С присъщата си наблюдателност Даниел забеляза какво се случва и ми прошепна: „Няма нужда да се обаждаш на полицията, тя вече е тук!“ Точно зад нас пред хотела паркира един автомобил. След няколко минути бяхме арестувани. Но благодарение на предупреждението на Даниел успях да предам някои документи на един друг брат.

Докато ни водеха към полицейското управление, си мислех какъв щастливец съм да имам такава смела и духовна съпруга. Това беше поредният случай, в който с Даниел работехме като екип. Нека ви разкажа какво ни отведе в страни, където проповедната дейност беше ограничена.

Роден съм в семейство на ревностни католици през 1930 г. в Кроа, малък град в северна Франция. Семейството ни ходеше на литургия всяка седмица и баща ми беше доста активен в енорията. Когато бях почти 14–годишен обаче, се случи нещо, което отвори очите ми за лицемерието в църквата.

По време на Втората световна война Франция беше окупирана от немската армия. В проповедите си нашият свещеник редовно ни насърчаваше да подкрепяме профашисткото правителство на Виши. Бяхме ужасени от речите му. Подобно на мнозина във Франция ние тайно слушахме радио Би Би Си, което предаваше новини от Съюзническите сили. Внезапно свещеникът промени позицията си и организира благодарствена служба, за да отпразнува напредъка на Съюзниците през септември 1944 г. Това ме потресе и подкопа доверието ми в духовенството.

Малко след войната баща ми почина. По–голямата ми сестра вече беше женена и живееше в Белгия, затова се чувствах отговорен за майка ми и по–малката ми сестра. Започнах работа в текстилната индустрия. Шефът ми и синовете му бяха отдадени католици. Изглеждаше, че ме очаква успешно бъдеще в компанията им, но скоро щях да се сблъскам с изпитание.

През 1953 г. ни посети сестра ми Симон, която беше станала Свидетелка. Използвайки Библията си, тя умело изобличи фалшивите учения на  католическата църква за огнения ад, Троицата и безсмъртието на душата. Първоначално спорех с нея, защото не използваше католическата Библия, но скоро се убедих, че ми казва истината. По–късно тя ми донесе стари броеве на „Стражева кула“, които вечер жадно поглъщах. Бързо разбрах, че това е истината, но се страхувах, че ако застана на страната на Йехова, може да изгубя работата си.

В продължение на няколко месеца сам изучавах Библията и статии от „Стражева кула“. Накрая реших да отида в Залата на Царството. Любещата атмосфера в сбора докосна сърцето ми. След като 6 месеца изучавах Библията с един опитен брат, през септември 1954 г. се покръстих. Не след дълго, за моя радост, майка ми и по–малката ми сестра също станаха Свидетелки.

За жалост, майка ми почина няколко седмици преди международния конгрес в Ню Йорк през 1958 г., който имах привилегията да посетя. Когато се върнах, вече нямах семейни отговорности и затова напуснах работа и станах пионер. Междувременно се сгодих за една пламенна пионерка на име Даниел Дели, която стана моя съпруга през май 1959 г.

Даниел започнала целодневната си служба в селските райони на Бретан, далече от дома си. Беше ѝ нужна смелост да проповядва в този католически регион и да пътува с колело до селата. Също като мене тя беше подбуждана от силно чувство за неотложност, тъй като и двамата смятахме, че краят може да е много близо. (Мат. 25:13) Нейната самопожертвователна нагласа ни помагаше да постоянстваме в целодневната служба.

Бяхме назначени в пътуващата служба няколко дни след сватбата. Приспособихме се към по–прости условия на живот. Първият сбор, който посетихме, беше от 14 вестители и братята нямаха възможност да ни приемат в домовете си. Затова трябваше да спим върху дюшеци на подиума в Залата на Царството. Не беше много удобно, но беше идеално за гръбнака!

Макар че програмата ни в пътуващата служба беше натоварена, Даниел се справяше чудесно. Тя често трябваше да ме чака в малката ни кола, докато провеждахме непланирани старейшински заседания, но никога не се оплакваше. Прекарахме само 2 години в този вид служба, през които научихме колко е важно семейните двойки да общуват честно и да работят като екип. (Екл. 4:9)

През 1962 г. бяхме поканени на 10–месечния курс на 37–ия клас на Училището Гилеад в Бруклин (Ню Йорк). От 100 ученици имаше само 13 двойки, затова много се радвахме, че можем да отидем заедно. Все още пазя скъпи спомени от общуването ни с верни братя, като Фредерик Франц, Юлисис Глас и Александър Макмилан.

Част от обучението ни беше да се научим да сме по–наблюдателни. Понякога в събота следобед след часовете обучението ни включваше  разглеждане на забележителности в Ню Йорк. Знаехме, че в понеделник ще имаме писмен преговор върху нещата, които сме видели. Често в събота вечер се връщахме изморени, но братът от Бетел, който водеше обиколката, ни задаваше въпроси, за да ни помогне да запомним ключови мисли за изпита. Веднъж цял следобед се разхождахме из града. Посетихме една обсерватория, където ни обясниха за метеорите и метеоритите. В Американския природонаучен музей научихме каква е разликата между алигатора и крокодила. На път към Бетел нашият екскурзовод ни попита: „Е, каква е разликата между метеора и метеорита?“ Даниел беше толкова уморена, че отговори: „Ами, метеоритите имат по–дълги зъби.“

За наша изненада бяхме назначени в клона във Франция, където служехме заедно над 53 години. През 1976 г. получих назначение като координатор на Комитета на клона и имах задачата да посещавам страни в Африка и Близкия изток, в които дейността ни беше забранена или ограничена. Така стигнахме до Габон, където ни се случи описаното в началото. Честно казано, не винаги се чувствах способен да изпълня тези неочаквани отговорности. Но с безценната подкрепа на скъпата ми съпруга Даниел успях да се справя с почти всяко назначение.

От самото начало обикнахме живота в Бетел. Даниел беше научила английски за 5 месеца, преди да посетим Гилеад, и стана опитна преводачка на нашите издания. Бетеловата служба ни носеше голямо удовлетворение, но много се радвахме да участваме и в дейностите на сбора. Спомням си как с Даниел вземахме парижкото метро късно вечерта, изморени, но много щастливи да водим изучавания, които напредват. За съжаление обаче, здравето на Даниел се влоши неочаквано и не ѝ позволяваше да прави колкото ѝ се иска.

През 1993 г. ѝ откриха рак на гърдата. Лечението беше много тежко. Тя претърпя операция и интензивна химиотерапия. Петнайсет години по–късно Даниел отново се сблъска с рака, и то в още по–агресивна форма. Въпреки това тя толкова обичаше назначението си като преводач, че когато състоянието ѝ позволяваше, продължаваше да работи.

Макар че Даниел беше сериозно болна, никога не ни мина през ум да напуснем Бетел. Но да си болен в Бетел, си има своите предизвикателства, особено ако другите не знаят колко сериозно е състоянието ти. (Пр. 14:13) Дори когато Даниел беше близо 80–годишна, лъчезарното ѝ излъчване и естествената ѝ грациозност с нищо не издаваха физическото ѝ състояние. Тя не се самосъжаляваше. Вместо това се стремеше да помага на другите. Тя знаеше, че страдащите имат нужда от добър слушател. (Пр. 17:17) Даниел никога нямаше за цел да дава съвети, а използваше опита си, за да помага на много сестри да не се страхуват от рака.

Сблъскахме се и с други предизвикателства. Когато вече не можеше да работи по цял ден,  Даниел се стремеше да ми помага повече. Тя правеше много, за да улесни живота ми, което ми позволи да служа като координатор на Комитета на клона в продължение на 37 години. Например Даниел приготвяше всичко, така че всеки ден да можем да обядваме в стаята си и да си почиваме малко заедно. (Пр. 18:22)

Даниел винаги беше положителна и обичаше живота. След време тя се разболя от рак за трети път. Чувствахме се безпомощни. Химиотерапията и лъчетерапията изсмукваха силите ѝ дотолкова, че понякога едва ходеше. Сърцето ми се късаше, като гледах как скъпата ми съпруга, която беше умел преводач, се затруднява да се изрази.

Когато се чувствахме безсилни, постоянствахме в молитва, уверени, че Йехова никога няма да допусне да страдаме повече, отколкото можем да понесем. (1 Кор. 10:13) Винаги се опитвахме да сме признателни за помощта, която Йехова ни осигурява чрез Словото си, медицинския персонал в Бетел и любещата подкрепа на духовното ни семейство.

Често молехме Йехова за ръководство какво лечение да изберем. Имаше период, в който изобщо не можехме да намерим лечение за Даниел. Лекарят, който се грижеше за нея 23 години, нямаше представа защо губи съзнание след всяка химиотерапия и не можеше да предложи алтернатива. Чувствахме се напълно сами и не знаехме как ще се развият нещата. Тогава един друг онколог се съгласи да лекува Даниел. Сякаш Йехова ни посочи изход, за да превъзмогнем безпокойството си.

Научихме се да се справяме с проблемите ден за ден. Както казал Исус: „Достатъчно за всеки ден е собственото му зло.“ (Мат. 6:34) Много ни помагаха също положителната нагласа и чувството за хумор. Например, веднъж когато 2 месеца не ходеше на химиотерапия, Даниел ми каза със закачлива усмивка: „Знаеш ли, никога не съм била по–добре!“ (Пр. 17:22) Въпреки че страдаше, тя се радваше да пее новите песни на Царството с пълен глас.

Позитивното ѝ мислене ми помагаше да се справям със собствените си ограничения. Ако трябва да съм честен, през 57–те ни години брак тя се грижеше за всичките ми нужди. Дори не искаше да ми покаже как се пържат яйца! Така че, когато здравето ѝ сериозно се влоши, трябваше да се науча как да мия чиниите, да пера и да приготвям обикновени ястия. Междувременно успях да счупя няколко чаши, но много се радвах да правя нещо за нея. *

Гледайки назад, мога да кажа, че си извадих ценни поуки от ограниченията, съпътстващи здравословните проблеми и напредналата възраст. Първо, никога не бива да сме твърде заети, за да показваме, че ценим брачния си партньор. Трябва да правим най–доброто за любимите си хора, докато имаме сили. (Екл. 9:9) Второ, не бива да се тревожим прекалено за маловажните неща. В противен случай може да не забелязваме многото благословии, които получаваме всеки ден. (Пр. 15:15)

Като мисля за живота ни в целодневната служба, уверено мога да кажа, че благословията на Йехова надмина очакванията ни. Споделям чувствата на псалмиста, който казал: „Йехова се отнесе добре към [мене]!“ (Пс. 116:7)