Въпреки изпитанията надеждата ми остана ясна

РАЗКАЗАНО ОТ АНДРЕЙ ХАНАК

Беше 1943 г. Бушуваше Втората световна война. Поради неутралната позиция, която заех, се намирах в затвор в Будапеща. Там един брадат православен свещеник ми предложи Библията си в замяна на моята тридневна дажба хляб. Макар че ужасно гладувах, бях убеден, че размяната беше изгодна за мене.

БЕШЕ предизвикателство да запазиш чиста християнска съвест, когато нацистите превзеха нашата страна по време на Втората световна война. По–късно, по време на над четирийсетгодишното комунистическо управление, също бяха необходими усилия, за да служим на нашия Създател, Йехова Бог, без да направим компромис с библейските принципи.

Преди да опиша какво означаваше да запазя лоялност към Бога, нека разкажа малко за себе си. Без съмнение ще ви бъде интересно да научите какво са понесли Свидетелите на Йехова през онези ранни години. Първо нека ви разкажа за религиозната обстановка, която ме накара да се замисля за известните религии в нашата област.

Озадачаващ религиозен въпрос

Роден съм на 3 декември 1922 г. в Пацин, унгарско село близо до словашката граница. Тогава Словакия съставяше източната част от Чехословакия. Когато голяма част от нея след Втората световна война беше присъединена към Съветския съюз, границата с Украйна беше преместена на трийсет километра от Пацин.

Аз бях второто от пет деца, родени в семейство на отдадени католици. Когато бях на 13 години, се случи нещо, което ме накара да се  замисля по–сериозно за религията. Придружих майка си на религиозните служби, които се провеждаха на осемдесет километра разстояние, в село Мариапоч (Унгария). Отидохме там, защото вярвахме, че като правим това, ще получим по–големи благословии. Службите бяха провеждани от римската и гръцката католическа църква. По–рано мислех, че те двете са част от нещо като обединена католическа религия. Но скоро разбрах, че не е така.

Случи се така, че литургията на гръцката католическа църква се проведе по–рано. Така че реших да посетя нея. По–късно, когато майка ми научи, че съм бил там, беше много тъжна. Малко объркан я попитах: „Какво значение има коя служба посещаваме? Нали всички се причестяваме от Христовото тяло?“

Като не успя да ми отговори, майка просто каза: „Сине, грехота е да задаваш такива въпроси.“ Но все пак въпросите ми си останаха.

Получавам отговори на въпросите си

Когато бях на 17 години, малко след като беше започнала Втората световна война през 1939 г., се преместих няколко километра по–далече в Стреда–над–Бодрогом, малък град, който сега се намира в източна Словакия. Отидох там, за да науча занаят при местния ковач. Но в дома му научих нещо по–ценно от това да правя подкови за коне и други неща от разтопен метал.

Мария Панкович, съпругата на ковача, беше Свидетелка на Йехова. Така през деня учех ковашкия занаят от съпруга ѝ, но вечер изучавах Библията и посещавах събранията с местните Свидетели. Като чирак при ковач, започнах напълно да ценя думите от Псалм 12:6: „Господните думи са чисти думи, като сребро, претопено в пещ от пръст, пречистено седем пъти.“ Колко прекрасни бяха онези вечери, когато изучавах думите на Йехова и получавах отговорите на своите библейски въпроси!

Изобщо не съзнавах, че много скоро, с разгарянето на Втората световна война, новонамерената ми вяра ще бъде поставена на изпитание.

Хвърлен в затвора заради вярата си

Скоро след като започнах чиракуването си при ковача, младите мъже в Унгария получиха заповед да се явят за военна служба. Но аз реших да следвам библейския принцип, който се намира в Исаия 2:4: ‘Да не се учим вече на война.’ Заради решението си бях осъден на десет дена затвор. След освобождаването ми продължих да изучавам Библията. На 15 юли 1941 г. символизирах отдаването си на Йехова чрез покръстване във вода.

По това време нацистите нахлуха в Съветския съюз и Източна Европа беше погълната от война. Силно нарасна военната пропаганда и националистичните чувства бързо се засилиха. Но в съгласие с обучената си от Библията съвест Свидетелите на Йехова останаха неутрални.

През август 1942 г. беше организирана злонамерена атака срещу нас. Властите подготвиха десет пункта, където както млади, така и стари Свидетели бяха събрани заедно. Дори онези, които все още не бяха покръстени, но имаха контакт с нас, бяха доведени на сборните места. Аз бях сред онези, които бяха отведени в затвора в Шарошпатак, град на около 20 километра от моето село Пацин.

Най–младият затворник беше само на три месеца. Той беше затворен заедно със своята майка Свидетелка. Когато помолихме за  малко храна, поне за детето, пазачът избълва в отговор: „Нека да плаче. Това ще му помогне да израсне като твърд Свидетел.“ Мъчно ни беше за малкото, но това, което още ни натъжи, беше, че сърцето на младия надзирател можеше да е толкова закоравяло от националистичната пропаганда.

При разглеждането на моето дело бях осъден на две години затвор. Бях отведен в затвора на улица „Моргит Корут“ 85, в Будапеща. Килиите, с размери четири на шест метра, бяха натъпкани с 50 до 60 човека. Осем месеца живяхме там без баня и тоалетна. Така че не можехме да се изкъпем, да не говорим за това да изперем дрехите си. Всички бяхме пълни с въшки, а през нощта дървеници лазеха по мръсните ни тела.

Трябваше да ставаме в четири сутринта. Закуската ни се състоеше само от малко канче кафе. На обед получавахме подобна доза супа и около сто и петдесет грама хляб заедно с малко каша. За вечеря нямаше нищо. Макар че бях на 20 години и с добро здраве, накрая толкова отслабнах, че не можех да ходя. Затворниците започнаха да умират от глад и болести.

По това време в нашата килия дойде нов затворник. Това беше брадатият православен свещеник, за когото споменах в началото. На него му беше позволено да задържи Библията си. О, колко силно желаех да я чета! Но когато го помолих да ми позволи, той отказа. Но малко по–късно се приближи до мене. „Хей, момче — каза той. — Можеш да вземеш Библията. Ще ти я продам.“

„Ще я продадеш? Срещу какво? — попитах. — Нямам пари в себе си.“

Тогава той предложи Библията си в замяна на тридневната ми дажба хляб. Колко възнаграждаваща се оказа тази размяна! Въпреки физическия си глад получих духовна храна, която помогна на мене и на други да издържим в нашите изпитания в онези трудни времена. Пазя тази Библия и до днес. — Матей 4:4.

Неутралността ни поставена под изпитание

През юни 1943 г. младите братя Свидетели от цяла Унгария, около 160 от нас, бяхме откарани в Язберейн, град близо до Будапеща. Когато отказахме да сложим военни шапки и ленти с трикольор на ръцете си, бяхме натоварени на конски вагони и откарани до железопътната гара в Кобаня (Будапеща). Там военните ни извикваха по име един по един от вагона и ни призоваваха за военна служба.

Беше ни заповядано да кажем „Хайл Хитлер“, което означаваше „Слава на Хитлер“. Всеки един Свидетел отказа да направи това и беше бит жестоко. Накрая мъчителите се измориха и един от тях каза: „Добре, да набием още един, но той няма да издържи.“

Тибор Хафнер, възрастен, дългогодишен Свидетел, беше се снабдил с екземпляр от списъка с намиращите се във вагона Свидетели. Той ми прошепна: „Братко, ти си следващият. Бъди смел! Уповавай на Йехова.“ След това ме извикаха. Когато застанах на изхода на вагона, ми заповядаха да сляза долу. „По него не е останало нищо, което можеш да удариш“ — каза един от войниците. И се обърна към мене: „Ако се запишеш за военна служба, ще видиш, че ще бъдеш назначен в кухнята да готвиш. Ако не го направиш, ще умреш.“

„Няма да се запиша за военна служба — отговорих. — Искам да се върна обратно във вагона при братята си.“

Един от войниците ме съжали, вдигна ме и ме хвърли обратно във вагона. За него не беше трудно да направи това, тъй като  тежах по–малко от 40 килограма. Брат Хафнер дойде при мене и обгърна раменете ми с ръка, погали лицето ми и цитира Псалм 20:1: „Господ да те послуша в скръбен ден; името на Бога Яковов да те постави нависоко!“

В трудовия лагер

След това ни качиха на кораб и по река Дунав ни откараха в Югославия. През юли 1943 г. пристигнахме в трудовия лагер близо до град Бор, където се намираше един от най–големите медни рудници в Европа. След време броят на хората в лагера стигна 60 000 души от различни националности, включително 6000 евреи и около 160 Свидетели на Йехова.

Свидетелите бяха поставени в една дълга барака. По средата имаше маси и пейки и ние провеждахме събранията си два пъти седмично. Изучавахме списанията „Стражева кула“, които бяха вкарани тайно в лагера, и четяхме Библията, която бях заменил за дажбата си хляб. Пеехме също песни и се молехме заедно.

Стараехме се да поддържаме добри взаимоотношения с другите затворници и това се оказа от полза. Един брат имаше ужасни коремни болки и надзирателите не бяха съгласни да повикат помощ. Когато състоянието му се влоши, един от еврейските затворници, който беше лекар, се съгласи да го оперира. Той му даде някаква примитивна упойка и извърши операцията с изострена дръжка на лъжица. Този брат се възстанови и след войната се завърна у дома.

Работата в мините беше изтощителна, а храната оскъдна. Двама братя загинаха при трудови злополуки, а един друг — вследствие на болест. През септември 1944 г., когато руската армия наближаваше, беше решено да опразним лагера. Щеше да ми е трудно да повярвам на онова, което последва, ако не го бях видял със собствените си очи.

Поход, изпълнен с ужаси

След изморителен едноседмичен поход пристигнахме в Белград заедно с много еврейски затворници. Продължихме още няколко дни и се озовахме в село Червенка.

Когато пристигнахме там, беше наредено на Свидетелите на Йехова да се подредят в редици по петима. След това вземаха по един от всяка втора редица. Със сълзи на очите гледахме към тези, които отвеждаха, като мислехме, че ще бъдат екзекутирани. Но малко след това те се върнаха. Какво се беше случило? Немските войници искали те да копаят гробове, но унгарският командир обяснил, че не са яли цяла седмица и били твърде слаби, за да работят.

Същата вечер всички Свидетели бяхме отведени на тавана на една сграда, използвана за сушене на тухли. Един немски войник ни каза: „Бъдете тихи и стойте тук. Това ще бъде ужасна нощ.“ След което заключи вратата. След няколко минути чухме виковете на войниците: „Бързо! Бързо!“ Чухме  картечни изстрели, които бяха последвани от страшна тишина. Отново чухме: „Бързо! Бързо!“ И още изстрели.

През покрива можехме да видим какво става. Войниците довеждаха групи от по дванайсет еврейски затворници, поставяха ги на ръба на една яма и ги застрелваха. След това хвърлиха ръчни гранати върху купа от тела. Преди разсъмване всички евреи, с изключение на осем души, бяха мъртви, а немските войници бяха избягали. Бяхме съкрушени както психически, така и физически. Янош Тьорьок и Ян Бали, които все още са живи, бяха измежду Свидетелите, които присъстваха на онази екзекуция.

Запазени живи

Ние продължихме нашия поход на запад и на север, охранявани от унгарски войници. Постоянно искаха от нас да се включим във военните действия, но успяхме да запазим неутралитет и оцеляхме.

През април 1945 г. се озовахме между немската и руската армия в град Шомбатили, близо до унгарската граница с Австрия. Когато беше обявена въздушна тревога, унгарският капитан, който ни охраняваше, попита: „Може ли да дойда с вас да намеря убежище? Виждам, че Бог е с вас.“ След като бомбардировката свърши, напуснахме града, като си проправяхме път през мъртви животински и човешки тела.

Като видя, че краят на войната е неизбежен, този същият капитан ни събра заедно и каза: „Благодаря, че ме уважавахте. Тук имам малко чай и захар за всеки. Все пак е нещо.“ Благодарихме му, че се отнесе човешки с нас.

След няколко дни руснаците пристигнаха и ние се отправихме на малки групи към домовете си. Но проблемите ни в никакъв случай не бяха свършили. След пристигането ни в Будапеща бяхме арестувани от руснаците, които искаха да ни включат в съветската армия.

Лекарят, който оглавяваше военната комисия, беше висш руски чиновник. При влизането ни в стаята ние не го познахме, но той ни позна. Той беше с нас в трудовия лагер в Бор и беше един от малкото оцелели евреи по време на нацисткия геноцид. Като ни видя, нареди на войниците: „Нека тези осем мъже си вървят.“ Благодарихме му, но преди всичко благодарихме на Йехова за Неговата защита.

Надеждата ми остава все така ясна

Най–накрая, на 30 април 1945 г. се прибрах у дома в Пацин. Скоро след това се върнах в дома на ковача в Стреда–над–Бодрогом, за да завърша чиракуването си. Семейство Панкович ми бяха дали много, не само професия, с която можех да изкарвам прехраната си, но много повече — библейската истина, която промени живота ми. И ето, те ми дадоха още нещо. На 23 септември 1946 г.  тяхната прекрасна дъщеря Йолана стана моя съпруга.

Йолана и аз продължихме редовно да изучаваме Библията и да проповядваме. През 1948 г. получихме допълнителна благословия, като се роди синът ни Андрей. За съжаление радостта ни от религиозната свобода не продължи дълго. Скоро на власт дойдоха комунистите и започна нова вълна от преследване. През 1951 г. бях призован в армията, но този път от комунистите. Нещата се повториха: съдебен процес, присъда, затвор, принудителен труд и глад. Но с помощта на Бога отново оцелях. През 1952 г., след обявяване на амнистия, бях освободен и се прибрах при семейството си в Ладмовце (Словакия).

Въпреки забраната върху християнската ни дейност, която продължи около 40 години, ние не прекратихме своята свята служба. От 1954 г. до 1988 г. имах привилегията да служа като пътуващ надзорник. В събота и неделя посещавах сборове на Свидетелите на Йехова и насърчавах братята и сестрите да запазят моралната си безкомпромисност. През останалите дни бях със семейството си и работех на непълен работен ден, за да се издържаме. През цялото това време чувствахме любещото ръководство на Йехова. Лично се убедих в истинността на думите на псалмиста: „Ако не беше Господ с нас, когато се надигнаха човеци против нас, тогава те биха ни погълнали живи, когато яростта им пламтеше против нас.“ — Псалм 124:2, 3.

Ние с Йолана бяхме много щастливи да видим как Андрей се ожени и стана зрял християнски старейшина. Съпругата му Елишка и двамата им сина, Радим и Даниел, също са активни християнски служители. През 1998 г. преживях огромна загуба, когато любимата ми Йолана почина. След всички изпитания, през които минах, най–трудно ми беше да се справя с това. Тя ми липсва всеки ден, но намирам утеха в скъпоценната надежда за възкресението. — Йоан 5:28, 29.

Сега съм на 79 години и служа като старейшина в село Словенске нове место (Словакия). Тук намирам голяма радост, като споделям моята чудесна, основана на Библията надежда с ближните си. Когато си спомням миналото и над шейсетте години в служба на Йехова, съм убеден, че с помощта на Йехова можем да понесем всички препятствия и изпитания. Моето желание и надежда са в хармония с думите на Псалм 86:12: „Ще Те хваля, Господи, Боже мой, от все сърце и ще славя името Ти довека.“

[Снимка на страница 20]

Библията, която получих в замяна на дажбата си хляб

[Снимка на страница 21]

Тибор Хафнер ме насърчаваше по време на изпитанията ми

[Снимка на страница 22]

Свидетели в трудовия лагер в Бор

[Снимка на страница 22]

Погребение на Свидетел в трудовия лагер Бор в присъствие на немски войници

[Снимка на страница 23]

Янош Тьорьок и Ян Бали (малката снимка) също присъстваха на масовото убийство

[Снимка на страница 23]

През септември 1946 г. Йолана стана моя съпруга

[Снимка на страница 24]

С моя син, съпругата му и внуците ми