Роден съм през 1955 г. и съм най-малкият от три момчета. Израснах близо до южното крайбрежие на Финландия, в района на днешния град Ванта.

Майка ми се покръстила като Свидетелка на Йехова няколко години, преди да се родя. Баща ми обаче ѝ се противопоставяше и не ѝ даваше да изучава с нас или да ни води на събрания. Затова тя ни учеше на библейските истини, когато него го нямаше.

Още от малък бях твърдо решен да съм послушен на Йехова. Например веднъж, когато бях на 7, учителката ми много се ядоса, защото отказвах да ям традиционни финландски палачинки с кръв. С едната си ръка тя стискаше бузите ми, за да ми отвори устата, а с другата се опитваше да ми натика едно парче от палачинката. Аз обаче успях да избутам вилицата от ръката ѝ.

Когато бях на 12, баща ми почина и след това вече можех да посещавам събранията. Братята в сбора ми обръщаха внимание и това ми помогна да напредна духовно. Започнах да чета Библията всеки ден и да изучавам старателно християнските издания. Благодарение на това се покръстих на 8 август 1969 г., когато бях на 14.

 Малко след като завърших училище, станах редовен пионер. След няколко седмици се преместих в Пиелавеси, близо до централна Финландия, където имаше по-голяма нужда от вестители.

Там се запознах с една сестра на име Сирка. Много я харесах, защото беше скромна и духовно зряла. Не беше амбициозна и не държеше на материалните неща. Както за нея, така и за мене назначенията не бяха най-важното; просто искахме да служим на Йехова колкото се може по-пълно. Оженихме се на 23 март 1974 г., но вместо да отидем на меден месец, се преместихме в Картула — малък град, където имаше още по-голяма нужда от вестители.

Още от началото на брака ни Йехова ни показа, че винаги ще се грижи за нас, ако поставяме на първо място Царството. (Мат. 6:33) Например в Картула нямахме кола и се придвижвахме с колелета. Зимата обаче температурите падаха под нулата. Районът беше голям, така че, за да можем да го обработваме, се нуждаехме от кола, но нямахме пари да си купим.

Веднъж неочаквано ни посети единият от братята ми и ни предложи да ни даде колата си. Ние трябваше само да заредим гориво и вече имахме кола.

Йехова ни показа, че е поел отговорността да се грижи за материалните ни нужди. Нашата работа беше да поставяме Царството на първо място.

Когато бяхме на пионерско училище през 1978 г., един от преподавателите ни, Раймо Куоканен a, ни насърчи да подадем молба за Гилеад. Затова започнахме да учим английски език. Но през 1980 г., още преди да успеем да подадем молба, ни поканиха да служим в клона във Финландия, а по онова време бетеловите служители не можеха да посещават Гилеад. В крайна сметка с жена ми искахме да служим там, където Йехова смята за  най-добре, а не ние, така че приехме поканата. Въпреки това продължихме да учим английски, в случай че някой ден можем да подадем молба за Гилеад.

Няколко години по-късно Ръководното тяло реши, че вече и бетелити могат да посещават Гилеад, и със Сирка веднага попълнихме молби. Това изобщо не означава, че не бяхме щастливи в Бетел. Просто искахме да се предоставим на разположение да служим там, където има по-голяма нужда. И така ни поканиха в Гилеад и през септември 1985 г. завършихме 79-ия клас. Назначението ни беше Колумбия.

Първо ни назначиха в клона. Стараех се да давам най-доброто от себе си, но след година усетих, че имаме нужда от промяна. За първи и последен път в живота ми помолих за друго назначение. Тогава ни изпратиха като мисионери в град Нейва (департамента Уила).

Винаги съм обичал службата. Когато бях неженен пионер във Финландия, понякога проповядвах от рано сутрин до късно вечер. Със Сирка също прекарвахме по цели дни в службата. Когато обработвахме отдалечени райони, понякога дори преспивахме в колата. Така не губехме време в пътуване и можехме да започваме службата отрано.

Това назначение отново разпали ентусиазма в службата, който имахме преди. Сборът растеше и местните братя ни обичаха, уважаваха и ценяха.

Близо до нашия град Нейва имаше градове без никакви Свидетели. Но заради бунтовническите групи там не беше безопасно за хора, които не са от тези градове. Затова много се притеснявах как ще успеем да проповядваме там. Молих се някой, който е от тези градове, да стане Свидетел. Смятах обаче, че за да научи истината, такъв човек трябва да живее в Нейва. Затова се молих също, след като се покръсти, да напредне духовно и да се върне в родния си град, за да проповядва. Разбира се, Йехова имаше много по-добро решение.

Скоро след това започнах библейско изучаване с млад мъж на име Фернандо Гонсалес. Той живееше точно в един от тези градове, Алхесирас, но пътуваше над 50 км до Нейва за работа. Подготвяше се много добре за изучаването и веднага започна да посещава всички събрания. Още от първата седмица на изучаването си Фернандо започна да събира хора от града си и да им разказва какво е научил от Библията.

Фернандо се покръсти през януари 1990 г. — 6 месеца след като започна да изучава — и после стана редовен пионер. Тъй като вече имаше един местен Свидетел в Алхесирас, клонът прецени, че е достатъчно безопасно да изпрати специални пионери в този район. А през февруари 1992 г. беше сформиран и първият сбор.

 Но Фернандо не проповядваше само в родния си град. След като се ожени, той и съпругата му Олга се преместиха в Сан Висенте дел Кагуан, където също нямаше Свидетели. С тяхна помощ там се сформира сбор. През 2002 г. Фернандо беше назначен като окръжен надзорник и с Олга продължават в пътуващата служба и до днес.

От всичко това научих колко е важно да се молим конкретно за неща, свързани с назначенията ни. Йехова прави това, което ние не можем. Все пак жетвата е негова, а не наша. (Мат. 9:38)

През 1990 г. ни назначиха в пътуващата служба и първият ни окръг беше в столицата Богота. Притеснявахме се дали ще се справим, защото с жена ми сме обикновени хора без някакви специални способности. Освен това не бяхме свикнали с живота в големия град. Но Йехова изпълни обещанието си във Филипяни 2:13: „Заради това, което му е угодно, Бог действа във вас, та вие и да искате, и да действате.“

По-късно ни назначиха в един окръг в района на Меделин, града, който споменах в началото. Хората там толкова бяха свикнали с насилието, че вече не им правеше впечатление. Веднъж, докато бях на изучаване, пред къщата започна престрелка. Аз тръгнах да залягам, но изучаващият съвсем спокойно продължи да чете. След като прочете абзаца, ми каза, че трябва да излезе за малко. После се върна с двете си малки деца и спокойно каза: „Извинявай, просто трябваше да си ги прибера.“

И друг път имахме подобни ситуации. Веднъж, докато бяхме от врата на врата, Сирка дотича пребледняла и каза, че някой е стрелял по нея. Направо изтръпнах! Но после разбрахме, че стрелецът не се е целил в Сирка, а в един мъж, който е минавал покрай нея.

С времето се научихме да не се страхуваме прекалено. Много ни насърчаваше издръжливостта на местните Свидетели, които се сблъскваха с подобни ситуации и дори по-лоши. Осъзнахме, че щом Йехова помага на тях, ще помага и на нас. Винаги се вслушвахме в съветите на местните старейшини, бяхме предпазливи и оставяхме останалото в ръцете на Йехова.

Разбира се, някои ситуации не бяха толкова опасни, колкото изглеждаха. Веднъж, докато бях на едно посещение, чух как отвън сякаш две жени крещят и се обиждат. Нямах желание да ставам свидетел на скандала. Но след като домакинята излезе да види какво става, ме накара и аз да погледна. Оказа се, че „се караха“ два папагала, които имитираха съседите.

През 1997 г. бях назначен като преподавател в Училището за подготовка на служители. b Винаги съм обичал да присъствам на теократични училища, но никога не съм си представял, че ще имам привилегията да преподавам в някое от тях.

По-късно служих като областен надзорник. Когато тази уредба беше преустановена, отново станах окръжен надзорник, така че през последните над 30 години съм преподавател и пътуващ надзорник. Тези назначения ми донесоха много благословии, но това не означава, че винаги беше лесно.

По принцип имам силен характер и това ми е помагало да се справям с много трудности. Понякога обаче доста ревностно се опитвах да разреша различни проблеми в сборовете. Случвало се е разпалено да насърчавам братя и сестри да проявяват любов и разбиране към другите. Но в тези моменти и на мене самия ми липсваха тези качества. (Рим. 7:21-23)

Понякога много се обезсърчавах заради грешките си. (Рим. 7:24) В един момент дори казах на Йехова, че ще е по-добре вече да не съм мисионер и да се върна във Финландия. Но на събранието същата вечер толкова се насърчих, че реших да остана на назначението си и да продължа да работя върху несъвършенствата си. До ден днешен съм трогнат от това колко ясно Йехова отговори на молитвата ми. Безкрайно съм му благодарен също за милия начин, по който ми помогна да преодолея слабостите си.

Със Сирка сме много благодарни на Йехова, че прекарахме по-голямата част от живота си в целодневната служба. Много съм му благодарен също, че ми даде такава любяща съпруга, която вече толкова години ме подкрепя.

Скоро ще стана на 70 и вече няма да служа като преподавател и пътуващ надзорник. Това обаче не ме обезсърчава, защото съм твърдо убеден, че най-важното е да служим на Йехова скромно и да го възхваляваме, подбуждани от любов и признателност. (Мих. 6:8; Мар. 12:32-34) Не е нужно да имаме някакво определено назначение, за да отдаваме чест на Йехова.

Като гледам назад, виждам, че не съм получил тези назначения, защото съм нещо повече от другите или защото имам някакви специални способности. Напротив, всичко е благодарение на незаслужената милост на Йехова. Той ми даде тези назначения въпреки слабостите ми и само с негова помощ успях да ги изпълня. Така силата на Йехова се проявяваше напълно в слабостите ми. (2 Кор. 12:9)