„ТИ СИ жесток баща“, изръмжа офицерът от КГБ. „Изостави бременната си съпруга и малката си дъщеричка. Кой ще ги храни и ще се грижи за тях? Откажи се от вярата си и си върви у дома!“ Казах му: „Не съм изоставил семейството си. Вие ме арестувахте! И за какво?“ Офицерът отвърна язвително: „Всяко друго престъпление е по–добро от това да си Свидетел.“

Този разговор се състоя през 1959 г. в затвора в град Иркутск в Русия. Нека ви разкажа защо двамата със съпругата ми Мария бяхме готови „да страдаме заради праведността“ и как бяхме благословени за верността си. (1 Пет. 3:13, 14)

Роден съм в Украйна през 1933 г. в село Золотники. През 1937 г. леля ми и съпругът ѝ, които бяха Свидетели, дойдоха от Франция да ни посетят и ни оставиха книгите „Правителство“ и „Избавление“, издадени от Дружество „Стражева кула“. Когато баща ми прочете тези книги, вярата му в Бога се възроди. За съжаление, през 1939 г. той се разболя тежко, но преди да почине, каза на майка ми: „Това е истината. Предай я на децата.“

През април 1951 г. властите започнаха да изпращат в изгнание в Сибир Свидетелите от западната част на Съветския съюз. Заедно с майка ми и по–малкия ми брат Григорий бяхме изгонени от Западна Украйна. Изминахме повече от 6000 км, за да стигнем до град Тулун в Сибир. След две седмици по–големият ми брат Богдан пристигна в лагер в близкия град Ангарск. Той беше осъден на 25 години тежък физически труд.

С майка ми и Григорий проповядвахме в селищата около Тулун, но трябваше да сме внимателни. Например питахме хората дали наоколо няма някой, който да продава крава. Щом намерехме такъв човек, споменавахме колко удивително са устроени кравите и не след дълго вече говорехме за Създателя. По същото време в един вестник беше написано, че Свидетелите питат за крави, но всъщност търсят овце. И наистина намерихме хора, кротки като овце! Беше удоволствие да изучаваме Библията със смирените и гостоприемни хора в този необработен район. Днес в Тулун има повече от 100 вестители.

Съпругата ми Мария научила истината в Украйна в разгара на Втората световна война. Тя  била на 18 години, когато един офицер от КГБ започнал да я тормози и се опитвал да я принуди да извърши неморалност с него, но тя категорично отхвърлила предложенията му. Веднъж, когато се прибрала у дома, тя го намерила да лежи на леглото ѝ. Мария избягала веднага. Офицерът бил бесен и заплашил да я прати в затвора, защото е Свидетелка. И наистина през 1952 г. Мария била осъдена на 10 години затвор. Тя се чувствала като Йосиф, който бил лишен от свобода, защото запазил неопетнеността си. (Бит. 39:12, 20) Шофьорът, който отвел Мария от съда до затвора, ѝ казал: „Не се бой. Много хора влизат в затвора, но излизат с ненакърнено достойнство.“ Тези думи я укрепили.

От 1952 до 1956 г. Мария била в трудов лагер близо до град Горки (днес Нижни Новгород). Било ѝ наредено да изкоренява дървета, дори при ужасен студ, което се отразило на здравето ѝ. Но през 1956 г. тя била освободена и тръгнала към Тулун.

Когато един брат от Тулун ми каза, че пристига една сестра, отидох с колелото си до автобусната спирка, за да я посрещна и да ѝ помогна с багажа. Щом се запознах с Мария, веднага я харесах. Не беше лесно да спечеля сърцето ѝ, но накрая успях. Оженихме се през 1957 г. Година по–късно се роди дъщеря ни Ирина, но радостта ни беше краткотрайна. През 1959 г. ме арестуваха за печатане на библейска литература. Прекарах половин година в единична килия. За да запазя вътрешния си мир, постоянно се молех, пеех песни на Царството и си представях как ще проповядвам, ако съм на свобода.

В затвора по време на един разпит следователят извика: „Скоро ще ви смачкаме всички като мишки!“ Отвърнах му: „Исус е казал, че добрата новина за Царството ЩЕ БЪДЕ проповядвана на всички народи, и никой не може да я спре.“ Тогава следователят смени тактиката и се опита да ме убеди да се отрека от вярата си, както споменах в началото. Тъй като той не постигна успех нито със заплахи, нито с примамки, бях осъден на седем години тежък физически труд в лагер близо до град Саранск. На път за лагера научих, че се е родила втората ни дъщеря Олга. Макар че съпругата и дъщерите ми бяха далече, намирах утеха в мисълта, че с Мария останахме верни на Йехова.

Веднъж годишно Мария идваше в Саранск да ме посети, макар че пътуването от Тулун и обратно отнемаше 12 дни с влак. Всеки път тя ми носеше нов чифт ботуши. В токовете на ботушите бяха скрити последните броеве на „Стражева кула“. Една година посещението на Мария беше много специално, защото тя доведе двете ни дъщерички. Толкова се радвах да ги видя и да съм с тях!

През 1966 г. бях освободен от трудовия лагер и четиримата се преместихме в град Армавир, близо до Черно море. Там се родиха синовете ни Ярослав и Павел.

Не мина много, преди офицерите от КГБ да започнат да обискират дома ни, с цел да намерят библейска литература. Те търсеха навсякъде, дори в храната на кравите. При един такъв  обиск офицерите се потяха от жегата и униформите им бяха целите в прах. Мария ги съжали, защото просто изпълняваха заповеди. Тя им наля компот и им донесе четка за дрехи, леген с вода и кърпи. По–късно, когато дойде началникът им, те му разказаха за милото ни отношение. На тръгване началникът се усмихна и ни помаха. Радвахме се да видим добрия резултат от усилията ни „да побеждаваме злото с добро“. (Рим. 12:21)

Въпреки обиските продължихме да проповядваме в Армавир. Подкрепяхме също малка група вестители в близкия град Курганинск. Много се радвам, че днес в Армавир има шест сбора, а в Курганинск — четири.

През годините понякога духовността ни отслабваше. Но сме благодарни на Йехова, че използваше верни братя, за да ни поправя и да ни укрепва духовно. (Пс. 130:3) Също беше голямо изпитание да служим заедно с агенти на КГБ, които проникваха в сборовете, без да знаем. Те изглеждаха пламенни и бяха активни в службата. Някои дори бяха поставени на отговорни позиции в организацията. След време обаче разбрахме какви са всъщност.

През 1978 г., когато беше на 45 години, Мария отново забременя. Понеже страдаше от хронично сърдечно заболяване, лекарите се бояха за живота ѝ и се опитаха да я убедят да направи аборт. Мария отказа. Затова някои от лекарите я следваха навсякъде в болницата със спринцовка в ръка, опитвайки се да ѝ инжектират нещо, с което да предизвикат преждевременно раждане. За да защити нероденото ни дете, Мария избяга от болницата.

КГБ ни заповяда да напуснем града. Преместихме се в едно село близо до град Талин в Естония, който тогава беше част от Съветския съюз. В Талин обратно на очакванията на лекарите Мария роди здрав син, когото нарекохме Виталий.

След време от Естония се преместихме в Незлобная в южната част на Русия. Проповядвахме предпазливо в съседните курортни градчета, които бяха посещавани от хора от цялата страна. Те идваха поради здравословни причини, но някои си тръгваха с надежда за вечен живот!

Постарахме се да внедрим в синовете и дъщерите си любов към Йехова и желание да му служат. Често канехме на гости братя, които влияеха положително на децата ни. Редовно ни посещаваше брат ми Григорий, който служеше като пътуващ надзорник от 1970 до 1995 г. Всички се радвахме на компанията му, защото беше весел човек и имаше хубаво чувство за хумор. Когато имахме гости, често играехме библейски игри и децата ни обикнаха историческите разкази в Библията.

През 1987 г. синът ни Ярослав се премести в град Рига в Латвия, където можеше да проповядва по–открито. Но когато отказа да отбие военната си служба, беше осъден на година и  половина затвор, като го прехвърляха в девет различни затвора. Онова, което съм му разказвал за преживяванията ми в затвора, му помогна да издържи. След време той стана пионер. През 1990 г. синът ни Павел, който тогава беше на 19 години, пожела да служи като пионер на остров Сахалин, който се намира на север от Япония. Първоначално не бяхме съгласни. На целия остров имаше едва 20 вестители и ние живеехме на 9000 километра оттам. В крайна сметка обаче се съгласихме и това беше добро решение. Хората там откликваха на посланието за Царството. Само след няколко години вече имаше осем сбора. Павел служи в Сахалин до 1995 г. Дотогава с нас живееше само най–малкият ни син Виталий. Още от дете той обичаше да чете Библията. На 14 години стана пионер и аз пионерствах заедно с него две години. Това беше чудесно време. Когато стана на 19, Виталий напусна дома, за да служи като специален пионер.

През 1952 г. един офицер от КГБ казал на Мария: „Откажи се от вярата си или ще лежиш десет години в затвора. Когато излезеш, ще си стара и сама.“ Нещата обаче се развиха съвсем различно. Усещахме любовта на нашия лоялен Бог Йехова, любовта на децата си и любовта на многото хора, на които се радвахме да помогнем да намерят истината. С Мария имахме възможността да посетим местата, където служат нашите деца. Видяхме признателността на онези, на които са помогнали да научат за Йехова.

През 1991 г. Свидетелите на Йехова получиха официална регистрация. Това даде нов тласък на проповедната дейност. Нашият сбор дори купи автобус, с който да посещаваме съседните градове и села през почивните дни.

Щастлив съм, че Ярослав и съпругата му Альона и Павел и съпругата му Рая служат в Бетел, а Виталий и съпругата му Светлана са в пътуваща служба. Най–голямата ни дъщеря Ирина и семейството ѝ живеят в Германия. Съпругът ѝ Владимир и тримата им синове са старейшини. Дъщеря ни Олга живее в Естония и редовно ми се обажда. За съжаление, скъпата ми съпруга Мария почина през 2014 г. Нямам търпение да я видя отново при възкресението! Сега живея в град Белгород и братята тук много ме подкрепят.

От годините в служба за Йехова научих, че запазването на неопетненост винаги ти струва нещо, но вътрешният мир, който Йехова дава в замяна, е много по–ценен. Благословиите, които получихме с Мария заради непоколебимостта си, надминаха всичко, което сме си представяли. Преди падането на Съветския съюз през 1991 г. имаше малко повече от 40 000 вестители. Днес в страните, които преди бяха част от СССР, има повече от 400 000 вестители! Сега съм на 83 години и продължавам да служа като старейшина. С подкрепата на Йехова винаги съм имал сили да издържам. Йехова наистина ме възнагради богато. (Пс. 13:5, 6)