Родена съм през 1934 г. в Пескара, град в източното крайбрежие на Италия до Адриатическо море. Аз съм най-малката от 4 дъщери. Баща ми решил имената ни да са по азбучен ред (според италианската азбука) и затова името ми започва с „Д“.

 Той винаги се е интересувал от духовните неща. Първият му контакт със Свидетелите на Йехова беше през юли 1943 г., когато мъж на име Либерато Ричи, който изучаваше с тях, говорил с него за Библията и му заел един брой на „Стражева кула“. Не след дълго баща ми започна пламенно да споделя с другите нещата, които научаваше. Майка ми също прие истината. Въпреки че не можеше да чете, тя също говореше на другите за надеждата си и цитираше библейски стихове, които беше научила наизуст.

 В малкия ни дом започнаха да се вършат много дейности. Там провеждахме християнските ни събрания. И макар че имаше само две спални, при нас отсядаха пътуващи надзорници и пионери.

 Двете ми най-големи сестри не се интересуваха от Библията и след време се ожениха. Но сестра ми Чесира и аз обичахме да слушаме, когато баща ни четеше от нея. Харесваха ни също насърчителните доклади, изнасяни от братя, които посещаваха малката ни група.

 Често придружавах баща ми и други в службата, но бях толкова свита, че месеци наред събирах смелост, докато успея да кажа нещо на домакините. Все пак любовта ми към Йехова стана по-силна и през юли 1950 г. се покръстих. Един брат изнесе доклада в дома ни и после отидохме до морето за покръстването. На следващата година една семейна двойка специални пионери бяха назначени в нашия район и често излизах на служба с тях. Колкото повече проповядвах, толкова по-лесно ми ставаше, и така заобичах службата.

 Първият ни окръжен надзорник беше Пиеро Гати. a Той ме насърчи не само да стана пионерка, но и да се преместя на място, където има по-голяма нужда от проповедници на Царството — нещо, което изобщо не ми беше идвало на ум. В нашия край беше прието момичетата да живеят с родителите си, докато не се оженят. Ето защо през март 1952 г. започнах пионерска служба, без да се местя от къщи. Тогава още не осъзнавах как това решение щеше да повлияе на остатъка от живота ми.

 Горе-долу по това време една млада сестра на име Анна също искаше да стане пионерка. Тя дойде да живее при нас, за да можем да проповядваме заедно. През 1954 г. двете бяхме назначени като специални пионерки в Перуджа, град на около 250 км от къщи, в който нямаше Свидетели.

 Това беше голямо преживяване за мене! Бях едва 20-годишна и бях излизала извън родния ми град само с родителите ми за конгресите. Имах чувството, че отивам на другия край на света! Баща ми малко се притесняваше, че двете с Анна ще живеем сами, затова дойде да ни помогне да си намерим квартира. Наехме една стая, която можехме да използваме и като Зала на Царството. В началото обаче на събранията бяхме само ние. Все пак имахме чудесна служба в Перуджа и съседните градчета и села и усилията ни бяха възнаградени. Около година по-късно един брат се премести в Перуджа и започна да води събранията. До 1957 г., когато тръгнахме за новото си назначение, вече имаше малък сбор.

 Следващото ни назначение беше в малък град, наречен Терни (централната част на Италия). Радвахме се да проповядваме там, защото вече имаше много заинтересувани хора. Имахме обаче и трудности. Макар че фашисткият режим официално беше приключил през 1943 г., някои власти продължаваха да се опитват да спрат Свидетелите на Йехова. Те не искаха да разпространяваме библейското послание и казваха, че ни е нужно разрешително, за да проповядваме от къща на къща.

 Полицията често следеше Свидетелите на Йехова. Понякога успявахме да се измъкнем, като се смесвахме с тълпата, но не винаги. Два пъти ме спираха и арестуваха. Първият път беше, докато бях на служба с окръжния надзорник. Полицаите ни арестуваха и ни отведоха в участъка, където ни обвиниха, че проповядваме незаконно, и ни глобиха. Отказахме да платим, защото не бяхме нарушили никакъв закон. Сърцето ми направо щеше да изскочи и бях много благодарна на Йехова, че не съм сама. Сетих се за успокоителните думи от Исаия 41:13: „Не се страхувай, ще ти помогна!“ Освободиха ни, а когато делото влезе в съда, съдията го прекрати. Вторият ми арест беше около 6 месеца по-късно, но този път бях сама. Накрая съдията отново ме призна за невинна.

 Спомням си, че много се вълнувах да посетя един конгрес, който се проведе през 1954 г. в Неапол (южна Италия). След като пристигнах, исках да помогна с почистването на конгресното място и ме разпределиха да чистя близо до подиума. Там забелязах един красив млад разпоредител на име Антонио Капарели, който беше пионер от Либия. Семейството му се било преместило там от Италия в края на 30-те години на XX век.

 Той беше енергичен и смел. Пътуваше през Либийската пустиня с мотоциклета си, за да проповядва на италианците, които живееха там. Пишехме си от време на време. В началото на 1959 г. Антонио се върна в Италия. Той прекара няколко месеца в Бетел в Рим и после беше назначен като специален пионер в град Витербо (централна Италия). Отношенията ни станаха по-сериозни и на 29 септември 1959 г. се оженихме. Преместих се при него във Витербо.

 Трябваше да си намерим място, където да живеем и да провеждаме събранията. Наехме една стая на приземен етаж, която приличаше на малък магазин с мъничка баня отзад. Сложихме леглото си в ъгъла и пред него поставихме параван. Това беше спалнята ни. Останалото пространство използвахме или за хол, или за Зала на Царството, в зависимост от деня. Не беше лесно да живеем в тази стая и не бих избрала да живея там сама. Но бях щастлива, защото бях заедно с Антонио.

 През 1961 г. той беше назначен да служи като окръжен надзорник. Първо обаче трябваше да посети едномесечно училище за служители на сбора, или надзорници. Това означаваше, че един месец трябваше да съм сама. Честно казано, беше ми мъчно, особено вечерите, когато бях сама в малката ни стая. Все пак се радвах, че Антонио беше използван от Йехова. Гледах да съм заета и времето мина бързо.

 В пътуващата служба изминавахме големи разстояния. Пътувахме от северна до южна Италия — от областта Венето до Сицилия. В началото нямахме кола и използвахме обществен транспорт. Веднъж в Сицилия след едно пътуване с автобус по доста неравен път братята ни посрещнаха на автогарата. Те бяха взели с тях едно магаре, което да носи багажа ни. Антонио беше облечен с костюм и вратовръзка, а аз с официална рокля. Сигурно сме изглеждали доста комично, вървейки с фермери до едно магаре, върху което са натоварени куфарите и пишещата ни машина.

 Братята щедро споделяха с нас каквото имаха, дори когато разполагаха с много малко. В някои къщи нямаше баня или течаща вода. При един случай бяхме настанени в стая, която не беше използвана с години. През нощта се въртях толкова много насън, че Антонио ме събуди. Когато вдигнахме чаршафите, за наш ужас видяхме, че по матрака лазеха много насекоми! Беше посред нощ и нямаше какво друго да направим, освен да изтръскаме колкото се може повече от тях и да се опитаме да поспим.

 Но тези неудобства не бяха най-трудното нещо за мене. Най-голямото ми предизвикателство беше стеснителността ми. Когато посещавахме някой сбор за първи път, ми беше трудно да завържа нови приятелства. Много исках обаче да насърчавам другите и да помагам на сестрите, затова полагах сериозни усилия. С помощта на Йехова до края на седмицата винаги успявах да се поотпусна. Беше истинска привилегия да си сътруднича с братята и сестрите и да виждам тяхната щедрост, вярност и любов към Йехова.

 След като няколко години Антонио служеше като окръжен и областен надзорник b, през 1977 г. ни поканиха в Бетел в Рим, за да помогнем в подготовките за международния конгрес „Победоносна вяра“, който щеше да се проведе следващата година. Само след няколко месеца станахме членове на бетеловото семейство. Скоро след това съпругът ми беше назначен в Комитета на клона.

 Бетел беше нещо ново за мене и понякога стеснителността ми отново ми пречеше да се чувствам напълно в свои води. Но с благословията на Йехова и помощта от другите бетелови служители не след дълго се почувствах като у дома си.

 През следващите години срещнахме нова трудност — здравословни проблеми. През 1984 г. съпругът ми претърпя сърдечна операция, а след около 10 години здравето му се влоши още повече. През 1999 г. той научи, че има злокачествен тумор. Антонио винаги е бил енергичен човек, но не можа да пребори тази ужасна болест. Беше ми много тежко да го гледам как чезне. Молех се горещо на Йехова да ми дава сили да помагам на съпруга си. Освен това често четях от Псалмите. Те ми даваха известна утеха, когато изпитвах безпокойство. Антонио почина на 18 март 1999 г. Бяхме женени почти 40 години.

 Невероятно е колко самотен може да се чувстваш, дори когато си заобиколен от хора. Наистина получих много любов и утеха от бетеловите служители и от братята и сестрите, с които се бяхме сприятелили в пътуващата служба. Но въпреки това огромната тъга в сърцето ми ми причиняваше неописуема болка особено когато вечер се връщах в празната си бетелова стая. Благодарение на молитвата и изучаването болката ми с времето започна да отшумява. В крайна сметка спомените от живота ми с Антонио отново започнаха да ми носят радост. Обичам да мисля за нещата, които правехме заедно. Уверена съм, че той е в паметта на Йехова и че ще го видя пак при възкресението.

 Имах много назначения в Бетел. Сега служа в шивашкия отдел. Много съм радостна, че правя нещо, което е от полза за голямото ми бетелово семейство. Освен това се старая да съм активна в службата. Разбира се, не мога да правя толкова, колкото преди, но все още изпитвам радост, като говоря за добрата новина за Царството. Обичам да правя това още от младини. Затова харесвам да насърчавам младежите да стават пионери. Знам колко вълнуваща може да е тази служба.

 Като мисля за почти 70-те години, които съм прекарала в целодневна служба, виждам колко много Йехова ми е помагал и ме е благославял. Все още съм стеснителна и знам, че със свои сили никога нямаше да постигна онова, което направих. Пътувах на далечни разстояния, видях и преживях невероятни неща и срещнах хора, от които научих важни уроци. Мога да кажа без колебание, че бих направила всичко това отново.