Глава 16

Нормално ли е да скърбя толкова силно?

МИЧЪЛ си спомня деня, в който баща му умрял: „Бях в шок. ... ‘Не може да бъде’ — си повтарях непрекъснато.“

Може би някой твой близък — баща или майка, брат, сестра или приятел — е умрял. И освен мъката, изпитваш също и гняв, объркване и страх. Колкото и да се мъчиш, не можеш да сдържиш сълзите си. Или пък потискаш мъката си дълбоко в себе си.

Да, напълно естествено е да реагираме с болка, когато някой близък умре. Дори и Исус Христос ‘дал воля на сълзите си’ и ‘изстенал’, когато научил за смъртта на свой близък приятел. (Йоан 11:33–36, NW; сравни 2 Царе 13:28–39.) Съзнанието, че и други са изпитвали същото, което изпитваш и ти, може да ти помогне да понесеш по–леко загубата.

Отричане

В началото може би си като вцепенен. Може някъде вътре в себе си да се надяваш, че това е само един лош сън, че някой ще дойде и ще те събуди, и нещата ще са такива, каквито винаги са били. Майката на Синди умряла от рак. Синди разказва: „Всъщност не съм приела още факта, че я няма вече. Случва се нещо, което в миналото щях да обсъдя с нея, и често си казвам: ‘Трябва да кажа това на мама.’“

Опечалените близки са склонни към това да отричат факта, че смъртта е настъпила. Те могат дори да мислят, че изведнъж ще видят умрелия на улицата, в минаващия автобус, в метрото. Дори и най–беглата прилика,  съзряна у някого, може да събуди надеждата, че е станала грешка. Не забравяй, че Бог е направил човека да живее, а не да умира. (Битие 1:28; 2:9) Така че е напълно нормално да ни е трудно да приемем смъртта.

„Как можа да ми причини такова нещо?“

Не се учудвай, ако понякога дори се сърдиш малко на човека, който е умрял. Синди си спомня: „След смъртта на мама имаше моменти, в които си мислех: ‘Всъщност ти не ни каза, че ще умреш. Ти просто изчезна.’ Чувствувах се изоставена.“

Смъртта на брат или сестра също може да предизвика подобни чувства. „Направо е смешно да се ядосваш на някой, който е умрял — обяснява Карен. — Но когато сестра ми умря, изпитвах точно това. Мисли като ‘Как можа да умре и да ме остави съвсем сама?’, ‘Как можа да ми причини такова нещо?’, постоянно ми минаваха през главата.“ Някои се ядосват на умрелия брат или сестра заради мъката, която неговата или нейната смърт е причинила. Някои се чувствуват пренебрегнати, може би дори негодуват заради времето и вниманието, които е получавал болният, преди да умре. Това, че съкрушените от мъка родители се страхуват да не загубят и друго дете и изведнъж стават прекалено покровителствуващи, също може да предизвика неприязнени чувства спрямо починалия.

„Ако бях ...“

Честа реакция е и чувството за вина. Въпроси и съмнения измъчват ума. ‘Дали можехме да направим още нещо? Дали не трябваше да отидем при друг лекар?’ Пък и се появяват мисли от рода на ‘ако бях ...’. ‘Ако не бяхме се карали толкова.’ ‘Ако бях по–добра към нея.’ ‘Ако аз бях отишъл до магазина вместо него.’

 Мичъл казва: ‘Иска ми се да бях проявявал повече търпение и разбиране към моя баща. Или да бях вършил повече неща в домакинството, за да му е по–лесно в къщи.’ А Елиза казва: „Когато мама се разболя и умря толкова внезапно, останаха всички тези недоизяснени чувства, които изпитвахме помежду си. Чувствувам се толкова виновна сега. Мисля за всички неща, които трябваше да ѝ кажа, за всички неща, които не трябваше да казвам, за всички неща, които не направих както трябваше.“

Дори можеш да обвиняваш себе си за случилото се. Синди си спомня: „Чувствувах се виновна за всички спорове между нас, за всичкия стрес, който бях причинила на мама. Смятах, че с причинения от мене стрес съм ускорила нейната болест.“

„Какво ще кажа на приятелите си?“

Една вдовица казва за сина си: „Джони не искаше да каже на другите деца, че баща му е умрял. Той се срамуваше от това и се ядосваше, че се срамува.“

 Книгата Death and Grief in the Family [„Смърт и жалеене в семейството“] обяснява: „‘Какво ще кажа на приятелите си?’ е изключително важен въпрос за много деца [загубили брат или сестра в смъртта]. Често те виждат, че приятелите им не разбират техните чувства. Опитите да споделят значението на загубата могат да срещнат недоумяващи погледи и озадачени лица. ... Вследствие на това тези опечалени деца могат да се чувствуват отхвърлени, изолирани и понякога дори не съвсем нормални.“

Трябва обаче да разбереш, че понякога другите просто не знаят какво да кажат на свой опечален приятел и затова не казват нищо. Освен това твоята загуба може да им напомня, че те също могат да изгубят близък човек. И понеже не искат да им се напомня за това, те могат да странят от тебе.

Да се изправиш срещу мъката

Да знаеш, че мъката ти е нещо нормално, е от голяма помощ при справянето с нея. Но ако продължаваш да отричаш фактите, това само ще удължи мъката. Някои семейства оставят празно място на масата за починалия, сякаш той ще дойде да се храни с тях. Едно семейство обаче решило да постъпи различно. Майката  казва: „Вече не сядахме около масата по същия начин. Съпругът ми седна на стола на Дейвид и това помогна да се запълни празнината.“

Ще ти помогне също и това да разбереш, че дори и да е имало много неща, които е трябвало или не е трябвало да кажеш или да направиш, обикновено тези неща не са причината, поради която твоят близък е умрял. А и „ние всички в много неща грешим“. — Яков 3:2.

Споделяй чувствата си

Д–р Ърл Гролман препоръчва: „Не е достатъчно да признаеш противоречивите си чувства; трябва да се справяш с тях открито. ... Сега е времето да споделиш чувствата си.“ Не е време за уединяване. — Притчи 18:1.

Д–р Гролман казва, че ако отрича мъката си, „човек само продължава болката и удължава процеса на жалеенето“. Той препоръчва: „Намери си добър слушател, приятел, който ще разбере, че разнообразните ти чувства са нормална реакция на силната ти мъка.“ Родител, брат, сестра, приятел или старейшина от християнския сбор често могат да окажат истинска подкрепа.

А ако ти се плаче? Д–р Гролман добавя: „За някои хора сълзите са най–доброто лечение за емоционалното напрежение, както за мъже, така и за жени, а също и за деца. Плачът е естественият начин за облекчаване на страданието и освобождаване на болката.“

Справяне с мъката като семейство

Родителите ти също могат да помогнат много във време на загуба, и ти също можеш да помогнеш на тях. Например, Джейн и Сара от Англия изгубили в смъртта своя 23–годишен брат Даръл. Как преживели мъката?  Джейн казва: „Понеже бяхме четирима, аз ходех навсякъде и вършех всичко заедно с татко, а Сара правеше всичко с мама. Така не бяхме сами.“ Освен това Джейн си спомня: „Никога преди не бях виждала татко да плаче. На няколко пъти той се разплака и това беше някак си хубаво, и като мисля за тогава, се радвам, че можех да бъда до него, за да го утеша.“

Надежда, която поддържа човека

Джанет, 13–годишната сестра на младия Дейвид от Англия, починала от болестта на Ходжкин. Той казва: „Едно от нещата, които ми помогнаха най–много, беше библейски стих, посочен в погребалния доклад. Той гласи: ‘Защото Бог е постановил ден, когато възнамерява да съди населената земя с праведност, и е дал гаранция на всички хора, като е възкресил него, Исус, от мъртвите.’ Докладчикът наблегна на думата ‘гаранция’ относно възкресението. Това ми даде много сила след погребението.“ — Деяния 17:31, NW; виж също Марко 5:35–42; 12:26, 27; Йоан 5:28, 29; 1 Коринтяни 15:3–8.

Библейската надежда за възкресението не премахва мъката. Ти никога няма да забравиш своя близък. Но много хора са намерили истинска утеха в библейските обещания и вследствие на това са започнали постепенно да се възстановяват от мъката след загубата на някой, когото са обичали.

Въпроси за обсъждане

□ Смяташ ли, че е естествено да тъгуваш за някой, когото си обичал и който е умрял?

□ Какви чувства може да изпитва скърбящият човек, и защо?

□ Кои са някои от начините, по които скърбящият младеж може да започне да овладява своите чувства?

□ Как можеш да утешиш свой приятел, загубил близък човек?

[Текст в блока на страница 128]

„Всъщност не съм приела още факта, че я няма вече. . . . Често си казвам: ‘Трябва да кажа това на мама.’“

[Текст в блока на страница 131]

„След смъртта на мама . . . си мислех: ‘Всъщност ти не ни каза, че ще умреш. Ти просто изчезна.’ Чувствувах се изоставена.“

[Снимка на страница 129]

„Не е възможно това да става с мен!“

[Снимка на страница 130]

Когато изгубим някой близък в смъртта, имаме нужда от подкрепата на състрадателен човек