Радвах се на много благословии

Разказано от Артър Боно

ПРЕЗ 1951 г. със съпругата ми Едит бяхме на един областен конгрес. Там чухме съобщение, че ще се проведе среща с онези, които се интересуват от мисионерска служба.

— Хайде да отидем! — възкликнах аз.

— Арт, това не е за нас! — отвърна Едит.

— Хайде, Еди, просто ще слушаме.

След края на срещата получихме молби за училището Гилеад.

— Нека да ги попълним — настоявах аз.

— Но Арт, какво ще стане със семействата ни?

Около година и половина след този конгрес посетихме училището Гилеад и бяхме назначени да служим в Еквадор (Южна Америка).

Както можете да разберете от нашия разговор на този конгрес, аз имах силен характер и винаги мислех, че можем да постигнем всичко, каквото сме решили да направим. Едит обаче беше кротка и скромна. В малкия си град Елизабет (Пенсилвания, САЩ) тя не се беше отдалечавала от дома си и не беше срещала чужденец. За нея не беше лесно да напусне семейството си. Въпреки това Едит с желание прие назначението да служим в чужбина. През 1954 г. пристигнахме в Еквадор и продължаваме да служим като мисионери в тази страна и до днес. През годините, които прекарахме тук, се радвахме на много благословии. Искате ли да научите за някои от тях?

Прекрасни спомени

Нашето първо назначение беше в столицата Кито, разположена на около 2850 метра надморска височина в Андите. Отне ни два дни, за да стигнем дотам с влак и камион от крайбрежния град Гуаякил — пътуване, за което днес са нужни 30 минути със самолет! Служихме в Кито четири незабравими години. След това през 1958 г. получихме друга благословия — бяхме поканени да участваме в пътуващата служба.

 Тогава в цялата страна имаше само два малки окръга. Затова освен че посещавахме сборовете, прекарвахме много седмици през годината, проповядвайки в индиански градчета, наречени пуебло, в които не живееха Свидетели. Жилищата там обикновено представляваха малка стая без прозорци, в която освен легло нямаше нищо друго. Носехме дървен сандък, в който имаше газов котлон, тиган, чинии, леген, чаршафи, мрежа против комари, дрехи, стари вестници и още някои неща. Използвахме вестниците, за да запушваме дупките в стените, така че плъховете да не могат да влизат.

Макар че тези стаи бяха тъмни и мръсни, имахме прекрасни спомени от вечерните разговори, които водехме, докато седяхме на леглото и ядяхме скромно ястие, сготвено на газовия ни котлон. Тъй като поради нетърпеливия си характер често говорех, преди да помисля, понякога съпругата ми използваше тези спокойни моменти да споменава тактични начини, по които бих могъл да се изразявам по–добре пред братята, които посещавахме. Аз се вслушвах в думите ѝ и така посещенията ми ставаха по–насърчителни. Когато необмислено говорех лоши неща за някого, тя отказваше да участва в разговора. Това ми помогна да запазвам положителен възглед за братята си. Преди всичко обаче вечерните ни разговори се съсредоточаваха върху мисли, които научавахме от статиите в „Стражева кула“, и около преживяното в службата през изминалия ден. И само какви вълнуващи случки имахме!

Как открихме Карлос

В град Хипихапа, в западен Еквадор, получихме името на един заинтересуван човек — само името, Карлос Мехиа, но без адрес. Излизайки от стаята, в която живеехме под наем, не знаехме откъде да започнем да го търсим, така че просто тръгнахме напосоки. Трябваше да избягваме многото кални дупки, които се бяха образували поради силния дъжд предишната нощ. Вървях пред съпругата си, когато изведнъж чух зад себе си безпомощен вик: „Арт!“ Обърнах се и видях, че Едит беше затънала до колене в калта. Гледката беше толкова забавна, че щях да се разсмея, ако не беше разплаканото ѝ лице.

Успях да я издърпам от калта, но обувките ѝ останаха там. Едно момче и едно момиче ни гледаха, затова им казах: „Ако измъкнете тези обувки от калта, ще ви дам малко пари.“ На часа обувките бяха извадени, но Едит трябваше да се измие някъде. Майката на децата наблюдаваше какво се случва и ни покани в къщата си, където помогна на съпругата ми да измие краката си, а децата почистиха мръсните обувки. Преди да си тръгнем, се случи нещо хубаво. Попитах жената дали знае къде можем да открием един мъж на име Карлос Мехиа. Учудено тя каза: „Това е съпругът ми!“ След време започнахме библейско изучаване с тях и накрая всички от семейството се покръстиха. Години по–късно Карлос, съпругата му и две от децата им станаха специални пионери.

Трудни пътувания и сърдечно гостоприемство

Пътуващата служба имаше своите предизвикателства. Използвахме автобуси, влакове, канута еднодръвки и малки самолети. Веднъж Джон Макленъкън, който служеше като областен надзорник, и неговата съпруга Дороти ни придружаваха по време на една проповедна обиколка в рибарски села близо до границата с Колумбия. Плавахме с кану, снабдено с външен мотор. Край нас имаше акули, големи колкото кануто! Дори опитният навигатор с нас беше обезпокоен от размера на акулите и бързо приближи кануто до брега.

Въпреки трудностите, с които се сблъсквахме в пътуващата служба, усилията си заслужаваха. Опознахме чудесни,  гостоприемни братя и сестри. Много пъти семействата, при които оставахме, настояваха да ядем три пъти на ден, докато самите те се хранеха само веднъж. Или ни даваха да спим на единственото легло в къщата, а те спяха на пода. Съпругата ми често казваше: „Тези мили братя и сестри ми помагат да разбирам от колко малко неща се нуждаем в действителност.“

„Не искаме да се отказваме“

През 1960 г. получихме още една благословия — бяхме поканени да служим в клона на Свидетелите на Йехова в Гуаякил. Докато аз се занимавах с административна работа, Едит участваше в службата заедно с един сбор близо до клона. Никога не съм мислел, че съм подходящ за работа в офис, и се чувствах не на място, но в Евреи 13:21 се казва, че Бог ‘ни дава всяко добро нещо, за да ни подготви да вършим неговата воля’. Две години по–късно бях поканен да посетя десетмесечен курс в Гилеад, който щеше да се проведе в Бетел в Бруклин (Ню Йорк). По онова време се очакваше съпругите да останат на своето назначение. Пристигна писмо от Бруклин, адресирано до съпругата ми. Тя беше помолена да обмисли внимателно дали е готова да приеме десетмесечното отсъствие на съпруга си.

В отговор на писмото Едит написа: „Сигурна съм, че това няма да бъде най–лесното нещо на света, но знаем, че Йехова несъмнено ще ни помогне да се справим с всяка трудност, която може да се появи. ... Не искаме да се отказваме от никакви привилегии, които ни се предлагат, нито от възможностите да станем по–умели в извършването на своите отговорности.“ Докато бях в Бруклин, получавах писмо от съпругата си всяка седмица.

Служба с верни събратя

През 1966 г. поради здравословни проблеми двамата с Едит се върнахме в Кито, където отново служехме като мисионери с местните братя и сестри. Какъв хубав пример за неопетненост бяха те!

Една лоялна сестра имаше невярващ съпруг, който често я биеше. Веднъж в шест часа сутринта някой ни каза, че тя отново е била бита. Веднага тръгнах към къщата на сестрата. Когато я видях, не можех да повярвам на очите си. Тя лежеше на леглото, подута и покрита със синини. Съпругът ѝ я беше бил с дръжката на една метла, докато дръжката не се счупила на две. По–късно през този ден го намерих в дома им и му казах, че е постъпил много лошо. Той се извини.

В началото на седемдесетте години на миналия век здравето ми се беше подобрило и продължихме с пътуващата служба. Град Ибара беше част от нашия окръг. Когато посетихме този град около двайсет години по–рано, там имаше само двама Свидетели — един мисионер и един местен брат. Така че нямахме търпение да се запознаем с многото нови хора, които вече бяха в сбора.

 По време на първото ни събрание там брат Родриго Вака стоеше на сцената и водеше една част от програмата, която включваше участие със слушателите. Когато задаваше въпрос, присъстващите казваха „йо, йо!“ („аз, аз!“), вместо да вдигат ръка. С Едит се гледахме учудено. Мислех си: „Какво става тук?“ По–късно разбрахме, че брат Вака е сляп, но различава гласовете на членовете на сбора. Той е пастир, който наистина познава своите овце! Това ни напомни за думите на Исус, записани в Йоан 10:3, 4, 14, относно Добрия пастир. Днес в Ибара има шест сбора, които говорят испански, един — езика кичуа и един жестомимичен сбор. Брат Вака продължава да служи вярно като старейшина и специален пионер. *

Благодарни за добротата на Йехова

През 1974 г. се радвахме на друг израз на добротата на Йехова, когато бяхме поканени да се върнем в Бетел, където отново вършех административна работа и по–късно бях назначен като член на Комитета на клона. В началото Едит работеше в кухнята, а по–късно започна да работи в офис, където служи и до днес, като се грижи за кореспонденцията.

През годините имахме радостта да посрещнем стотици мисионери, завършили Гилеад, които допринасят за зрелостта и пламенността на сборовете, в които служат. Насърчени сме и от хилядите братя и сестри, които идват от над 30 различни страни, за да служат тук. Какво силно впечатление ни прави техният самопожертвувателен дух! Някои продадоха домовете си и бизнеса си, за да дойдат и да служат в райони, в които нуждата от проповедници за Царството е по–голяма. Те си купиха превозни средства, за да проповядват в отдалечени райони, сформираха нови сборове и помагаха при строежа на Зали на Царството. Много неомъжени сестри дойдоха от чужбина и служат като пионерки. Те са много пламенни и способни работнички!

Наистина, в службата на Бога се радвах на много благословии. Най–голямата от тях е приятелството ми с Йехова. Освен това съм благодарен на Йехова, че ми даде „помощничка“. (Бит. 2:18) Във връзка с всичките 69 години съвместен живот с моята съпруга се сещам за Притчи 18:22, където се казва: „Който е намерил добра жена, е намерил добро.“ За мене е удоволствие да бъда с Едит. Тя ми помага по много начини. Едит доказа, че е любеща дъщеря за своята майка. От деня, в който пристигнахме в Еквадор, съпругата ми изпращаше на майка си писмо всяка седмица до 1990 г., когато майка ѝ почина на 97–годишна възраст.

Сега аз съм на 90 години, а Едит — на 89. Много ценим възможността, която имахме, да помогнем на около 70 души да опознаят Йехова. Радваме се, че попълнихме онези молби за училището Гилеад преди 60 години. Това решение ни донесе живот, изпълнен с много благословии.

[Бележка под линия]

[Снимка на страница 29]

През 1958 г. на „Янки Стейдиъм“ (Ню Йорк) с мисионери от нашия клас на Гилеад

[Снимка на страница 31]

През 1959 г. при едно семейство Свидетели, докато сме в пътуваща служба

[Снимка на страница 32]

През 2002 г. в клона в Еквадор