момент. Войната във Виетнам помрачи студентските ми години в Калифорния. Участвах в протести. Въоръжени с палки полицаи ни гонеха, а ние бягахме, докато се задушавахме и очите ни изгаряха от сълзотворния газ. Бяха смутни и размирни времена. Имаше политически убийства, протести, бунтове. Отвсякъде валяха различни идеи и мнения. Всичко беше много объркано.

През 1970 г. започнах работа на северния бряг на Аляска и спечелих много пари. После заминах за Лондон, купих си един мотоциклет и тръгнах на юг без определена цел. След няколко месеца стигнах до Африка. По пътя се запознах с хора, на които също им се искаше да избягат от проблемите си.

Така че заради това, което бях чул и видял, библейското учение, че някакво зло духовно създание контролира нещата в света, ми беше много логично. Но се питах къде е Бог във всичко това.

 И през следващите месеци разбрах отговора. С течение на времето се запознах и сближих с много мъже и жени, които бяха показали при всякакви обстоятелства, че са верни на единствения истински Бог.

Когато се върнах в Лондон, се свързах с майката на моя приятел и тя ми даде Библия. По-късно, когато отидох в Амстердам (Нидерландия), един Свидетел ме видя да я чета под една улична лампа и ми помогна да науча повече. След това отидох в Дъблин (Ирландия) и намерих клона на Свидетелите на Йехова. Почуках на вратата и там се запознах с Артър Матюс, който беше мъдър и опитен брат. Помолих за библейско изучаване и той се съгласи да изучава с мене.

Посветих се на изучаването си и жадно четях книгите и списанията, издадени от Свидетелите. Разбира се, четях и самата Библия. Беше много вълнуващо! На събранията на сбора видях, че дори децата знаят отговорите на въпроси, върху които образовани хора размишляват от векове: „Защо има зло? Кой е Бог? Какво става, когато умрем?“ Общувах единствено със Свидетелите. Това беше лесно, понеже не познавах никой друг в страната. Те ми помогнаха да обикна Йехова и да поискам да върша волята му.

През 1972 г. се покръстих. Година по-късно станах пионер и започнах да служа в един малък сбор в град Нюри (Северна Ирландия). Наех една каменна къща в планината. В полето наблизо пасяха крави и упражнявах докладите си пред тях. Изглеждаше, че ме слушат много внимателно, докато преживяха храната си. Те не можеха да ми дадат съвет, но ми помагаха със зрителния контакт. През 1974 г. бях назначен като специален пионер и започнах да служа с Найджъл Пит, с когото станахме приятели за цял живот.

В онези години Северна Ирландия беше обхваната от т.нар. Смутни времена. Затова някои хора казваха, че тя е „страната на бомбите и куршумите“. Често имаше улични боеве, снайперистки атаки, стрелби и взривени автомобили. Проблемите бяха както политически, така и религиозни. Но и протестантите, и  католиците бяха наясно, че Свидетелите не се месят в политиката, и затова можехме да проповядваме спокойно и безопасно. Домакините често знаеха кога и къде ще има сблъсъци и ни предупреждаваха, за да ги избегнем.

Но все пак имаше и опасни ситуации. Един ден с Денис Кариган, друг пионер, проповядвахме в съседен град, в който нямаше Свидетели и в който бяхме ходили само веднъж. Една жена ни обвини, че сме британски войници под прикритие, може би защото никой от нас нямаше ирландски акцент. Много се изплашихме. Обикновено дори ако човек се държеше просто приятелски с войниците, можеше да бъде убит или прострелян в коляното. Докато стояхме навън и чакахме премръзнали и сами автобуса, видяхме една кола да спира пред кафенето, където беше жената. Тя излезе и започна да говори с двамата мъже в колата, като сочеше превъзбудено към нас. След това мъжете бавно се приближиха до нас и ни зададоха няколко въпроса за разписанието на автобуса. Когато автобусът дойде, те разговаряха с шофьора. Не чухме какво му казаха и тъй като нямаше други пътници, бяхме сигурни, че се уговарят да се разправят с нас извън града. Но не стана така. Когато се качих в автобуса, попитах шофьора: „Тези момчета за нас ли питаха?“ Той отговори: „Знам кои сте и им казах. Няма страшно. В безопасност сте.“

През 1976 г. на един областен конгрес a в Дъблин се запознах с Полин Ломакс, специална пионерка от Англия. Тя беше духовна, смирена и мила сестра. Двамата с брат ѝ Рей познаваха истината от малки. Година по-късно с Полин се оженихме и продължихме да служим като специални пионери в град Балимина (Северна Ирландия).

Известно време бяхме в пътуващата служба в Белфаст, Лондондери и други опасни райони. Много се насърчихме от вярата на братята и сестрите ни, които бяха изоставили дълбоко вкоренени вярвания, предразсъдъци и омраза, за да служат на Йехова. И той наистина ги благославяше и защитаваше!

Живях в Ирландия 10 години. През 1981 г. ни поканиха да посетим 72-рия клас на Гилеад. След завършването бяхме назначени в Сиера Леоне (Западна Африка).

Живеехме в мисионерски дом с 11 прекрасни братя и сестри. Споделяхме една кухня, три тоалетни, две бани, един телефон, една пералня и една сушилня. Често внезапно спираше тока. На тавана идваха плъхове, а в мазето се промъкваха кобри.

Макар че условията за живот не бяха идеални, службата ни носеше голяма радост. Хората уважаваха Библията и слушаха внимателно. Мнозина изучаваха и станаха Свидетели. Местните ме наричаха „г-н Робърт“, а Полин беше „г-жа Робърт“. След време обаче, тъй като работата ми в клона се увеличи и излизах по-малко на служба, хората започнаха да наричат Полин „г-жа Полин“, а аз станах „г-н Полин“. На Полин ѝ харесваше!

Много от братята бяха бедни, но Йехова винаги се грижеше за нуждите им, понякога по забележителен начин. (Мат. 6:33) Спомням си  как веднъж една сестра имаше само толкова пари, че да купи храна за себе си и децата си за деня, но ги даде на един болен брат, който нямаше пари за лекарство за малария. По-късно на същия ден една жена неочаквано дошла при сестрата и ѝ платила да ѝ направи прическа. Имаше много случки като тази.

Бяхме в Сиера Леоне девет години. После ни назначиха в Бетел в Нигерия. Сега бяхме в голям клон. Аз вършех същата работа в офиса, каквато имах в Сиера Леоне, но за Полин промяната беше голяма и трудна. Преди тя прекарваше по 130 часа на месец в службата и имаше резултатни библейски изучавания. Сега беше назначена в шивашката стая, където дните ѝ минаваха в поправки на дрехи. Трябваше ѝ време да свикне, но постепенно разбра, че другите много ценят работата ѝ, и се стараеше да използва всяка възможност да насърчава бетеловите служители.

Нигерийската култура беше нещо ново за нас и имахме много да учим. Веднъж един брат дойде в офиса ми, за да ме запознае със сестра, която току-що беше приета в Бетел. Когато понечих да се ръкувам с нея, тя падна в краката ми и ми се поклони. Бях шокиран! Веднага в ума ми изникнаха два стиха: Деяния 10:25, 26 и Откровение 19:10. Помислих си да кажа на сестрата да не го прави. Но в същото време си дадох сметка, че тя е приета в Бетел, значи знаеше какво учи Библията.

Чувствах се неловко през останалата част на разговора и след това направих малко изследване. Научих, че сестрата е постъпила според местен обичай, който по онова време все още се практикуваше в някои части на страната. Мъжете правеха същото като израз на уважение. Това не беше поклонение. Има такива примери и в Библията. (1 Царе 24:8) Радвах се, че в невежеството си не казах нещо, с което да смутя сестрата.

Запознахме се с много нигерийци, които бяха проявявали забележителна вяра през годините. Такъв пример е Айзая Адагбона b. Той научил истината като млад и в последствие се  разболял от проказа. Бил изпратен в колония за прокажени, където бил единственият Свидетел. Въпреки противопоставянето помогнал на повече от 30 прокажени да приемат истината и основал сбор в колонията.

През 1996 г. бяхме назначени в клона в Кения. За първи път се връщах в страната след идването ми, споменато в началото. Живеехме в Бетел и в градината често идваха много маймуни. Те обичаха да крадат плодове от сестрите. Веднъж една сестра беше оставила прозореца си отворен. Когато се прибрала, заварила семейство маймуни да си похапват от храната в стаята ѝ. Тя извикала и избягала през вратата, а маймуните изкрещели и скочили през прозореца.

Двамата с Полин започнахме да служим в сбор, в който се говореше суахили. Не след дълго ме назначиха да водя Изучаването на книга в сбора (което сега се нарича Изучаване на Библията в сбора). Разбирането ми на езика обаче все още беше на нивото на дете. Предварително се подготвях за материала, така че можех да чета въпросите. Но ако отговорите на присъстващите се отклоняваха дори леко от написаното, не ги разбирах. Чувствах се неловко. Беше ми жал за братята и сестрите, а те толкова търпеливо и смирено приемаха ролята ми.

Бяхме в Кения по-малко от година. През 1997 г. ни поканиха в Бетел в Бруклин (Ню Йорк). Този път бяхме в страна, в която хората имат много материални неща, което също може да носи проблеми. (Пр. 30:8, 9) Но дори тук братята и сестрите проявяват силна вяра. Те използват времето и притежанията си не за да забогатеят, а за да подкрепят дейността на Божията организация.

През годините видяхме как братята ни проявяват вяра при най-различни обстоятелства. В Ирландия видяхме вяра сред размирици. В Африка — вяра сред бедност и изолация. В САЩ — вяра сред материално благополучие. Несъмнено Йехова се радва много, като вижда хора, които проявяват любовта си към него във всякакви ситуации!

Годините изминаха бързо — „по-бързо от совалката на тъкач“. (Йов 7:6) Сега служим в световната централа в Уоруик (щата Ню Йорк) и имаме радостта да продължаваме да си сътрудничим с хора, които истински се обичат. Щастливи сме и сме доволни да правим всичко по силите си, за да подкрепяме Царя Исус Христос, който скоро ще възнагради многобройните си верни служители. (Мат. 25:34)