Харви беше най-големият от четирима братя. Семейството му научило истината в Мидланд Джънкшън (Западна Австралия) по време на голямата икономическа криза през 30-те години на XX в. Харви обикнал Йехова и се покръстил на 14-годишна възраст. Той бързо се научил да не отказва теократични назначения. Веднъж не искал да е четец на „Стражева кула“, защото се чувствал неспособен. Но братът, който говорил с него, му казал: „Ако някой в организацията на Йехова те помоли да направиш нещо, значи те смята за способен!“ (2 Кор. 3:5)

Аз приех истината в Англия заедно с майка си и най-голямата си сестра. Доста по-късно и баща ми стана Свидетел, но в началото ни се противопоставяше. Покръстих се против волята му, ненавършила и 10 години. Поставих си за цел да стана пионерка и после мисионерка. Но баща ми не ми позволяваше да пионерствам, докато не навърша 21. Нямах намерение да чакам толкова. Затова още на 16 с негово позволение се преместих в Австралия при голямата си сестра,  която беше емигрирала там. Накрая, когато навърших 18, започнах пионерска служба.

В Австралия срещнах Харви. И двамата имахме желание да служим на Йехова като мисионери. Оженихме се през 1951 г. След като две години пионерствахме, ни помолиха да започнем пътуваща служба. Окръгът ни обхващаше голяма част от Западна Австралия, затова често пътувахме през обширни пустинни и изолирани области.

През 1954 г. получихме покана за 25-ия клас на Гилеад. Мечтата ни да сме мисионери, беше на път да се изпълни! Пристигнахме в Ню Йорк с кораб и започнахме интензивния библейски курс. В учебния план влизаше и изучаване на испански, което за Харви беше трудно, защото не можеше да произнася испанското „р“.

По време на Училището преподавателите съобщиха, че който се интересува от назначение в Япония, може да се запише на уроци по японски. Решихме да оставим организацията на Йехова да избере назначението ни. Малко след това Албърт Шрьодер, един от преподавателите, разбра, че не сме се записали, и ни каза: „Помислете още малко.“ Тъй като продължихме да се колебаем, брат Шрьодер ни каза: „С другите преподаватели ви записахме. Вижте дали ще можете да се справите с японския.“ На Харви му беше много по-лесно с този език.

Пристигнахме в Япония през 1955 г. Тогава в цялата страна имаше само 500 вестители. Харви беше на 26, а аз на 24 години. Бяхме изпратени в пристанищния град Кобе, където служихме 4 години. После имахме радостта отново да бъдем назначени в пътуващата служба, близо до град Нагоя. Обичахме всичко в назначението си — братята, кухнята и природата. Не след дълго обаче имахме друга възможност да не откажем на Йехова.

След 3 години в пътуващата служба клонът в Япония ни попита дали искаме да заминем за Тайван и да служим сред местното племе амис. Там се беше появило отстъпничество и имаше нужда от брат,  владеещ японски *, който да помогне в тази ситуация. Обичахме службата си в Япония, така че решението не беше лесно. Но Харви се беше научил никога да не отказва назначение, затова се съгласихме да заминем.

Пристигнахме през ноември 1962 г. В Тайван имаше 2271 вестители, повечето от които амис. Първо обаче трябваше да научим китайски. Разполагахме само с един учебник и учителка, която не говореше английски, но успяхме.

Скоро след пристигането ни Харви беше назначен за служител на клона. Тъй като клонът беше малък, Харви можеше да си изпълнява отговорностите в него и същевременно да прекарва с братята амис до три седмици на месец. Понякога също служеше като областен надзорник, което включваше изнасяне на доклади на конгреси. Харви можеше да ги изнася на японски и братята щяха да го разбират, но властите разрешаваха религиозни събирания само на китайски. Затова Харви, който още не знаеше добре езика, говореше на китайски и един брат ги превеждаше на езика амис.

По онова време Тайван беше във военно положение и на братята им трябваха разрешителни, за да провеждат конгресите. Изваждането на тези разрешителни не беше лесно и полицията често се бавеше да ги издаде. Ако до седмицата на конгреса още нямахме документа, Харви просто отиваше в полицията и чакаше, докато не му го дадат. Тази тактика действаше, защото на полицаите им ставаше неудобно, че чужденец чака в управлението им.

През седмиците, в които бяхме с братята, обикновено ходехме по час или повече през планини и реки. Помня първото си планинско изкачване. Закусихме набързо и в 5:30 ч. хванахме автобус до едно далечно село, прекосихме широка река и тръгнахме нагоре по един склон. Беше толкова стръмно, че краката на брата пред мене бяха на нивото на очите ми.

До обяд Харви беше на служба с някои местни братя, а аз проповядвах сама в малка махала, където живееха хора, говорещи японски. Около 13 ч. ми прималя, защото не бях яла от няколко часа. Когато се видях с Харви, с него нямаше други братя. В замяна на няколко списания той беше получил три сурови кокоши яйца и ми показа как да изям едно — да направя по една дупка в двата края и да го изсмуча. Макар че никак не ме привличаше, го изядох. За кого обаче щеше да е третото яйце? Понеже Харви смяташе, че няма да може да ме носи надолу по склона, ако припадна от глад, го даде на мене.

На един окръжен конгрес имах необичайно преживяване. Бяхме отседнали в дома на един брат точно до Залата на Царството.  Тъй като в племето амис къпането е много важно, съпругата на окръжния надзорник подготви всичко нужно, за да се изкъпем. Харви беше зает, затова ми каза аз да съм първа. Банята се състоеше от три съда: кофа със студена вода, кофа с гореща вода и празен леген. За моя изненада сестрата ги беше сложила извън къщата точно срещу Залата на Царството, където братята подготвяха конгреса. Помолих я да ми даде някаква завеса, а тя ми донесе прозрачен найлон. Хрумна ми да се скрия зад къщата, но там пък имаше гъски, които провираха глави през оградата, готови да ухапят всеки, който се приближи твърде много. Казах си: „Братята и без това са много заети, няма да забележат, че се къпя. А ако не се изкъпя, ще ги обидя. Направо да почвам!“ И започнах.

Харви осъзна, че на братята, говорещи амис, им е трудно да напредват духовно, защото много от тях са неграмотни и не разполагат с литература на своя език. Тъй като амис отскоро имаше писмена форма, за която се използваше латинската азбука, изглеждаше практично да научим братята да четат на собствения си език. Това беше огромно начинание, но накрая те можеха да изучават сами. Към края на 60-те години вече имаше на разположение литература на амис, като през 1968 г. започна издаването на „Стражева кула“.

Властите обаче налагаха ограничения на изданията, които не са на китайски. Затова, за да се спестят излишни проблеми, „Стражева кула“ на амис излизаше под различни форми. Например известно време използвахме двуезично издание на китайски (мандарински) и амис. За любопитните давахме вид, че учим местните на китайски. Оттогава насам организацията на Йехова е осигурила много литература на езика амис, за да помогне на тези мили хора да научат библейската истина. (Деян. 10:34, 35)

През 60-те и 70-те години много местни братя не живееха според Божиите  стандарти. Понеже не разбираха напълно библейските принципи, някои вършеха неморалност, напиваха се, пушеха или дъвчеха бетелов орех. Харви посети много сборове, за да помогне на братята да разберат гледната точка на Йехова. Случката, за която разказах в началото, беше при едно от тези пътувания.

Смирените братя бяха готови да направят промени, но за съжаление, мнозина не пожелаха и за 20 години броят на вестителите спадна от над 2450 на около 900. Това беше много обезсърчително. Но ние знаехме, че Йехова няма да благослови нечиста организация. (2 Кор. 7:1) Накрая сборовете бяха пречистени от погрешните дела и с благословията на Йехова в Тайван днес има над 11 000 вестители.

От 80-те години нататък започнахме да виждаме как духовното състояние на сборовете на езика амис се подобрява и Харви можеше да отделя повече време на китайските. Той с радост помогна на съпрузите на няколко сестри да станат Свидетели. Помня, като ми разказа колко се е зарадвал, когато един от тези мъже се помолил на Йехова за първи път. Аз също се радвам, че успях да помогна на много искрени хора да се приближат до Йехова. Дори имах удоволствието да служа в клона със сина и дъщерята на моя някогашна изучаваща.

Днес обаче съм без своя другар. След почти 59 години брак скъпият ми Харви почина на 1 януари 2010 г. от рак. Той прекара почти шест десетилетия в целодневната служба. Все още безкрайно ми липсва, но само колко се радвах да го подкрепям в ранните години на дейността в две пленителни страни! Научихме се да говорим, а Харви и да пише, на два трудни азиатски езика.

След няколко години Ръководното тяло прецени, че заради напредналата ми възраст ще е по-добре да се върна в Австралия. Първата ми мисъл беше: „Не искам да си тръгвам от Тайван!“ Но Харви ме научи никога да не казвам „не“ на организацията на Йехова и аз нямаше да го направя. Впоследствие разбрах колко е било мъдро това решение.

Днес работя в австралийския клон през седмицата, а събота и неделя си сътруднича с един местен сбор. В Бетел се радвам да използвам своя японски и китайски, за да правя обиколки. С нетърпение очаквам обещаното възкресение, понеже знам, че Харви, който никога не казваше „не“ на Йехова, е на сигурно място в паметта му. (Йоан 5:28, 29)