Писмо от Демократична република Конго

В сянката на Огнената планина

ДОКАТО слънцето изгрява над град Гома, небето е оцветено в розово и оранжево. Когато всяка сутрин погледнем към Нирагонго — един от най–активните вулкани в света — пред нас се открива смайваща гледка. От кратера постоянно се издига дим, а през нощта димът има червен оттенък, тъй като отразява лавата в кратера.

Хората наричат тази планина „Мулѝма я мо̀то“, което на суахили означава „Огнена планина“. Последното силно изригване на Нирагонго беше през 2002 г. Много от съседите и приятелите ни в Гома загубиха всичко, което притежаваха. В някои райони, в които проповядваме със съпруга ми, земята е камениста, покрита със застинала лава, и си мисля, че сигурно е същото, ако човек ходи по лунната повърхност. Но нагласата на хората няма нищо общо със застиналата, твърда лава. Те са весели и мили и с готовност приемат добрата новина, която им известяваме. Това превръща службата ни в сянката на Огнената планина в радостно приключение.

Тази събота очаквам денят да е по–специален, защото със съпруга ми и с наши приятели, които са ни на гости, както и с други мисионери, ще проповядваме в бежанския лагер Мугунга, намиращ се на запад от града. Много от хората там е трябвало да напуснат родните си градове заради военните конфликти.

Натоварваме колата си с литература на френски, кисуахили и киняруанда и потегляме. Докато се движим по неравния път, градът оживява. Млади мъже бутат своето тежко натоварено чукуду (ръчно изработено дървено колело). Жени, облечени с разноцветни дрехи, ходят грациозно покрай пътя с големи вързопи върху главите си. Някои мъже, които предлагат транспортни услуги на две колела, бързат да закарат своите клиенти до работа или до пазара. Наоколо се виждат дървени къщи, боядисани в черно–кафяво със син бордюр покрай вратите и прозорците.

Пристигаме в Залата на Царството Ндошо, за да се срещнем с други Свидетели на Йехова, които ще дойдат да проповядват с нас в лагера. Толкова съм развълнувана да видя сред тях младежи, вдовици, сираци и дори братя и сестри с физически ограничения. Много от тях са понесли огромни страдания, но като са избрали да живеят според библейските принципи, животът им се е подобрил. Надеждата, съдържаща се в Библията, изпълва сърцата им, и те са готови пламенно да я споделят с другите. След като накратко обсъждаме няколко  библейски стиха, с които да насърчим хората, 130–те присъстващи се качваме в пет микробуса и един камион и се отправяме към лагера.

Пристигаме там след половин час. Стотици малки бели палатки са разпънати върху полето от застинала лава. В средата на лагера има обществени тоалетни, подредени в редица, както и места за пране. Лагерът е пълен с хора, които перат, готвят, чистят боб от шушулките и метат пред палатките си.

Срещаме един мъж, когото другите наричат татко Жак. Той отговаря за определена част от лагера. Татко Жак се притеснява как ще успее да възпита децата си в тези трудни времена. Много се радва, че му оставяме книгата „Въпроси на младите хора“, и казва, че иска да я прочете и да събира другите на групички, за да споделя наученото с тях.

Малко по–нататък започваме разговор с една жена, която наричат мама Беатрис. Тя ни пита защо Бог допуска страданията и си мисли, че Бог я наказва. Съпругът ѝ бил убит във войната, дъщеря ѝ е самотна майка, която полага големи усилия, за да се грижи за бебето си в лагера, а синът ѝ бил отвлечен преди няколко месеца. Оттогава не е чувала нищо за него.

Тъжните събития от живота на мама Беатрис ме карат да се замисля как ли се е чувствал Йов, когато получил всички онези ужасни новини. Показваме ѝ причината за страданията и я уверяваме, че те не са наказание от Бога. (Йов 34:10–12; Яков 1:14, 15) Казваме ѝ също за промените, които Бог скоро ще направи на земята чрез своето Царство. На лицето ѝ грейва усмивка и тя казва, че е решена да продължи да изучава Библията и да се моли на Бога за помощ.

Прекарахме един чудесен ден и всички сме уверени, че Йехова ни е помогнал да утешим и насърчим онези, с които се срещнахме. На тръгване от лагера много хора ни махат за довиждане с трактатите, списанията и книгите, които им оставихме.

Докато пътуваме към къщи, имаме време да размишляваме. Изпълнена съм с признателност за този специален ден. Мисля си за татко Жак и за чудесната му нагласа, а също колко насърчена беше мама Беатрис и за силното ръкостискане на една възрастна жена, която можеше да общува с мене единствено с усмивки. Не мога да забравя и младежите, които задаваха чудесни въпроси и показаха, че са много по–зрели за възрастта си. Възхитена съм от вътрешната сила, проявена от тези хора — те се усмихват, въпреки че са понесли неописуеми страдания.

В тази част на света мнозина полагат искрени усилия, за да помагат на страдащите. Днес за нас беше голяма чест да покажем на хората от Библията какво ще бъде трайното решение на проблемите им. Щастлива съм, че мога да участвам в най–голямата кампания за оказване на духовна помощ, провеждана някога по света.