По времето на Павел като цяло не съществували пътнически кораби. За да пътува по море, човек обикновено трябвало да разпитва за търговски (товарен) кораб, който отивал в съответната посока и можел да вземе пътници. (Деян. 21:2, 3) Дори ако корабът не плавал точно до желаната дестинация, на пристанищата, в които той спирал по маршрута, пътникът можел да потърси друг кораб, който да го отведе по–близо до целта му. (Деян. 27:1–6)

Пътуването по море зависело от сезоните и корабите нямали точно разписание. Освен заради лошото време суеверните моряци можело да отложат отплаването и заради зла поличба, като гарван, грачещ от такелажа, или ако са видели по брега отломки от корабокрушение. Те се възползвали от благоприятните ветрове и когато имало такива, вдигали котва. Щом намерел кораб, който можел да го вземе, пътникът отивал с багажа си близо до пристанището и чакал съобщение, че скоро корабът ще отплава.

Историкът Лайънел Касън пише: „Рим предлагал удобна услуга, която спестявала на хората изтощителното обикаляне по крайбрежието. Пристанището му се намирало при устието на река Тибър. В близкия град Остия имало голям площад, заобиколен от кантори. Много от тях принадлежали на търговците, представящи различни пристанища: търговците на Нарбон [в днешна Франция] имали една, търговците на Картаген [в днешен Тунис] имали друга ... и т.н. Всеки, който търсел транспорт по море, трябвало просто да провери в канторите на градовете по маршрута.“

Пътуването по море пестяло време, но и криело рискове. Павел няколко пъти претърпял корабокрушение при мисионерските си пътувания. (2 Кор. 11:25)