Сесил беше достъпен, истински загрижен за другите брат. Неговият пример, както и примерът на майка ми и други верни братя и сестри в сбора ме накара „да искам и да действам“, тоест да давам на Йехова най-доброто от себе си. (Филипяни 2:13) Нека ви разкажа своята история.

 Роден съм през 1943 г. Родителите ми живееха във ферма близо до крайбрежния град Бъндаберг в Куинсланд (Австралия) — район, известен с отглеждането на захарна тръстика. Местните жители имаха навика да се събират в града всяка събота вечер. При едно такова събиране през 1939 г. родителите ми срещнали двама пионери (целодневни служители на Свидетелите на Йехова), които разговаряли с тях за Библията. Онова, което родителите ми научили, докоснало сърцата им и след време станали Свидетели на Йехова. Така че със сестра ми Джийн бяхме възпитани в истината. За съжаление обаче, баща ми почина при злополука вкъщи. Бях едва на седем години и смъртта му ме потресе. Все пак си го спомням като трудолюбив човек с чувство за хумор. Копнея да го видя при възкресението и да го опозная по-добре. (Деяния 24:15)

 Майка ми беше мила и разумна. Тя позволяваше на мене и на сестра ми да казваме какво ни харесва и какво — не. Но по отношение на библейските принципи и поклонението на Йехова беше твърда. Редовно посещавахме християнските събрания и майка ми предупреждаваше мене и Джийн да не общуваме излишно с децата, които не са Свидетели, когато не сме на училище. (1 Коринтяни 15:33) Много съм ѝ благодарен за твърдата позиция.

 Също така майка ми проповядваше пламенно за Царството и често служеше като ваканционен пионер (днес помощен пионер). Спомням си, че редовно посещаваше над 50 домове, за да носи списанията „Стражева кула“ и „Пробудете се!“. Дори когато беше възрастна и немощна, тя никога не изгуби желанието си да помага на заинтересуваните. Тя обичаше всички, особено нас, децата, затова и ние я обичахме и се опитваме да ѝ подражаваме. През 1958 г. на 14-годишна възраст отдадох живота си на Йехова и се покръстих.

 Скоро след това се покръсти и Рудолф от нашия сбор, който беше малко над 20-годишен. Той беше емигрирал от Германия. В събота сутрин с Рудолф често проповядвахме на хората, които чакаха в колите, докато роднините им пазаруваха.

 Рудолф беше пламенен брат и ме канеше да служа като ваканционен пионер заедно с него през училищните ваканции. Веднъж прекарахме шест седмици в град Гладстон на около 190 километра северно от Бъндаберг. Любещата загриженост на Рудолф, както и радостта, която изпитвах в службата като ваканционен пионер, събуди в мене желанието да стана редовен пионер. Когато бях на 16 години, постигнах тази цел и бях решен да посветя живота си на целодневната служба.

 Първото ми пионерско назначение беше в Макей, крайбрежен град на север от Бъндаберг и недалече от Големия бариерен риф. Около година по-късно, на 17-годишна възраст, бях назначен да служа като специален пионер a в рядко населената пустош на Австралия. Партньорът ми в пионерската служба беше един помазан брат на име Бенет (Бен) Брикъл, който беше с повече от 30 години по-голям от мене. b Каква привилегия беше да служа с този дългогодишен пионер, когото мнозина смятаха за „пионера на пионерите“!

 Районът ни беше в северозападен Куинсланд в съседство със залива Карпентария. По това време с Бен бяхме единствените Свидетели в нашия рядко населен район. Понякога пътувахме часове от един дом до друг. По време на тези дълги и прашни пътувания Бен често ми разказваше случки от службата си, като например как проповядвал с коли с високоговорители c по време на Втората световна война, когато дейността на Свидетелите на Йехова в Австралия била забранена.

 След служба в края на деня нощувахме на открито на подходящо място близо до пътя. d За да си приготвим вечеря, събирахме дърва и палехме огън. Леглото ми представляваше непромокаем чаршаф, който постилах на земята, одеяла и възглавница. Все още помня какво страхопочитание изпитвах, като гледах нощното небе, изпълнено със звезди. Те се виждаха ясно, понеже наблизо нямаше изкуствени светлини.

 В този отдалечен район беше опасно да ти се развали колата. Веднъж ни се счупи мост. Беше горещо и нямахме много вода. За да сменим частта, Бен отиде на автостоп до град Клонкъри. Аз останах в колата три дни. Всеки ден минаваха по няколко коли и шофьорите ми оставяха малко вода. Освен това един мъж ми даде овехтяла книга и ми каза „Прочети я. Може да ти помогне.“ Изненадах се, че макар книгата да не беше издадена от нашата организация, в нея се говореше за случилото се със Свидетелите на Йехова в нацистките концентрационни лагери.

 С Бен служихме заедно почти една година. Последното нещо, което ми каза, когато се разделяхме, беше: „Продължавай да се бориш, братко.“ Пламенността на Бен и лоялността му към Йехова засили още повече решимостта ми да остана в целодневната служба.

 След като няколко години бях пионер в пустошта, ме поканиха да служа като окръжен надзорник, което означава да прекарвам около една седмица с всеки сбор и отдалечена група в окръга. През годините служих в четири окръга, които включваха сборове в Куинсланд и Нов Южен Уелс. След това през 1971 г. получих неочакваната привилегия да посетя 51-ия клас на Гилеад, мисионерското училище на Свидетелите на Йехова в Ню Йорк. Петте месеца, които прекарах там в задълбочено изучаване на Библията и насърчително общуване с другите ученици и преподавателите, ме подготвиха за следващото ми назначение като мисионер в Тайван.

 Девет души от нашия клас бяхме назначени в Тайван, включително Иън Браун от Нова Зеландия. Той ми стана партньор в мисионерската служба. Не знаехме почти нищо за Тайван. Дори не знаехме къде точно се намира, докато не проверихме на картата.

 Не бях виждал по-голям контраст от този между пустошта в Куинсланд и Тайван. Първото нещо, което доста ни затрудни, беше езикът — китайски. Дълго време не разбирах какво се говори на събранията на сбора, които са основен източник на духовно насърчение. Не можех също да общувам добре с братята и сестрите. Тази ситуация показа на мене и на Иън колко беше важно обучението в Гилеад и многото неща, които научихме там. Всичко това, както и редовното изучаване на Библията и искрените молитви ни помагаше да поддържаме близка връзка с Йехова. И макар да не можехме да общуваме добре с местните братя и сестри, много се насърчавахме от любовта им към нас и към Йехова.

 След като пристигнахме в Тайван, всички мисионери изкарахме кратък курс по китайски. Преподаваше ни Катлин Логан e от Австралия, завършила 25-ия клас на Гилеад. Полагахме големи усилия да учим езика и според напътствията прилагахме наученото възможно най-бързо. На първия ден в службата с Иън бяхме наизустили кратък увод. По пътя към района обсъждахме кой ще говори първи. Използвах това, че съм по-голям, за да накарам Иън той да започне. Домакинът изглеждаше като типичен китаец. Той търпеливо изслуша смесицата от китайски и английски на Иън и за наша изненада ни попита на чист английски какво искаме. Поговорихме малко и накрая той ни насърчи да не се отказваме да учим китайски. Тези мили думи ни стимулираха „да продължаваме да се борим“, както казваше Бен.

 Районът ни включваше голяма част от столицата, Тайпе. Това беше на практика необработван район, понеже по онова време там живееха много малко Свидетели. Въпреки това с Иън започнахме пламенно да проповядваме. През този период често раздавахме стотици списания всеки месец. Някои хора обаче явно вземаха списанията само за да разберат кои сме и какво се опитваме да им кажем. Все пак с всички сили сеехме семената на истината с надеждата, че някои искрени хора ще откликнат.

 През това време се сприятелих с местна сестра на име Уен-хуа. Тя обичаше истината и искаше и другите тайванци да извлекат полза от библейското послание. Затова помагаше на много мисионери, включително и на мене, да подобрим езиковите си умения. Обикнах тази способна сестра и се оженихме през 1974 г.

 Благодарение на Уен-хуа мисионерите ставаха по-резултатни в службата. Например тя ни помагаше да напредваме с езика, като ни обясняваше тайванските обичаи и начин на мислене. С нейна помощ приспособихме уводите си към местния район, в който живееха главно будисти и даоисти. Повечето хора се покланяха на предците си и никога не бяха чели или дори виждали Библията. Затова разговаряхме с тях предимно за Създателя — че името му е Йехова и защо сме сигурни, че съществува. Например, когато някой земеделец или рибар кажеше, че имаме храна благодарение на слънцето и дъжда, отговаряхме: „Кой е създал всичко това? Не е ли Всемогъщият Бог, на когото трябва да се покланяме?“

 С времето усилията ни бяха възнаградени и семената на истината за Царството поникнаха в сърцата на много искрени хора. Някои от изучаващите водеха усилена борба, за да отхвърлят фалшиви учения и небиблейски обичаи, с които бяха свикнали, но мисионерите и местните вестители им помогнаха да успеят и животът им значително се подобри. (Йоан 8:32) По-късно много от братята получиха отговорности в сбора и редица вестители започнаха целодневна служба, като някои от тях служеха в местния клон, или Бетел.

 През 1976 г. получих привилегията да служа като член на комитета на клона в Тайван и продължавах да съм мисионер в района. През 1981 г. с Уен-хуа бяхме поканени в Бетел, където продължих да служа в комитета на клона много години. Изминаха повече от 60 години, откакто започнах целодневна служба. Прекарах над 50 от тези години в Тайван и съм заедно със скъпата си съпруга вече почти 50 години. Моят приятел и предишен партньор в мисионерската служба, Иън Браун, продължи да служи целодневно тук до смъртта си през 2013 г.

 С Уен-хуа сме благодарни на Йехова, че все още имаме привилегията да помагаме в Бетел и в китайския сбор и да участваме в службата. Той ми даде желанието и силите да му служа всеотдайно като млад и продължава да прави същото за мене и Уен-хуа, макар че сме в напреднала възраст.