Писмо от Хаити

„Чувствам се толкова благословена!“

КОГАТО на 12 януари 2010 г. земетресение разтърси Хаити, ми беше трудно да гледам разрушенията дори по телевизията. Тогава, на 20 януари, една моя близка приятелка, Кармен, ми се обади и ми предложи да отидем в Хаити, за да помогнем на пострадалите. Бях се запознала с Кармен преди няколко години, когато работихме доброволно като медицински сестри на един строеж на Зала на Царството. След време помагахме заедно и на други места и така станахме близки приятелки.

Казах на Кармен, че не знам дали ще мога да издържа във физическо и емоционално отношение в Хаити. Тя ми припомни, че преди сме се справяли добре заедно, и ме увери, че ще се подкрепяме взаимно. Насърчена от нейните думи, аз се обадих в централата на Свидетелите на Йехова в Бруклин, Ню Йорк, и говорих с човека, който организираше оказването на помощ на пострадалите. Той добави името ми към списъка с доброволците. Споменах му и за Кармен и за това, че бихме искали да работим заедно. Но той ми каза, че не е сигурно дали някоя от нас ще бъде повикана в Хаити, нито дали ще работим заедно.

Продължих с ежедневните си дейности, като смятах, че няма да бъда одобрена. Но четири дни по–късно, на 25 януари, понеделник, ми се обадиха от Бруклин и ме попитаха дали мога да замина за Хаити, ако е възможно още на следващия ден. Не можех да повярвам на ушите си! Обещах да направя всичко по силите си да тръгна веднага. Най–напред уредих да получа отпуска от работата си. След това се свързах с Кармен, но за съжаление тя не беше сред одобрените да отидат в Хаити, защото не говореше френски. Изпитвах смесени чувства — от една страна бях много развълнувана, но от друга страна малко се страхувах. На 28 януари, след като успях да си купя самолетен билет, отпътувах от Ню Йорк за Санто Доминго в Доминиканската република, която граничи с Хаити.

На летището ме посрещна един млад Свидетел, който ме закара до клона на Свидетелите на Йехова в Доминиканската република. Същия ден от САЩ пристигнаха още две медицински сестри и трите бяхме настанени в една стая. На следващата сутрин ни закараха в клона в Хаити, намиращ се в град Порт о Пренс, като пътуването отне седем часа и половина.

Веднага щом преминахме границата на Хаити, видяхме огромните разрушения. Не можехме да повярваме, че само за 35 секунди земетресението беше превърнало тази красива страна в купчина руини. Беше ми трудно да гледам дори репортажите по телевизията и не мога да опиша как се чувствах да видя всичко това на живо. Много домове бяха повредени, включително президентският дворец, а други бяха сринати със земята. Мнозина бяха построили къщите си с усилен труд, а ги бяха изгубили само за няколко секунди. Непрекъснато  размишлявах за това, че материалните неща не са най–важното в живота.

Накрая пристигнахме в клона в Хаити. Като ни видя да влизаме, жената, която работеше на рецепцията, се усмихна широко и се затича да ни посрещне. Сърдечно ни прегърна и ни благодари за това, че сме оставили личните си задължения, за да дойдем в Хаити. След обяда отидохме в близката Конгресна зала, която беше превърната в болница. Там се запознах с други Свидетели, които бяха дошли да помогнат — двама лекари от Германия, които бяха съпруг и съпруга, техният асистент и една акушерка от Швейцария.

Започнах работа още на първата вечер. Осемнайсет пациенти, както Свидетели, така и други, лежаха на постелки на пода в Конгресната зала. Всеки пациент получи еднакво внимание и грижи от медицинския персонал на Свидетелите.

През същата нощ един 80–годишен пациент почина. Съпругата му и двете със съквартирантката ми бяхме до него. Малко след това една млада жена на име Кетли започна да плаче от болка. Дясната ѝ ръка беше ампутирана поради наранявания, причинени от земетресението. До нея стоеше Свидетелката, която я учеше на Библията. Тя идваше в Конгресната зала да види Кетли и почти всяка нощ спеше до нея.

Отидох при Кетли, тъй като много исках да облекча страданията ѝ, но тя не изпитваше само физическа болка. Разказа ми, че по време на земетресението била на гости на своя приятелка. Отначало и двете не били наясно какво става. Побягнали към терасата, хванати за ръка, но тогава една стена се срутила върху тях и те останали затрупани. Кетли започнала да вика приятелката си, но нямало отговор. В този момент разбрала, че приятелката ѝ е мъртва. Тя усещала тялото на приятелката си до себе си и лежала така в продължение на четири часа до идването на спасителите. Кетли изгубила дясната си ръка чак до рамото.

По време на първото ми нощно дежурство Кетли неколкократно си припомняше случилото се, докато се опитваше да заспи. Със сълзи на очи тя ми каза: „Знам, че Библията предсказва, че в последните дни ще има земетресения. Знам, че имаме радостна надежда за бъдещето. Знам, че трябва да съм благодарна, че съм жива. Но само за миг си представи, че си на моето място. Един ден всичко ти е наред и изведнъж, преди да се усетиш, ти се случва това.“ Почувствах се напълно безпомощна. Просто я прегърнах и също заплаках. Двете останахме така, докато накрая тя заспа.

Всеки ден един лекар и две сестри бяха изпращани да помагат на нуждаещите се от медицински грижи и на други места. Аз бях изпратена в Пти Гоав, на около два часа път от Порт о Пренс. Тръгнах натам заедно с двама други доброволци — една медицинска сестра от Флорида и един лекар от Франция. Пристигнахме в девет часа и половина, разтоварихме багажа и го вкарахме в местната Зала на Царството. Хората знаеха, че ще дойдем, и вече бяха седнали вътре и ни чакаха.

Веднага се захванахме за работа. Беше горещо и идваха все повече и повече хора, за да получат медицинска помощ. Чак в 15 часа успяхме да си починем за малко. В този ден тримата направихме общо 114 ваксинации и 105 прегледа. Макар че бях изтощена, бях щастлива, че помогнахме на толкова много хора.

Останах в Хаити малко повече от две седмици. Почти всяка нощ имах 12–часово дежурство в Конгресната зала. Не ми беше никак лесно. Никога преди това не бях носила такава отговорност. Въпреки  това смятах за голяма чест и благословия да бъда там. Много се радвам, че успях да дам поне малко утеха и облекчение на хората в Хаити, които понесоха големи страдания.

Можем да научим много от тези хора. Например, един от пациентите, за които се грижех, петнайсетгодишният Елизе, трябваше да претърпи ампутация на единия си крак. Забелязах, че той запазваше част от храната, която получаваше, за да я даде на Джими, който прекарваше нощта до него. Елизе ми обясни, че Джими не винаги има какво да яде, преди да дойде при него. От неговия пример научих, че не е нужно да сме богати или напълно здрави, за да споделяме онова, което имаме, с другите.

Същия охотен дух проявяваха и доброволците, с които работех. Например една от жените имаше здравословни проблеми, а друга страдаше от болки в гърба. Но за тях нуждите на пациентите бяха по–важни от личното им удобство. Това много ме насърчи. От време на време всеки от нас се чувстваше изтощен емоционално, умствено и физически, но се подкрепяхме един другиго и продължавахме напред. Само какво незабравимо преживяване! Благодарна съм, че съм част от една организация от истински християни, които проявяват милост, любов и самопожертвувателност.

Преди да си тръгна от Хаити, две пациентки, чиито десни ръце бяха ампутирани, успяха да ми напишат благодарствени писма и искаха да ги прочета чак след като се кача на самолета. Така и направих. Писмата толкова докоснаха сърцето ми, че не можех да спра сълзите си.

Днес продължавам да поддържам връзка с някои от новите приятели, които намерих в Хаити. Здравите приятелства се създават именно по време на трудности. Смятам, че новите ми приятелства ще устоят на всякакви изпитания в бъдеще. Чувствам се толкова благословена!