Военен командир става „войник на Христос“

Разказано от Марк Луис

„Добро утро, Ваше величество.“ „Добър ден, Ваше превъзходителство.“ „Добър вечер, господин Министър–председателю.“ Това са само някои от поздравите, с които се обръщах към другите, докато бях летец и командир на ВИП ескадрилата на Кралските военновъздушни сили на Австралия. Превозвах със самолет видни личности и правителствени чиновници както в Австралия, така и по света. Сега обаче върша нещо, което е далеч по–възнаграждаващо. Нека ви обясня какво е то.

РОДЕН съм през 1951 г. в град Пърт (Западна Австралия). Бях възпитан в семейство на военен. Когато навърших 15 години, станах член на един клуб за безмоторно летене. Това беше началото на моята любов към летенето, която продължи през целия ми живот.

Скоро след това родителите ми се разделиха и нашето семейство се разпадна. Командирът на една ескадрила изтребители на Военновъздушните сили и неговото семейство бяха така добри да ме приютят, и аз живях при тях докато завърших средното си образование. Под негово влияние аз постъпих като кадет в Академията на кралските военновъздушни сили на Австралия.

Ставам летец

След около шест години завърших Академията като офицер с научна степен и станах летец. На първото си работно назначение трябваше да пренасям с военен транспортен самолет оборудване, провизии и хора из цяла Австралия, южната част на Тихия океан и югоизточната част на Азия. Често летяхме през високи планински теснини и дълбоки долини, и се приземявахме върху затревени ливади, пригодени за писти. Това беше много опасно. През онези години няколко самолета от нашата ескадрила катастрофираха и така загинаха способни хора. Въпреки това с тези полети помагахме на онези, които живееха в отдалечени райони. Доставяхме строителни материали за мостове, малки булдозери за строеж на пътища, храна при бедствени ситуации. Транспортирахме медицински екипи и хора, нуждаещи се от спешна медицинска помощ.

През 1978 г. бях одобрен за авиационен инструктор и се върнах в Академията на военновъздушните сили, където обучавах млади летци. Там поднових познанството си с Даян, която беше останала вдовица с тригодишна дъщеричка. Нейният съпруг учеше заедно с мене в Академията, но катастрофира със самолета си и загина. Когато я попитах дали ще се омъжи за мене, Даян ме помоли да ѝ дам време да помисли. Тя не беше сигурна дали иска друг летец за съпруг.

Междувременно бях назначен да служа в продължение на 12 месеца като адютант на генерал–губернатора на Австралия. Животът в правителствената резиденция в Канбера ми позволи да наблюдавам делата на политиците и да общувам отблизо с граждански, военни и  религиозни власти. Когато времето на това назначение изтече, аз възобнових работата си като инструктор. Не след дълго, през 1980 г., ние с Даян се оженихме.

През 1982 г. приех двегодишно назначение на разменни начала за обучение във Военновъздушните сили на САЩ като офицер по безопасност на полетите и следовател при самолетни катастрофи. Тази работа ми даде възможност да летя навсякъде из Съединените щати и дори до Северна Ирландия. Трябваше да установявам причините за самолетните катастрофи, а също и да давам оценки относно конструкцията и управлението на самолетите с оглед подобряване безопасността на полетите.

Отново в Австралия

След завръщането ми в Австралия се роди дъщеря ни Кери и така нашето семейство нарасна на четири члена. Заради натоварения ми график Даян беше и майка, и баща за децата ни, което се отразяваше неблагоприятно на семейния ни живот. След три години получих първото си командирско назначение — да командвам ВИП ескадрилата на Военновъздушните сили, за която споменах по–рано. През 1991 г., когато започна войната в Персийския залив, моята ескадрила подпомагаше действията, предприети от ООН, а след това и други операции на организацията в Пакистан, Афганистан, Африка и Израел.

През 1992 г. бях назначен в щаба на Главнокомандващия въоръжените сили. Като личен адютант на най–висшия военен в Австралия, можах да видя отблизо какво представляват взаимоотношенията между военните, политиците и ООН. Стигнах до извода, че ООН има недостатъци в много отношения. И все пак изглеждаше, че това е единствената ни надежда за по–добър свят. Но последвалите събития в моя дом ме накараха да преосмисля възгледите си.

Въпросите на Даян получават отговор

След смъртта на първия си съпруг, Даян, която тогава беше католичка, напразно търсела отговор на въпросите, които я измъчвали. Нещата обаче станаха по–сериозни, когато по–голямата ни дъщеря, Рене, започна да проявява интерес към окултизма. В дома на една своя приятелка Даян забелязала един брой на списание „Пробудете се!“, където пишело, че скоро ще излезе статия относно сатанизма. * Даян никога преди това не била виждала списание „Пробудете се!“. И през цялото време по пътя към къщи си мислела как може да се сдобие с това издание.

Три дни по–късно Свидетелите на Йехова ни посетиха и Даян си получи списанието. После тя започна да изучава Библията и да посещава християнските събрания. Това, че изучаваше, ме радваше и дори отидох с нея на няколко събрания, но не изпитвах необходимост да се обвързвам по някакъв начин. Не се смятах за религиозен. Вярвах в Бога, но бях видял твърде много лицемерие в религията, за да я приемам сериозно. Не можех да разбера например как така военните капелани проповядваха за любов и мир, а подкрепяха войната.

Даян дискретно оставяше на различни места вкъщи екземпляри от списанията „Стражева кула“ и „Пробудете се!“, за да мога да ги чета. Прочитах някои от тях и старателно ги оставях в първоначалното им положение. Не исках Даян да си помисли, че проявявам интерес. С увеличаване на познанието ми за Библията, два стиха от нея ме смутиха. Единият беше Откровение 19:17, 18, където се говори за птици, които ядат телата на „военачалниците“. Другият стих беше Откровение 17:3, в който се споменава за „аленочервен див звяр“. Свидетелите на Йехова гледаха на този звяр като на символ на ООН — възглед, който не беше в хармония с идеите ми относно тази международна организация. * Стремях се обаче да не се съсредоточавам много върху тези въпроси.

През 1993 г. Даян ме покани да присъствам на покръстването ѝ. Нейната молба ме  изненада. Попитах я: „Ако трябваше да избираш между мене и Йехова, кого щеше да избереш?“ Тя отговори: „Йехова. Но няма нужда да избирам. Искам и двамата да сте част от живота ми.“ Тогава разбрах, че трябва да науча повече за тази друга личност в живота ѝ. Един местен християнски старейшина ми предложи да изучава Библията с мене и аз се съгласих.

Много ме заинтересуваха библейските пророчества, особено онези, които бяха свързани с военната или политическата история. Например, по време на обучението си във Военновъздушните сили бях учил за военните постижения на древните гърци. Но сега научих, че голяма част от тези събития са били предсказани няколко века предварително в 8 глава на библейската книга Даниил. От това, както и от другите пророчества, постепенно се убедих, че Библията е вдъхновена от Бога.

Преразгледах и мнението си за ООН. Разбрах, че армията не може да разреши проблемите на човечеството, че военната заплаха не може да донесе истински мир и че ООН не може да премахне политическите, религиозните и етническите разделения, които причиняват войните. Започнах да осъзнавам, че единствено Бог може да разреши проблемите на човечеството. И очевидно той вече беше започнал да прави това сред световното братство на Свидетелите на Йехова. (Псалм 133:1; Исаия 2:2–4) Но се питах: „Дали някога ще мога да прекратя военната си кариера, за да служа на Бога?“

Заставам на страната на библейската истина

През 1994 г., когато бях на един областен конгрес на Свидетелите на Йехова в Сидни, дойде време да взема решение. В програмата беше включена библейска драма, която подчертаваше какъв избор трябвало да направи древният народ Израил — да служи или на Йехова, или на ханаанския бог Ваал. Пророкът на Йехова, Илия, отправил следното предизвикателство към израилтяните: „Докога ще се колебаете между две мнения? Йехова ако е Бог, следвайте Го; но ако е Ваал, следвайте него.“ (3 Царе 18:21) Тези думи дълбоко пронизаха сърцето ми. Подобно на израилтяните и аз бях раздвоен. И трябваше да направя избор — дали да служа на Йехова, или да продължа с военната си кариера.

Докато се прибирахме с колата през онази вечер, казах на Даян, че ще напусна Военновъздушните сили и ще стана Свидетел на Йехова. Моето внезапно решение я изненада, но тя напълно ме подкрепи. След няколко дни решението ми не се беше променило, така че си подадох оставката.

По онова време бях командир на кадетския корпус към Академията на въоръжените сили на Австралия, намираща се в столицата Канбера. Ръководех военното и академично обучение на около 1300 кадети и друг персонал от Сухопътните войски, както и от Военноморските и Военновъздушните сили. На последния ден от учебната година казах на събраните около 400 старши кадети и други представители на личния състав, че напускам армията, за да ходя от къща на къща и да уча хората за Библията като доброволен християнски служител. Това съобщение доведе до интересни обсъждания с някои от присъстващите.

Ставам целодневен служител

Започнах да участвам в проповедната дейност от деня, през който оставката ми влезе в сила. Три месеца по–късно, през април 1995 г., бях покръстен. Още при първа възможност започнах да служа като редовен пионер, което означаваше, че отделях по–голямата част от времето си за участие в проповедната служба.

Трябваше да направя много промени, за да мога от военен командир да стана „войник на Христос“. (2 Тимотей 2:3) Едно от първите ми назначения беше да подавам микрофона по време на християнските събрания. Вместо да издавам заповеди, трябваше да се науча да моля да бъдат направени нещата. Да проявявам любов и разбиране за мене стана по–важно от това да се стремя всичко да става по най–ефективен начин, макар че все още полагам усилия да уравновесявам тези качества. Освен това заради по–ниската ми заплата нашето семейство трябваше да опрости начина си на живот.

Изпитвах истинска радост от проповядването. И продължавам да я изпитвам. Веднъж, докато бях на служба с деветгодишната ни дъщеря  Кери, аз я помолих да наблюдава реакциите на домакините. Скоро забелязахме, че много от тях не се интересуваха от нашето послание, но имаше и такива, които бяха любезни и дори заинтересувани. Това много насърчи и двама ни. Другата ни дъщеря, макар че за известно време изучаваше Библията, засега е избрала да не служи на Йехова.

Двамата с Даян насърчавахме Кери да се стреми към целодневната служба. За мене беше много вълнуващо, когато неотдавна участвах заедно с нея в Училището за пионерска служба. Кери посещаваше училището за първи път, а аз — за втори. Колко радостно е да видиш дъщеря си, а също и други младежи как напредват в духовно отношение и участват все по–пълно в християнската служба! (Псалм 110:3)

Изобилни благословии

Когато мисля за миналото, забелязвам някои прилики и разлики между служенето в армията и това да бъдеш войник на Христос. И за двете се изискват лоялност, послушание, честност, самодисциплина и самопожертвувателност. Но докато мнозина, които служат в армията, може да са готови да умрат за своята родина и приятели, то от истинските християни се очаква да обичат дори и враговете си. (Матей 5:43–48) И докато военните герои могат да бъдат наградени за една–единствена проява на смелост, истинските християни получават Божието одобрение чрез своята вярна служба и издръжливост, което може да означава да проявяват смелост година след година, сблъсквайки се с противопоставяне, присмех или други изпитания. (Евреи 10:36–39) Да, събратята ми християни са най–добрите хора, които познавам.

За разлика от поздравите, споменати в началото на този разказ, сега поздравявам другите с думите „Добро утро, сестро“ или „Добър вечер, брате“. Само каква радост е това — да съм обединен в християнската служба с хора, които истински обичат Бога! Най–голямата чест за мене обаче е възможността да служа на самия Йехова, Всемогъщият Бог! Мисля, че няма по–удовлетворяващ начин, по който мога да използвам живота си.

[Бележки под линия]

[Текст в блока на страница 14]

Докато мнозина, които служат в армията, може да са готови да умрат за своята родина и приятели, то от истинските християни се очаква да обичат дори и враговете си

[Снимка на страници 12, 13]

Полет с реактивен ВИП самолет на Военновъздушните сили над сградите на парламента в Канбера

[Снимка на страница 15]

Библейската драма на областния конгрес през 1994 г. в Сидни (Австралия)

[Снимка на страница 15]

С Кери в Училището за пионерска служба

[Снимка на страница 15]

С Даян и Кери днес