— Уинстън, разкажи ни за своето търсене на Бога.

— Израснах в нерелигиозно семейство в една ферма в австралийския щат Куинсланд. Тъй като бяхме изолирани, не общувах с много други хора освен с най–близките си роднини. Започнах да търся Бога на 12–годишна възраст. Молех му се да науча истината за него. След време напуснах фермата и си намерих работа в град Аделаида в южната част на Австралия. Когато бях на 21, се запознах с Пам по време на ваканция в Сидни. Тя ми каза за британския израелизъм — религиозно движение, което твърди, че британците са потомци на т.нар. изгубени племена на Израил. Според движението тези племена са десетте племена на северното царство, които отишли в изгнание през VIII в. пр.н.е. Затова, когато се върнах в Аделаида, повдигнах тази тема пред един колега, който изучаваше Библията със Свидетелите на Йехова. След като говорих с него само няколко часа — главно за вярванията на Свидетелите, — си дадох сметка, че съм получил отговор на молитвите от детството ми. Това беше истината за моя Създател и неговото Царство! Бях намерил „бисера с голяма стойност“! (Мат. 13:45, 46)

— Пам, ти също си започнала да търсиш този бисер в ранна възраст. Как го намери?

— Израснах в религиозно семейство в град Кофс Харбър, щата Нов Южен Уелс. Родителите ми и баба и дядо вярваха в ученията на британския израелизъм. С по–малкия ми брат, по–голямата ми сестра  и многото ми братовчеди бяхме учени, че Бог е по–благосклонен към хората с британско потекло. Аз обаче не бях убедена в това и се чувствах духовно неудовлетворена. Когато бях на 14 години, посетих различни местни църкви, сред които англиканска, баптистка и адвентистка. Но духовният ми глад остана незаситен.

По–късно със семейството ми се преместихме в Сидни, където срещнах Уинстън, който беше на ваканция там. Както той спомена, заради религиозните ни разговори в крайна сметка Уинстън започна да изучава със Свидетелите. След това писмата му до мене бяха пълни с библейски стихове! Честно казано, в началото се притесних, даже се ядосах. Но постепенно разпознах истината.

През 1962 г. се преместих в Аделаида, за да съм по–близо до Уинстън. Той беше уредил да живея при една двойка Свидетели — Томас и Джанис Слоуман, — които по–рано били мисионери в Папуа–Нова Гвинея. Те бяха изключително мили с мене. Бях само на 18 и те много ми помогнаха духовно. Аз също започнах да изучавам Божието Слово и скоро се убедих, че съм намерила истината. След като с Уинстън се оженихме, веднага започнахме целодневна служба. Въпреки изпитанията този начин на живот ни донесе много благословии и ни помогна да ценим още повече скъпоценния бисер, който бяхме намерили.

— Уинстън, разкажи ни за първите ви години в службата за Йехова.

— Скоро след като с Пам се оженихме, Йехова отвори за нас първата от голям брой „широки врати за дейност“. (1 Кор. 16:9) Тя ни беше посочена от брат Джак Портър, който посещаваше малкия ни сбор като окръжен надзорник. (Сега с него служим заедно в Комитета на клона в Австралия.) Джак и жена му Рослин ни насърчиха да станем редовни пионери — привилегия, на която се радвахме пет години. Когато бях на 29, с Пам бяхме помолени да започнем пътуваща служба на островите в югозападната част на Тихия океан, които тогава бяха под надзора на клона във Фиджи. Тези острови бяха Вануату, Източни Самоа и Самоа, Кирибати, Науру, Ниуе, Токелау, Тонга и Тувалу.

В онези дни жителите на някои от по–отдалечените острови бяха подозрителни към Свидетелите на Йехова, така че трябваше да сме предпазливи и внимателни. (Мат. 10:16) Сборовете бяха малки и някои не можеха да ни осигурят подслон. Затова питахме местните хора дали може да отседнем при тях и те винаги бяха много отзивчиви.

— Уинстън, вие живо се интересувате от преводаческата работа. Какво запали този интерес?

— По онова време братята в Тонга разполагаха само с няколко трактата и брошури на тонгански език. За да изучават с хората, те използваха английското издание на книгата „Истината, която води към вечен живот“. Ето защо по време на едно четириседмично училище за старейшини трима местни старейшини, чийто английски не беше много добър, се съгласиха да преведат книгата на тонгански. Пам написа текста на пишеща машина и го изпратихме до клона в САЩ, за да бъде отпечатан. Целият проект отне около осем седмици. Макар че качеството на превода не беше най–доброто, изданието помогна на много тонганци да научат истината. Двамата с Пам не сме преводачи, но това преживяване запали интереса ни към преводаческата работа.

— Пам, как би сравнила живота на островите с живота в Австралия?

— Беше коренно различен! В зависимост от мястото трябваше да се борим с рояци  комари, голяма жега и влага, плъхове и болести, а понякога нямахме достатъчно храна. От друга страна, в края на деня беше много приятно да гледаме океана от нашата „фа̀ле“ — самоанското название на типичната полинезийска колиба със сламен покрив и без стени. През някои нощи луната беше толкова ярка, че виждахме силуетите на кокосовите палми и лунната пътека в океана. Такива скъпоценни моменти ни подбуждаха към размисъл и молитва и ни помагаха да заменяме отрицателните мисли с положителни.

Много обикнахме децата, които бяха забавни и доста любопитни, когато видеха бели чужденци. Веднъж на остров Ниуе едно момченце погали косматата ръка на Уинстън и каза: „Харесвам перата ти.“ Очевидно никога не беше виждало такива космати ръце и не знаеше как да ги опише!

Сърцата ни се късаха, като виждахме колко бедно живееха повечето хора. Бяха заобиколени от красива природа, но не разполагаха с добро здравеопазване и достатъчно питейна вода. Братята ни обаче не се притесняваха. За тях беше нормално да живеят така. Бяха щастливи, че са със семейството си, че има къде да се събират, за да се покланят на Бога, и че имат честта да възхваляват Йехова. Примерът им ни помогна да помним какво е най–важното и да живеем скромно.

— Пам, понякога е трябвало сама да си вадиш вода и да готвиш в напълно непозната обстановка. Как се справяше?

— Благодарна съм на баща ми, че ме научи на много полезни неща, като например как се кладе огън на открито и се готви на него и как се преживява с малко. Веднъж на Кирибати отседнахме в малка къща със сламен покрив, коралов под и бамбукови стени. За да сготвя, направих дупка в пода, в която запалих огън, като използвах кокосови черупки. За вода се наредих на опашка с местните жени до един кладенец. За да извадят водата, те използваха двуметров прът, на чийто край беше завързано тънко въже — нещо подобно на въдица. Само че на другия край на въжето нямаше кука, а канче. Всички жени подред хвърляха „въдицата“ и в точно определен момент завъртаха китката си. Канчето се обръщаше настрани и се пълнеше с вода. Струваше ми се лесно, докато не дойде моят ред. Направих няколко опита, но канчето все не потъваше! След като всички се посмяха, една жена предложи да ми помогне. Местните винаги бяха мили и услужливи.

— И двамата обичахте назначението си на островите. Ще споделите ли с нас някои специални спомени?

Уинстън: Отне ни известно време да разберем някои обичаи. Например, когато братята ни канеха на гости, обикновено ни сервираха всичката храна, която имаха. Отначало не знаехме, че трябва да оставим нещо и за тях. Затова изяждахме всичко, което слагаха пред нас! Разбира се, след като разбрахме как стоят нещата, оставяхме и за домакините. Въпреки гафовете, братята не ни се сърдеха. Когато отново ги посещавахме след шест месеца, те много се радваха. В онези дни ние бяхме единствените други Свидетели, които виждаха.

Нашите посещения бяха също добро свидетелство за другите хора. Много от тях смятаха, че братята са си измислили своята религия. Затова, когато видеха двама чужденци от същата религия да посещават братята, местните не само разбираха, че всичко е вярно, но и бяха силно впечатлени.

Пам: Един от най–скъпите ми спомени е от Кирибати, където имаше много малък сбор. Единственият старейшина Синикай Матера положи всички усилия да се погрижи за нас. Един ден се появи с кошница,  в която имаше едно–единствено кокоше яйце. „За вас“ — каза той. Яйцата бяха лукс за нас по онова време. Този малък, но щедър жест наистина ни трогна.

— Пам, няколко години по–късно си загубила дете при спонтанен аборт. Какво ти помогна да се справиш?

— Забременях през 1973 г., докато с Уинстън бяхме на островите. Решихме да се върнем в Австралия, но четири месеца по–късно загубихме бебето си. И двамата с Уинстън бяхме съкрушени. С времето болката намаля, но така и не изчезна напълно, докато не получихме „Стражева кула“ от 15 април 2009 г. Във „Въпроси на читатели“ се питаше: „Ако едно бебе умре при спонтанен аборт или се роди мъртво, има ли надежда то да бъде възкресено?“ Статията ни уверяваше, че въпросът остава в ръцете на Йехова, който винаги постъпва правилно. Той ще излекува многото рани, които ни е нанесъл животът в тази порочна система, като любещо ръководи своя Син да „унищожи делата на Дявола“. (1 Йоан 3:8) Тази статия ни помогна още повече да ценим скъпоценния бисер, който притежаваме като народ на Йехова! Какво бихме правили без надеждата за Царството?

След като загубихме бебето, възобновихме целодневната си служба. Няколко месеца бяхме в австралийския Бетел и после отново започнахме пътуваща служба. През 1981 г., след четири години в селските райони на Нов Южен Уелс и Сидни, бяхме поканени да служим в клона и сме там до ден днешен.

— Уинстън, опитът ти на островите помогна ли ти в работата като член на Австралийския комитет на клона?

— Да, в много отношения. Първо, Австралия беше помолена да се грижи за островите Източни Самоа и Самоа. После, новозеландският клон се обедини с австралийския. Сега клонът в Австралия ръководи дейността в Австралия, Източен Тимор, Източни Самоа и Самоа, Ниуе, Нова Зеландия, островите Кук, Токелау и Тонга — много от които съм имал честта да посетя като представител на клона. Сътрудничеството ми с верните братя и сестри на островите много ми помага днес да им служа от клона.

В заключение мога да кажа, че с Пам отдавна знаем от личен опит, че не само възрастните търсят Бога. Младите също искат „бисера с голяма стойност“ — дори ако другите членове на семейството не проявяват интерес. (4 Царе 5:2, 3; 2 Лет. 34:1–3) Безспорно Йехова е любещ Бог, който иска всички — и млади, и стари — да получат живот!

Когато с Пам започнахме да търсим Бога преди повече от 50 години, изобщо не подозирахме до какво ще ни доведе това. Несъмнено истината за Царството е безценен бисер! Решени сме в никакъв случай да не го изпускаме!