Прескочи към материала

Прескочи към съдържанието

Богат живот в служба на Бога

Богат живот в служба на Бога

Богат живот в служба на Бога

РАЗКАЗАНО ОТ ПИЕР ВОРУ

„Бонжур!“ Използвал съм този френски поздрав през целия си живот, но през ноември 1975 г. бях арестуван за това. Нека да ви разкажа какво доведе до тази случка и как протече животът ми след нея.

РОДЕН съм на 1 януари 1944 г. в Малете, квартал на град Саве в централната част на Бенин a. Моите родители ме нарекоха Абиола, традиционно име на езика йоруба. Но още преди да порасна, го смених на Пиер, защото смятах, че това име е по–съвременно и хората го харесват повече.

Жителите на града измисляха прякори на всичките младежи. Мене ме наричаха Пастора, защото при раждането си съм приличал на местния пастор. Но аз се интересувах повече от футбола, отколкото от часовете по катехизис.

През 1959 г. се преместих в Сакете, град в южната част на страната, за да продължа образованието си. Живеех с братовчед си Симон, който беше учител и неотдавна беше започнал да изучава Библията с двама Свидетели на Йехова. Отначало нямах намерение да присъствам на изучаването, но по–късно помолих Мишел, друг мой братовчед, да се присъедини към изучаването заедно с мене. Той се съгласи и тогава за първи път чух Божието име Йехова.

Една неделя със Симон и Мишел решихме вместо да ходим на църква, да посетим събранието на Свидетелите на Йехова. Бяхме разочаровани, когато видяхме, че присъстваха само петима души — двамата Свидетели на Йехова и ние тримата. Но разбрахме, че онова, което чухме, е истина, основана на Библията, и продължихме да изучаваме. Мишел пръв се покръсти в символ на своето отдаване на Бога. Днес той служи като пионер, както се наричат целодневните проповедници при Свидетелите на Йехова.

Симон се премести на север в град Кокоро и аз също отидох там с него. В село Уансугон щеше да се проведе конгрес на Свидетелите на Йехова и Симон пътува до там с обществено такси, а аз изминах разстоянието от 220 километра до селото на колело. Двамата се покръстихме на този конгрес, на 15 септември 1961 г.

Предизвикателства в целодневната служба

За да се издържам, рисувах и продавах картини, а също и обработвах една нива, която даваше добра реколта. Когато Филип Зану, пътуващ надзорник, посети нашия сбор, той ме попита дали някога съм мислил да започна целодневна служба като пионер. След като обсъдихме този въпрос с моя приятел Еманюел Фатунби, двамата решихме да предприемем тази стъпка. През февруари 1966 г. станахме редовни пионери. След време започнах да служа като пътуващ надзорник и посещавах сборове, в които се говореха езиците фон, гун, йоруба и френски.

След време срещнах Жюлиен, една очарователна млада християнка, която също като мене обичаше скромния начин на живот. Тя стана моя съпруга на 12 август 1971 г. и се присъедини към мене в пътуващата служба. На 18 август 1972 г. се роди синът ни Бола. Когато пътувахме от сбор на сбор, аз въртях педалите на колелото, а Жюлиен седеше зад мене, носейки Бола на гърба си. Обикновено някой от местните ни събратя пренасяше багажа ни със своето колело. Така посещавахме сборовете в продължение на четири години.

Един ден Жюлиен се разболя и прекара много тежка нощ. На следващата сутрин тръгнах по шосето да търся помощ. Изведнъж се появи едно обществено такси, нещо необичайно за този район. То беше празно, което беше още по–странно! Обясних ситуацията на шофьора и го помолих да ни закара до столицата Порто Ново, която се намираше на двайсет и пет километра. Той се съгласи, а като пристигнахме, каза с усмивка: „Пътуването е за моя сметка, няма да ви струва нищо.“

В продължение на две седмици Жюлиен трябваше да остане на легло в дома на един наш брат. Лекарят беше много любезен и всеки ден идваше да я види, като носеше и необходимите лекарства. Последния път, когато прегледа Жюлиен, с известно притеснение го попитах колко ще ни струва всичко. Останах много учуден, когато той отговори: „Няма да ви взема нищо.“

Големи промени

През 1975 г. в Дахомей дойде на власт ново правителство, което следваше марксистката идеология. Името на страната беше сменено на Народна република Бенин. Ежедневният живот също се промени. Беше въведен нов поздрав: „Пур ла революсион?“ (Готов ли си за революция?) От хората се очакваше да отговорят: „Пре!“ (Готов съм!) Обучената ни от Библията съвест обаче не ни позволяваше да повтаряме подобни политически призиви и затова се сблъскахме с много голяма враждебност от страна на околните.

Една неделя в края на 1975 г. проповядвах от къща на къща в квартал Сен Мишел и бях арестуван, защото отговорих с „Бонжур!“ на един мъж, който ме поздрави с думите „Пур ла революсион?“. Заведоха ме в полицейското управление, където ме биха. По–късно през деня обаче трима от местните ми събратя успяха да уредят да бъда освободен.

Бях първият Свидетел на Йехова, когото арестуваха. Не след дълго последваха арести и на много други Свидетели на Йехова. Правителството конфискува наши Зали на Царството, а мисионерите бяха изгонени. Нашият клон в Бенин беше затворен и много от Свидетелите трябваше да избягат от страната, като се отправиха на запад към Того или на изток към Нигерия.

Семейството ни се увеличава в Нигерия

На 25 април 1976 г. се роди вторият ни син Кола. Два дни след това правителството забрани дейността на Свидетелите на Йехова в Бенин с една наредба под номер 111. Напуснахме страната и се отправихме към Нигерия. Там отидохме в една Зала на Царството, която беше препълнена с бежанци. На следващия ден бяхме разпределени в различни сборове в съседство. Веднага щом една група бежанци освобождаваше Залата, пристигаше друга група. Разпределяните в по–отдалечени райони бежанци бяха превозвани с камиони до сборовете там.

От нигерийския клон на Свидетелите на Йехова ме помолиха да посетя всички Свидетели от Бенин. След това бях назначен като пътуващ надзорник за няколко сбора в Нигерия, в които се говореше на езика йоруба, а по–късно за няколко сбора, в които се говореше езикът гун. Пътувахме с мотоциклет. Бола седеше пред мене, а Кола — между мене и Жюлиен.

През 1979 г. разбрахме, че ще имаме дъщеричка и това означаваше, че трябваше да прекъснем пътуващата си служба. Нарекохме момиченцето си Джемима. По–малката сестра на Жюлиен, на която казвахме Пепѐ, се премести от Бенин и дойде да живее при нас. Семейството ни продължаваше да расте. Родиха ни се още две момчета — Калеб през 1983 г. и Силас през 1987 г. Семейството ни вече наброяваше осем души. С Жюлиен искахме да бъдем добри родители, но имахме желание и да продължим с целодневната служба, ако изобщо беше възможно. Взехме под наем една нива и започнахме да отглеждаме в нея маниока, царевица и таро. След това си построихме една скромна къща в село Илогбо–Ереми.

Сутрин, след като изпращахме децата си на училище, с Жюлиен отивахме да проповядваме. Когато ставаше време да се съберем със семейството си за обяд, винаги си бяхме вкъщи. След това си почивахме и после отивахме да работим на нивата. Жюлиен и Пепѐ продаваха произведените от нас продукти на пазара. Всички работехме усилено. За щастие през онези години се разболявахме рядко.

Успешен живот без висше образование

Никога не сме насърчавали децата си да се стремят към висше образование. Знаехме, че тайната за успеха в живота е да поставяме на първо място проповядването за Царството и да развиваме християнски качества. Опитахме се да внедрим тези ценности в сърцата на децата си. Аз изучавах Библията с тях и двамата с Жюлиен много се радвахме, когато те обикнаха Йехова и решиха да му отдадат живота си и да се покръстят в символ на своето отдаване!

Пепѐ беше по–голяма от децата ни и първа напусна дома ни. Когато тя дойде да живее при нас, аз я научих да чете. Въпреки че нямаше много добро светско образование, тя се съсредоточи върху изучаването на Библията и другите духовни дейности. След като служи като пионерка известно време, тя се омъжи за Мънди Акинра, който беше пътуващ надзорник, и се присъедини към него в тази служба. Днес те имат син, който се казва Тимъти. Пепѐ и Мънди продължават да участват в целодневната служба и Мънди има много отговорности на конгресите.

Бола стана чирак в кухнята на една голяма фирма. Скоро след като започна работа там, един от директорите забеляза добрите му работни навици и другите му хубави християнски качества, като например това, че може да му се има доверие. След време той получи отговорен пост в тази фирма. Но което е още по–важно, той е внимателен съпруг на своята мила съпруга Джейн, добър баща на трите си деца и примерен старейшина в един от сборовете на Свидетелите на Йехова в Лагос (Нигерия).

Кола стана чирак при един шивач и също започна да служи като пионер. Тъй като в Нигерия беше научил английски, през 1995 г. от клона на Свидетелите на Йехова в Бенин го поканиха да служи в преводаческия отдел там. Той служи на това назначение вече тринайсет години.

Обратно в Бенин

Много се развълнувахме, когато разбрахме, че на 23 януари 1990 г. в Бенин е била издадена правителствена наредба, анулираща предишната наредба за забрана на дейността ни. Много от бежанците се върнаха в родината си. Освен това в Бенин пристигнаха нови мисионери и клонът на Свидетелите на Йехова отново започна да действа. През 1994 г. семейството ни се завърна в Бенин, с изключение на Пепѐ, Бола и техните семейства, които останаха в Нигерия.

Успях да си намеря работа на половин работен ден. Със скромните средства от наема за нашата къща в Нигерия и с щедрата подкрепа на Бола успяхме да построим къща за нас, петимата, недалече от сградата на клона. Джемима служи като пионерка над шест години и се издържаше, работейки като шивачка. После се омъжи за Коку Ахумену и днес двамата работят в клона в Бенин. Калеб и Силас скоро ще завършат училище. С помощта на Бога и благодарение на сътрудничеството на членовете на нашето семейство с Жюлиен продължаваме да участваме в целодневната служба вече над четирийсет години.

Бог благослови богато проповедната дейност в Бенин. Когато се покръстих през 1961 г., в страната имаше 871 Свидетели на Йехова, които известяваха посланието за Царството. В годината, в която бях арестуван, броят на вестителите беше нараснал на 2381 души. Когато през 1994 г. се върнахме в Бенин, въпреки четиринайсетгодишната забрана в страната вече имаше 3858 вестители. Днес вестителите са два пъти повече — над 9000 души. А на Възпоменанието на Христовата смърт през 2008 г. присъстваха 35 752 души.

Понякога отивам на мястото, където бях арестуван преди повече от трийсет години, и размишлявам за всичко, което съм преживял. Благодаря на Бога най–вече за това, че благослови семейството ми. Никога не сме били лишени от нищо. И аз все още поздравявам хората с „Бонжур!“.

[Бележка под линия]

a По онова време името на Бенин беше Дахомей и страната беше част от Френска Западна Африка.

[Текст в блока на страница 13]

Той каза с усмивка: „Пътуването е за моя сметка, няма да ви струва нищо“

[Текст в блока на страница 14]

Никога не сме насърчавали децата си да се стремят към висше образование

[Снимка на страница 15]

Когато служех като пътуващ надзорник през 1970 г.

[Снимка на страница 15]

С първите ни двама синове Бола и Кола през 1976 г.

[Снимка на страница 15]

Със семейството ми днес — съпругата ми, петте ни деца, снаха ни, тримата ни внуци и семейството на Пепѐ