През август 1967 г., когато съм била на 18 месеца, съм вдигнала висока температура. На следващата сутрин съм се събудила със слабост в краката. Медицинските изследвания във Фритаун, Сиера Леоне, където живеех, показали, че съм се заразила с полиомиелит, инфекциозно вирусно заболяване, което причинява парализа предимно при деца под 5-годишна възраст. Физиотерапията не укрепи краката ми. Те постепенно изгубиха сила и вече не можех да ходя или да стоя, а само да пълзя. Заради моето заболяване баща ми повтаряше, че съм „половин дете“. Всичко това смачка самочувствието ми и се чувствах нищожна.

 Пораснах с майка ми в малък квартал заедно с други крайно бедни семейства. Въпреки че хората ме харесваха, най-много жадувах за любовта на баща си. Някои смятаха, че заболяването ми се дължи на магия. Други казваха на майка ми да ме остави пред входа на дом за деца с увреждания, за да не съм ѝ в тежест. Майка ми отказа да го направи и полагаше много усилия да се грижи за мене.

 Тъй като не можех да стоя или да вървя, се налагаше да пълзя. Но постоянното влачене по земята ми причиняваше наранявания. За да предпазя тялото си, носех дебели дрехи, а на ръцете си чехли, които ми служеха като ръкавици. След време използвах дървени блокчета, които защитаваха ръцете ми по-добре. Движех се, като изпъвах ръцете си и с тях издърпвах тялото си напред. След това придвижвах краката си в същата посока, извивайки гърба си. Всяка крачка беше много изтощителна и ръцете и раменете ми се натоварваха много. Да се движа по този начин, ми костваше толкова усилия, че рядко излизах от квартала ни. Не можех да ходя на училище или да си играя с другите деца. Тревожех се как ще живея, ако майка ми не е наблизо.

 Молих се на Бога да ми помага — да не стигам дотам да прося. Смятах, че ако се приближа до него и му служа, както той иска, той ще се грижи за нуждите ми. Затова веднъж през 1981 г., макар да беше изтощително за мене, се осмелих да изляза, за да отида в църквата на нашата улица. Погледите на хората ме накараха да се чувствам неудобно. Пасторът не ме приветства и направи забележка на майка ми, тъй като седнах на място, запазено от други. Реших, че няма да се върна там.

 Една сутрин през 1984 г., когато бях 18-годишна, се качих на горния етаж и седнах на обичайното си място до прозореца, откъдето гледах какво се случва навън. Но после реших да сляза долу в двора, който обикновено беше празен. Там срещнах двама мъже, които проповядваха от къща на къща. Те ми казаха, че в бъдеще ще съм здрава и ми прочетоха Исаия 33:24 и Откровение 21:3, 4. Накрая ми дадоха брошурата „Да живееш завинаги на земята!“ и обещаха да се върнат и да говорим повече.

 На следващото им посещение ми казаха, че ще доведат една нова мисионерка на име Полин, с която да продължа да разговарям. Отношенията ни с Полин бяха като на майка и дъщеря. Майка ми ме насърчаваше да изучавам Библията с „новата ми майка“, която проявяваше самопожертвователна любов, търпение, доброта и винаги се интересуваше как съм. Полин ме научи да чета. С помощта на „Моята книга с библейски разкази“ тя ме запозна с Йехова, любещия Баща, който винаги съм искала да имам.

 Това, което научавах от Библията, ми носеше голяма радост. Един ден попитах Полин дали може да отида на събрание на Свидетелите на Йехова, което се наричаше Изучаване на книга в сбора a. То се провеждаше в дома на една Свидетелка на една пресечка от къщи. Полин се съгласи и на следващия вторник дойде. Тя ме изчака да се изкъпя и да се облека и после отидохме на събрание заедно. Казаха ми, че трябва да кажа на Полин да ми повика такси и да го плати. Аз обаче отвърнах, че ще отида „пеша“.

 Когато тръгнахме, майка ми и съседите ни ме гледаха разтревожено. Щом минахме през двора, някои извикаха към Полин: „Ти я принуждаваш!“

 „Джей, искаш ли да дойдеш?“ — мило ме попита Полин. Това беше моментът да покажа, че се уповавам на Йехова. (Притчи 3:5, 6) „Да — отговорих аз. — Това е моето решение.“ Съседите ми ме гледаха безмълвно и промениха отношението си, щом наближих портата. Когато излязох, те започнаха да ръкопляскат.

 Само колко хубаво беше това събрание! Толкова се освежих! Всички ме приветстваха и никой не ме гледаше пренебрежително. Чувствах се много добре, затова започнах да ходя редовно. Скоро след това попитах дали може да присъствам на по-големите събрания в Залата на Царството. Бях бедна и имах само две рокли и един чифт чехли, но бях сигурна, че Божиите служители няма да ме отхвърлят заради това. И се оказах права!

 За да стигам до Залата на Царството, трябваше да „ходя“ до края на улицата и след това вземах такси, което да ме закара надолу по склона до Залата. Накрая братята ме посрещаха и ме внасяха в Залата на ръце.

 След като изпитах колко добър е Йехова, исках да го направя свое убежище. Затова реших, че ще посещавам събранията редовно. (Псалм 34:8) През дъждовния период често пристигах мокра и кална, така че се налагаше да се преобличам в Залата. Но усилията си заслужаваха!

 Историята ми беше публикувана в „Годишника на Свидетелите на Йехова за 1985 г.“ (англ.). След като я прочела, една Свидетелка от Швейцария на име Жозет решила да ми изпрати ръчна триколка с красиви калници и цветни задни светлоотразители. От този момент нататък можех да се движа с повече достойнство. Малките деца ме гледаха с възхищение и ми казваха колко много се радват, като ме виждат да карам красивата си триколка. Вече не пълзях, защото бях вдигната от земята. Чувствах се като царица — уважавана, а не презирана.

 Лесно напреднах духовно, тъй като още отпреди водех скромен и морално чист живот. Благодарение на триколката си можех да участвам в службата и на 9 август 1986 г. се покръстих. Покръстването изцяло промени живота ми и ми донесе много благословии. Изпитвах истинска радост, удовлетворение, самоуважение и бях по-уверена в себе си, понеже вече имах Баща, който ме обича, и бях заобиколена от хора, които са искрено загрижени за мене.

 Имах желание да се отблагодаря на Йехова по някакъв начин за цялото му добро към мене. Мислих си за редовна пионерска служба, но не бях сигурна дали ще се справя. (Псалм 116:12) Ето защо се молих по въпроса и реших да опитам. На 1 януари 1988 г. започнах пионерска служба и не съм спряла досега. Само каква благословия се оказа тази служба! С помощта на скъпите ми братя и сестри постигам целта си за месеца и виждам как Йехова ме подкрепя чрез светия си дух. (Псалм 89:21)

 Заради пионерската служба имах повече движение и това се отрази добре на краката ми. След известно време отидох в една новооткрита клиника с надеждата, че ще получа физиотерапия и програма за упражнения. Но там една от медицинските сестри ми каза да не идвам повече, тъй като според нея скоро щях да умра. Колежката ѝ изрази същото мнение и това много ме разстрои. Затова, като се прибрах у дома, се помолих на Йехова да ми помогне да се справя с обезсърчението и да намеря някаква физиотерапия.

 Службата се оказа най-добрата физиотерапия за мене! Благодарение на нея се движех много. Няколко години по-късно една от медицинските сестри, която ми каза, че скоро ще умра, мина покрай Залата на Царството. Като ме видя, тя не можеше да повярва, че все още съм жива!

 Въпреки заболяването си се опитвам да съм много заета в службата за Йехова. Братята ме хвалят за пламенността ми и че пристигам рано на събранията. Винаги го правя, тъй като мога да поздравя братята и сестрите и да проявя личен интерес към тях.

 Изпитах добротата на Йехова и имам много благословии в живота си. Много се радвам, че успях да помогна на три жени да се покръстят. Една от тях, която се казва Амелия, посети 137-ия клас на Училището Гилеад. Аз самата имах възможността да посетя Училището за пионерска служба, което е прекрасен подарък от Йехова, и то повече от веднъж! Йехова ме направи по-щастлива, по-уверена в себе си и ми помогна да имам повече самоуважение. Сега хората ме уважават. Вече не се срамувам от себе си. Имам добри приятели в истината, и то не само във Фритаун, където живея, но и в цялата страна и по целия свят.

 Минаха почти 40 години, откакто научих, че Бог обещава свят, в който физическите увреждания ще изчезнат. Това обещание продължава да ми дава сили и очаквам момента, когато ще се изпълни. Ще чакам търпеливо моя Бог Йехова, тъй като знам, че той няма да закъснее. (Михей 7:7) Търпението ми донесе много благословии. Йехова ми помогна да се справя с много проблеми и трудни ситуации. Той винаги ми осигуряваше помощ в подходящото време. Сега съм истински щастлива и усмивката не слиза от лицето ми, понеже Йехова ме вдигна от земята и ме благослови по начини, каквито не съм си представяла!