Как духовната ми жажда беше удовлетворена

РАЗКАЗАНО ОТ ЛУЧИЯ МУСАНЕТ

БЛИЗО до швейцарските Алпи и до известния връх Мон Блан във Франция, сгушена в планините на северозападна Италия, се намира областта Вале д’Аоста. Родена съм там през 1941 г., в малкото селище Шалан Сен–т–Анселм.

Бях най–голямото дете в семейството и имах четирима братя. Майка ми беше трудолюбива жена и предана католичка. Баща ми също произлизаше от религиозно семейство. Две от сестрите му бяха монахини. Родителите ми правеха много жертви заради мене и ми помогнаха да получа образование. В малкото ни селище нямаше училище, така че, когато бях на единайсет години, родителите ми ме изпратиха в училище–интернат, което се ръководеше от монахини.

Там наред с другите учебни дисциплини изучавах латински и френски език. По–късно, когато навърших петнайсет години, започнах да се замислям сериозно как да служа на Бога. Реших, че ще е най–добре да вляза в манастир. Родителите ми обаче не одобриха това решение, понеже грижата за моите братя щеше да падне на плещите на мама. Родителите ми се надяваха образованието да ми помогне да си намеря добра работа и да помагам финансово на семейството.

 Въпреки че тяхната реакция ме натъжи, исках да намеря истинска цел в живота и смятах, че Бог трябва да е на първо място. Затова през 1961 г. влязох в католически манастир.

Животът ми като монахиня

Първите няколко месеца учех църковните правила и норми и вършех различна физическа работа из манастира. През август 1961 г. започнах да служа като послушница и да нося обичайното облекло на монахините. Освен това предложих да приема новото име Инес, което беше името на майка ми. Така започнаха да ме наричат сестра Инес.

Макар че повечето послушници работеха в манастира, с образованието си аз можех да работя като начална учителка. Две години по–късно, през август 1963 г., дадох обет и станах монахиня в Ордена на сестрите от Сан Джузепе в Аоста. По–късно манастирът ме подпомогна да продължа образованието си, като ме изпрати в университета „Мария Сантисима Асунта“ в Рим.

Когато през 1967 г. се върнах в Аоста след обучението си в Рим, започнах да преподавам в едно средно училище. През 1976 г. ми предложиха да стана директор на училището. Въпреки че все още водех някои часове, бях назначена на административна длъжност и станах член на областното училищно настоятелство във Вале д’Аоста.

Исках да помагам на бедните, понеже изпитвах голямо състрадание към тях. Затова създадох различни социални програми, в това число и програма за подпомагане на неизлечимо болните, които нямат семейство. Организирах и програма за обучение на децата на имигранти. Освен това намирах работа и дом за бедните и осигурявах медицинска помощ за нуждаещите се. Опитвах се да живея според религиозните принципи на църквата.

По това време приемах католическото вероучение, което включва църковните доктрини за троицата, безсмъртието на душата и католическите възгледи за вечното бъдеще на хората. През тези години католическото вероучение позволяваше и толерантност към други религии, тоест мирно и съвместно съществуване с тях.

Въпроси, които ме притесняваха

Все пак някои неща в католическата църква ме притесняваха. Например преди кръщението и приемането в църквата родителите и децата би трябвало да изучават какво означават тези стъпки. Но повечето от тях не идваха на занятията, а други не се и опитваха да научат нещо. Освен това някои хора, които не бяха допуснати до кръщение и приемане в една енория, просто отиваха в друга. За мене това беше повърхностно и лицемерно.

Понякога се чудех и питах и другите монахини: „Не трябва ли да проповядваме Евангелието, вместо да се посвещаваме на разни други дейности?“ „Ние проповядваме, като вършим добри дела“ — беше отговорът, който получавах.

Освен това ми беше трудно да приема, че трябва да отида при свещеник, за да изповядам греховете си. Мислех си, че мога да говоря направо с Бога относно такива лични въпроси. Беше ми трудно да се съглася и с наизустяването и повтарянето на молитвите. Не можех лесно да повярвам, че папата е непогрешим. След време реших просто да имам свое мнение по тези въпроси и да продължа да служа на Бога.

Жажда за библейско познание

Винаги съм уважавала дълбоко Библията и съм искала да зная повече за нея. Когато трябваше да взема някакво решение или се нуждаех от Божията подкрепа, четях Библията. Въпреки че в манастира не я изучавахме, аз я четях сама. Записаното в Исаия 43:10–12, където Йехова Бог казва „вие сте Мои свидетели“, винаги ми е правило впечатление. По това време обаче не разбирах пълното значение на тези думи.

Когато се записах в Римския университет в средата на 60–те години, посещавах четиригодишен курс по теология, финансиран от Ватикана. Но Библията не беше сред използваните учебници. След като се  върнах в Аоста, присъствах на много общоцърковни конференции, някои от които бяха спонсорирани от некатолически организации и дружества, свързани с различни вероизповедания. Това засили жаждата ми да зная ученията на Библията. Сред религиозните групи, които твърдяха, че поучават същата книга, цареше толкова голямо объркване!

Повече познания за Библията

През 1982 г. една Свидетелка на Йехова дойде в центъра, където вършех социална работа, и се опита да завърже с мене разговор за Библията. Макар че бях много заета, мисълта да науча нещо за Библията ме заинтересува. Затова ѝ казах: „Моля, елате в училището ми и можем да поговорим, когато имам свободен час.“

Въпреки че жената ме посети, в програмата ми нямаше „свободен час“. После майка ми научи, че е болна от рак, и аз си взех отпуска, за да ѝ помагам. След смъртта ѝ през април 1983 г. се върнах на работа, но Свидетелите на Йехова вече бяха изгубили връзка с мене. Скоро обаче друга Свидетелка на около 25 години дойде да говорим за Библията. По това време четях сама библейската книга Откровение. Затова я попитах: „Кои са 144 000 души, споменати в 14 глава на Откровение?“

Знаех, че всички добри хора отиват на небето и не виждах каква е логиката тези 144 000 да са отделени от останалите. Питах се: „Кои са тези 144 000? Какво правят?“ Тези въпроси не преставаха да ме занимават. Свидетелката все се опитваше да ме намери, но аз постоянно бях в движение и тя така и не успя.

Накрая Свидетелката дала адреса ми на Марко, един старейшина в нейния сбор. Той успя да се свърже с мене през февруари 1985 г. Говорихме само няколко минути, понеже бях заета, но се уговорихме да се срещнем пак. Той и жена му Лина започнаха да ме посещават редовно и да ми помагат да разбера Библията. Не след дълго разбрах, че основни католически доктрини, като тези за троицата, безсмъртието на душата и огнения ад, изобщо не бяха основани на Библията.

Общуване със Свидетелите

Когато отидох на събрание на Свидетелите на Йехова в тяхната Зала на Царството, веднага видях, че всичко е много по–различно от католическата църква. Всички пееха, а не само един хор. След това всеки участваше в събранието. Видях, че цялата организация е съставена от „братя“ и „сестри“. Те бяха истински загрижени един за друг. Всичко това ми направи голямо впечатление.

Тогава посещавах събранията, облечена като монахиня. Някои бяха силно развълнувани да видят монахиня в Залата на Царството. Почувствах радостта и удовлетворението от това да си част от едно голямо любещо семейство. Докато изучавах Библията, започнах да разбирам също, че много от принципите, върху които бях изградила живота си, не са в хармония с Божието Слово. Например в Библията никъде не се казва, че служителите на Бога трябва да носят специални одежди. Църковната йерархия и пищност са доста по–различни от това, което Библията учи за смирените старейшини, ръководещи сбора.

Сякаш стоях в плаващи пясъци без здрава почва под краката си. Не можех да повярвам, че 24 години съм живяла в заблуда. Но у мене нямаше и капка съмнение, че съм намерила истината. Плашех се от мисълта, че на 44–годишна възраст трябва да започна живота си отначало. Но как бих могла да си затворя очите, когато вече знаех какво в действителност учи Библията.

Важно решение

Знаех, че ако напусна манастира, ще остана без каквито и да е финансови средства. Но си спомних думите на Давид, че праведните никога не са ‘оставени, нито потомството им проси хляб’. (Псалм 37:25) Знаех, че ще изгубя до известна степен финансовата си сигурност, но уповавах на Бога и разсъждавах: „Защо да се страхувам?“

Роднините ми мислеха, че съм луда. Това ме безпокоеше, но помнех думите на Исус:  ‘Които обичат баща или майка повече от Мене, не са достойни за Мене.’ (Матей 10:37) В същото време малки изрази на внимание от страна на Свидетелите ме насърчиха и укрепиха. Когато ходех по улицата облечена като монахиня, те се приближаваха, за да ме поздравят. Това ме сближи още повече с братята и сестрите и ме накара да се чувствам като част от тяхното семейство.

Най–накрая отидох при игуменката и ѝ обясних защо съм решила да напусна манастира. Въпреки че предложих да ѝ покажа от Библията защо съм взела това решение, тя отказа да ме изслуша и каза: „Ако искам да разбера нещо от Библията, ще се обърна към някой теолог!“

Католическата църква беше потресена от решението ми. Обвиниха ме в безнравственост и безумие. Но тези, които ме познаваха, знаеха, че обвиненията не са верни. Хората, с които бях работила, реагираха различно. Някои смятаха постъпката ми за смела. Други бяха огорчени и мислеха, че поемам по лош път. Някои дори ме съжаляваха.

На 4 юли 1985 г. напуснах католическата църква. Знаейки какво са изтърпели други, които я напускат, Свидетелите се страхуваха за безопасността ми и около месец ме криеха. Вземаха ме за събранията от мястото, където живеех, и после ме караха обратно. Криех се, докато нещата се успокоят. След това на 1 август 1985 г. започнах да участвам в проповедната служба със Свидетелите на Йехова.

Когато по–късно през август посетих един областен конгрес на Свидетелите на Йехова, средствата за масова информация научиха, че съм напуснала църквата, и публикуваха историята ми. Когато на 14 декември 1985 г. се покръстих, местните медии сметнаха новината за много необикновена и отново разгласиха случилото се, така че всеки да научи какво съм направила.

Когато напуснах манастира, останах без всякакви финансови средства. Нямах нито работа, нито дом, нито пенсия. Около година работех като болногледачка на една парализирана жена. През юли 1986 г. станах пионер, както се наричат целодневните  служители на Свидетелите на Йехова. Преместих се в район, където имаше малък новосформиран сбор. Там се възползвах от образоването си, като давах частни уроци по езици и по други предмети. Това ми позволи да имам гъвкава програма.

Служба в чужбина

След като вече знаех библейската истина, исках да я споделя с колкото се може повече хора. Тъй като говорех френски език, обмислях да служа в някоя африканска френскоезична страна. Но през 1992 г. Свидетелите на Йехова получиха правна регистрация в съседна Албания. В края на годината там беше назначена малка група пионери от Италия. Сред тях бяха Марио и Кристина Фацио от моя сбор. Те ме поканиха да ги посетя и да помисля за служба в Албания. Така след внимателен размисъл и молитва, на 52–годишна възраст отново оставих относителната сигурност, за да се потопя в един съвсем различен свят.

Това стана през март 1993 г. Още с пристигането си видях, че макар да не бях далеч от родината си, животът в Албания беше напълно различен. Хората ходеха навсякъде пеша и говореха на албански език, който беше напълно неразбираем за мене. Страната претърпяваше радикални промени, като една политическа система се сменяше с друга. Но хората жадуваха за библейската истина и обичаха да четат и да учат. Тези, които изучаваха Библията, бързо напредваха духовно и това топлеше сърцето ми и ми помагаше да свиквам с новата обстановка.

Когато през 1993 г. пристигнах в столицата Тирана, в Албания имаше само един сбор и малко над сто Свидетели из цялата страна. През същия месец на първия Ден на специален конгрес в Тирана присъстваха 585 души и бяха покръстени 42–ма. Макар че не разбирах нищо, беше трогателно да слушам как Свидетелите пеят и да видя колко внимателно слушат програмата. През април чествахме Възпоменанието на смъртта на Исус Христос, на което присъстваха 1318 души! Оттогава насам християнската дейност в Албания процъфтява.

Преди често гледах Тирана от своя балкон на четвъртия етаж и се питах: „Кога ще стигнем до всички тези хора?“ Йехова Бог се погрижи за това. Сега в Тирана има 23 сбора на Свидетелите на Йехова. В цялата страна има 68 сбора и 22 групи с 2846 Свидетели. Какъв голям растеж само за няколко години! През 2002 г. на Възпоменанието присъстваха 12 795 души!

През тези десет години в Албания имах голямата привилегия да помогна на най–малко четирийсет души да стигнат до покръстване. Днес някои от тях също служат като пионери или в друг вид целодневна служба. През годините в Албания бяха назначени общо шест групи пионери от Италия. За всяка група беше организиран тримесечен курс по албански език и аз бях поканена да водя последните четири от тях.

Когато първоначално научиха за решението ми да напусна църквата, приятелите ми реагираха остро. След всичките тези години обаче отношението им се промени, като видяха, че се радвам на душевен мир и спокойствие. За щастие семейството ми, в това число и 93–годишната ми леля, която все още е монахиня, вече ми оказват много по–голяма подкрепа.

Откакто го опознах, Йехова се грижи за мене в каквито и обстоятелства да се намирам. Той ме насочи към своята организация. Когато погледна назад, си спомням за желанието ми да помагам на бедните, онеправданите и нуждаещите се и за стремежа ми да съм напълно отдадена в службата си към Бога. Ето защо благодаря на Йехова, че се погрижи духовната ми жажда да бъде удовлетворена.

[Снимка на страница 29]

Едно албанско семейство, с което изучавах Библията. Единайсет души от него са покръстени

[Снимка на страница 29]

Повечето от тези жени, с които изучавах Библията в Албания, днес са в целодневна служба