Тази война бушуваше почти 3 години и остави физически и емоционални белези у много хора. Баща ми беше един от тях. Той искрено вярваше в Бога, но беше много огорчен, като виждаше, че католическите свещеници са дълбоко замесени във войната. Затова той реши, че двамата с брат ми няма да бъдем покръстени в католическата църква.

 През 1950 г. двама Свидетели на Йехова почукаха на вратата ни. Баща ми ги изслуша и прие библейско изучаване. По това време бях 14-годишен и мислех само за футбол. Баща ми искаше да прочета някои от изданията, които Свидетелите оставиха, но аз не проявявах никакъв интерес. Един следобед, когато се прибрах от футболен мач, попитах майка ми: „Мамо, онези библейски учители пак ли са тук?“ Тя отговори: „Да, в трапезарията са с баща ти.“ Тогава бързо избягах навън.

 Баща ми обаче не позволи на отношението ми към библейските учения да го обезсърчи. Той толкова обичаше истините, които научаваше, че през 1953 г. се покръсти като Свидетел на Йехова. Това събуди любопитството ми и започнах да му задавам много въпроси. Дори поисках да имам Библия. Той уреди един млад Свидетел на име Максимо Мурсия да изучава с мене. Две години по-късно, на 19, се покръстих в река Харама, източно от Мадрид.

 През 50-те години беше предизвикателство да проповядваме и да се събираме. В Испания управляваше диктаторът Франсиско Франко и той искаше страната да е изцяло католическа. Затова полицията преследваше Свидетелите. Събирахме се в частни домове и внимавахме да не събуждаме подозрение в съседите, които можеше да ни издадат на полицията. Извършвахме службата от къща на къща колкото се може по-дискретно. Чукахме на 2-3 врати, разговаряхме с хората, а после бързо отивахме в друг квартал. Мнозина слушаха посланието ни, но не всички реагираха положително.

 Помня, че веднъж на вратата излезе един католически свещеник. Когато обясних целта на посещението ни, той попита: „Кой ви даде право да правите това? Знаете ли, че мога да съобщя на полицията?“ Обясних му, че сме подготвени за подобни ситуации и добавих: „Враговете на Исус Христос се опитвали да го заловят. Нормално е същото да се случва и на последователите му, нали?“ Той изобщо не беше доволен от отговора ми и влезе вътре да се обади на полицията. Излишно е да казвам, че избягах от сградата по най-бързия начин.

 По това време в Испания имаше едва няколкостотин вестители. Но въпреки трудностите виждахме, че страната беше узряла за духовна жетва. През февруари 1956 г. бях назначен като специален пионер a. Тогава все още бях на 19 години и като повечето пионери бях млад и неопитен. Но имаше някои мисионери, които ни осигуриха обучението и насърчението, от които се нуждаехме. Заедно с един друг млад пионер бяхме назначени в град Аликанте, където все още никой не беше проповядвал. За няколко месеца започнахме много библейски изучавания и разпространихме стотици издания.

 Разбира се, дейността ни не остана незабелязана. След като прекарахме само няколко месеца в Аликанте, полицията ни арестува и конфискува Библиите ни. Държаха ни в затвора 33 дни и после ни изпратиха в Мадрид, където бяхме освободени. Това обаче беше само началото на трудностите, които ме очакваха.

 Когато бях на 21 години, получих повиквателна за военна служба. Трябваше да се явя в казармата в град Надор, който по това време беше част от испанския протекторат в северно Мароко. Там ясно и с уважение обясних позицията си пред лейтенанта. Казах, че няма да служа в армията, нито ще нося военна униформа. Тогава военната полиция ме отведе в затвора Рострогордо в град Мелиля, където ме очакваше военен съд.

 Преди разглеждането на делото ми испанският военен командир в Мароко се опита да ме вразуми. По негово нареждане войниците започнаха да ме обиждат, биха ме с камшик в продължение на 20 минути и ме ритаха, докато не паднах на земята почти в безсъзнание. Капитанът обаче не беше доволен, затова започна да тъпче главата ми с ботуша си, докато не потече кръв. Отведоха ме в кабинета му, където той извика: „Не си мисли, че съм приключил с тебе. Очаквай всеки ден да е като този, и даже по-лош!“ Той нареди на пазачите да ме заключат в една подземна килия. Тя беше влажна и тъмна, а бъдещето ми изглеждаше още по-мрачно.

 Все още си спомням как лежах на пода на килията с глава, обляна в кръв. Там имаше само едно тънко одеяло и няколко плъха, които се появяваха от време на време. Единственото, което можех да правя в тази студена тъмница, беше да се моля на Йехова за сили и издръжливост. b

 На следващия ден ме биха отново — този път един ефрейтор. Капитанът ни наблюдаваше, за да се увери, че ще си получа заслуженото. Признавам си, че започнах да се питам колко още ще мога да издържа. През онази втора нощ в килията горещо умолявах Йехова за помощ.

 На третия ден пак ме повикаха в кабинета на капитана. Страхувах се, че отново ще ме бият. На влизане се помолих на Йехова. В стаята ме чакаше дон Естебан c, секретарят на военния съд, който беше дошъл да започне делото срещу мене.

 Когато дон Естебан видя превръзките на главата ми, ме попита какво е станало. Страхувах се, че ако му разкажа, може да влоша положението си, но накрая му казах истината. Като чу подробностите, той заяви: „Не мога да спра процеса срещу тебе, но ти гарантирам, че повече няма да бъдеш бит.“

 И наистина през остатъка от престоя ми в затвора никой не ме докосна. Не разбрах защо съдията дон Естебан избра точно онзи ден да говори с мене. Но знам, че молитвите ми получиха отговор по забележителен начин. Видях как Йехова ме избави в най-мрачния ми час и не позволи да бъда изпитан повече, отколкото можех да понеса. (1 Коринтяни 10:13) Изправих се пред съда с пълно доверие в Йехова.

 Осъдиха ме на 19 години затвор и по-късно към тях прибавиха още 3 години за „неподчинение“. След около 15 месеца в Мароко ме преместиха да излежа остатъка от присъдата си в затвора Оканя, недалече от Мадрид. Това преместване беше благословия от Йехова. В сравнение с Рострогордо затворът Оканя изглеждаше като рай. В килията ми имаше легло, матрак и чаршафи. След време ме назначиха за счетоводител на затвора. Но се чувствах много самотен. Едно от най-трудните неща за мене беше, че не можех да общувам със събратята си.

 Родителите ми ме посещаваха понякога, но се нуждаех от повече насърчение. Те ми казаха, че други братя също са отказали да служат в армията. Затова се молих Йехова да изпрати поне един брат в моя затвор. И той отново отговори на настоятелните ми молби, като направи даже повече, отколкото очаквах. Не след дълго трима верни братя бяха изпратени в затвора Оканя — Алберто Контихоч, Франсиско Диас и Антонио Санчес. След 4 години най-накрая можех да общувам с братя по вяра. Четиримата изучавахме заедно и проповядвахме на другите затворници.

 Най-накрая през 1964 г. бях освободен условно. Първоначалната ми 22-годишна присъда беше намалена на 6 години и половина. Още в деня на освобождаването ми отидох на събрание. Трябваше да похарча малкото си спестявания за такси до Мадрид, но много се радвах, че пристигнах точно навреме за събранието. Само каква благословия беше отново да съм с братята и сестрите си! Но нямах търпение да възобновя и пионерската си служба. Въпреки че полицията все още ни създаваше проблеми, хората откликваха на добрата новина и имаше много работа.

 По това време срещнах Мерседес — смирена млада сестра, която служеше като специална пионерка и пламенно проповядваше при всяка възможност. Тя беше много мила и щедра и това още повече ме привлече към нея. Влюбихме се и година по-късно се оженихме. Мерседес се оказа истинска благословия за мене.

 Няколко месеца след сватбата бяхме поканени да започнем пътуваща служба. Всяка седмица посещавахме различен сбор и проповядвахме с местните братя и сестри. Из цяла Испания се сформираха нови сборове и братята и сестрите се нуждаеха от помощ и насърчение. За известно време имах привилегията да помагам с работата в тайния клон на Свидетелите на Йехова в Барселона.

 През 1967 г. беше издаден закон, който гарантираше религиозната свобода на всички испански граждани, така че вече не трябваше да се крием. През 1970 г. Свидетелите на Йехова бяха официално регистрирани. Най-накрая можехме свободно да се събираме, да имаме Зали на Царството и дори официално да открием свой клон.

 През 1971 г. с Мерседес бяхме поканени да служим за постоянно в новия клон в Барселона. Но година по-късно съпругата ми забременя и роди красиво момиченце, което нарекохме Абигаил. Затова трябваше да прекъснем бетеловата си служба и да поемем ново назначение — отглеждането на дъщеря ни.

 Когато Абигаил беше тийнейджърка, клонът ни помоли да се върнем в пътуващата служба. Много се молихме по въпроса и говорихме със зрели братя. Един старейшина каза: „Хесус, ако братята се нуждаят от тебе, трябва да кажеш „да“.“ Така започна още един вълнуващ период в живота ни. В началото посещавахме сборове близо до дома ни, за да продължаваме да се грижим за Абигаил. След време тя порасна и стана самостоятелна, което ни даде възможност да правим повече в специалната целодневна служба.

 С Мерседес бяхме в пътуващата служба 23 години. Тази дейност ми носеше много радост, защото можех да споделям преживяванията си с по-младите и да ги насърчавам. Служех и като преподавател в училището за старейшини и за целодневни проповедници. В този период понякога ни настаняваха в Бетел в Мадрид. Интересно е, че само на 3 км от Бетел е река Харама — там, където през 1955 г. бях покръстен. Тогава изобщо не си представях, че десетилетия по-късно ще се върна в този район, за да обучавам млади мъже и жени да поемат повече отговорности в службата за Йехова.

 От 2013 г. отново служим като специални пионери. Трябва да призная, че тази промяна не беше лесна, но се оказа добро решение. Наскоро здравето ми се влоши и претърпях сложна сърдечна операция. В тези моменти отново разчитах на Йехова за подкрепа и както винаги той не ме изостави. Освен това съм благодарен на скъпата ми съпруга Мерседес, която вече 56 години вярно ме подкрепя във всичките ми теократични назначения.

 Често мисля за времето, в което служех като преподавател. Помня младите, пламенни ученици и как в техните лица виждах същия ентусиазъм, който самият аз изпитвах, когато започнах да служа на Йехова. Вярно е, че трябваше да издържа някои трудности, но имах и много прекрасни преживявания. Дори и изпитанията ме научиха на важни уроци — най-вече, че никога не бива да разчитам на собствените си сили. Те ми дадоха възможност да усетя как могъщата ръка на Йехова ме подкрепя дори в най-трудните ми моменти. (Филипяни 4:13)