КАК се стигна до тази ситуация? Нека разкажа. Роден съм на 29 юли 1929 г. и израснах в едно селце в провинция Булакан във Филипините. Хората там живееха скромно поради икономическата депресия по онова време. Бях дете, когато избухна Втората световна война. Японската армия окупира Филипините, но нашето село беше по–отдалечено и затова не бяхме пряко засегнати от военния конфликт. Тъй като нямахме радио, телевизия и вестници, новините стигаха до нас от човек на човек.

Аз съм второто от 8 деца и баба ми и дядо ми ме взеха да живея при тях, когато бях осемгодишен. Макар че бяхме католици, дядо ми беше отворен към другите религии и приемаше религиозна литература от приятелите си. Спомням си, че той ми показа брошурите „Защита“, „Сигурност“ и „Разкрити“ * на тагалски език, както и Библията. Харесваше ми да я чета, особено четирите евангелия. Това разви в мене желание да следвам примера на Исус. (Йоан 10:27)

Японските войски се оттеглиха през 1945 г. По онова време родителите ми поискаха да се прибера у дома. Дядо ми беше съгласен и аз се върнах при тях.

Скоро след това, през декември 1945 г., група Свидетели на Йехова от град Ангат дойде да проповядва в нашето село. Един по–възрастен Свидетел посети дома ни и обясни какво казва Библията относно „последните дни“. (2 Тим. 3:1–5) Той ни покани да посетим група за изучаване на Библията в едно съседно село. Родителите ми не отидоха, но аз го направих. Там имаше около 20 души и някои от тях задаваха библейски въпроси.

Тъй като не разбирах всичко, за което говореха, реших, че е по–добре да си тръгна. Тогава  обаче започнаха да пеят песен на Царството. Тя много ми хареса и затова останах. След песента и молитвата всички бяхме поканени да посетим събрание в Ангат следващата неделя.

Аз и някои други извървяхме около 8 км, за да присъстваме на събранието в дома на семейство Круз. Изумих се, че дори малките деца сред 50–те присъстващи участваха в обсъждането на дълбоки библейски теми. След няколко събрания брат Деймиън Сантос, възрастен пионер и бивш кмет, ме покани да пренощувам у тях. Почти цялата нощ говорихме за Библията.

Много от нас бързо приеха основните библейски учения. Само след няколко събрания братята попитаха мене и други дали имаме желание да се покръстим. Бях сигурен, че искам да служа като „роб на Господаря Христос“. (Кол. 3:24) Отидохме до близката река и аз и още един мъж бяхме покръстени на 15 февруари 1946 г.

Разбирахме, че като покръстени християни, трябва да проповядваме редовно подобно на Исус. Това не се хареса на баща ми. Той ми каза: „Твърде млад си, за да проповядваш. А и това, че са те потопили в реката, не те прави проповедник.“ Обясних му, че Бог иска да проповядваме добрата новина за Царството. (Мат. 24:14) Казах му също, че трябва да изпълня обета си пред Бога. Тогава баща ми отправи заплахите, които споменах в началото. Той искаше да престана да проповядвам. Това беше първият случай, в който „оставих всичко“, за да следвам духовните си цели.

Семейство Круз ме покани да живея при тях в Ангат. Те насърчиха мене и най–малката си дъщеря, Нора, да станем пионери. И двамата започнахме пионерска служба на 1 ноември 1947 г. Нора служеше в друг град, а аз продължих да подкрепям проповедната дейност в Ангат.

В третата ми година като пионер Ърл Стюарт, брат от клона, изнесе доклад пред повече от 500 души на градския площад в Ангат. Той го представи на английски език и после аз го обобщих на тагалски. Бях ходил на училище само 7 години, но учителите често ни говореха на английски. Друго, което ми помогна да напредна с езика, беше, че изучавах много от библейските издания на английски, тъй като на тагалски разполагахме само с няколко. Така успях да преведа този доклад, а по–късно и други.

В деня, в който изнесе доклада си, брат Стюарт съобщи пред местния сбор, че клонът иска да покани един или двама братя пионери в Бетел, за да помогнат, докато мисионерите са на конгреса „Растежът на теокрацията“ в Ню Йорк през 1950 г. Аз бях един от поканените. Отново оставих всичко, с което бях свикнал, този път, за да помагам с работата в Бетел.

Пристигнах на новото си назначение в Бетел на 19 юни 1950 г. Бетел беше една голяма стара къща, заобиколена от огромни дървета на площ от 1 хектар. Там служеха десетина неженени братя. Рано сутрин помагах в кухнята. После, от 9 часа̀, работех в пералнята и гладех дрехи. Следобед програмата ми беше подобна. Мисионерите се върнаха от конгреса, но аз продължих да служа в Бетел. Опаковах изданията за изпращане, подготвях абонаментите и бях рецепционист. Вършех всяка работа, която ми беше възложена.

През 1952 г. заедно с още шестима братя от Филипините се радвахме да получим покана за 20–ия клас на Училището Гилеад. Много от нещата, които видяхме и преживяхме в САЩ, бяха нови и странни за нас. Наистина беше много различно от онова, с което бях свикнал в малкото ни село.

Например трябваше да се научим да използваме непознати за нас уреди и прибори. Освен това климатът беше напълно различен. Една сутрин излязох навън и всичко беше побеляло. За първи път виждах сняг! А после осъзнах, че беше и много студено!

 Всички тези предизвикателства обаче бяха нищо в сравнение с прекрасното обучение в Гилеад. Преподавателите използваха резултатни методи на обучение. Научихме се как да правим дълбоко изследване и да изучаваме. Училището наистина ми помогна да напредна духовно.

След завършването бях временно назначен като специален пионер в Бронкс в Ню Йорк. Така през юли 1953 г. можах да посетя конгреса „Обществото на новия свят“, който се проведе в същия район на града. След конгреса се върнах на назначението си във Филипините.

Братята от клона казаха: „Сега те изпращаме в пътуващата служба.“ Това щеше да ми даде нова възможност да следвам стъпките на Господаря, който също пътувал до отдалечени места, за да помага на овцете на Йехова. (1 Пет. 2:21) Бях назначен в окръг, обхващащ огромна част от централен Лусон, най–големия остров във Филипините. Той включваше провинциите Булакан, Нуева Еция, Тарлак и Замбалес. За да стигна до някои градове, трябваше да минавам през планина Сиера Мадре. Тъй като до тези места нямаше обществен транспорт, се налагаше да питам шофьорите на камиони дали може да се возя върху дървените трупи, които превозваха. Често се съгласяваха, но това не беше най–удобният транспорт.

Повечето сборове бяха сравнително малки и нови. Затова братята бяха признателни, когато им помагах с организирането на събранията и службата.

След време бях прехвърлен в окръг, който обхващаше целия регион Бикол, и там имаше главно отдалечени групи. В тях служеха специални пионери, които проповядваха в необработени райони. В един дом тоалетната беше просто дупка в земята с две дъски по средата. Когато стъпих върху тях, те паднаха в дупката и аз — заедно с тях. Отне ми доста време да се почистя преди закуска.

През този период започнах да мисля за Нора, която преди години беше станала пионерка в Булакан. Когато я посетих, тя вече служеше като специална пионерка в Думагете. Поддържахме връзка известно време и през 1956 г. се оженихме. Първата седмица след сватбата посетихме един сбор на остров Рапу Рапу. Трябваше да изкачваме планини и да ходим дълго пеша, но бяхме много щастливи да служим на братята в отдалечени райони като семейство!

След почти четири години пътуваща служба заедно, бяхме поканени в клона. Така януари 1960 г. сложи началото на дългогодишната ни бетелова служба. С времето научих много от сътрудничеството с опитни братя, а Нора вършеше най–различни задачи в Бетел.

Това назначение ми позволи да стана свидетел на забележителния духовен растеж във Филипините. Първия път, когато дойдох в Бетел като млад неженен брат, имаше около 10 000 вестители в цялата страна. Днес броят им надвишава 200 000 и има стотици бетелови служители, които подкрепят проповедната дейност.

С нарастването на работата през годините сградите на Бетел вече не отговаряха на нуждите. Затова Ръководното тяло ни помоли да потърсим парцел, на който да се построи нов по–голям клон. Заедно с надзорника на печатницата тръгнахме от къща на къща в района на клона, където живееха много китайци, и разпитвахме дали някой иска да си продаде имота. Никой не се съгласи, а един китаец дори ни каза: „Китайците не продават. Ние купуваме.“

Веднъж обаче, за наше учудване, един човек ни попита дали искаме да купим земята му, защото възнамеряваше да се премести в САЩ. Това беше само началото на поредица от неочаквани събития. Друг мъж реши да продаде имота си и насърчи съседите си да направят същото. Успяхме да купим дори парцела на мъжа, който ни беше казал, че китайците не продават. Не след дълго клонът нарасна тройно! Уверен съм, че това беше волята на Йехова Бог.

През 1950 г. бях най–младият член на бетеловото семейство. Сега със съпругата ми сме най–възрастните тук. Изобщо не съжалявам, че реших да следвам Господаря, накъдето и да ме насочва. Вярно е, че семейството ми ме изгони от къщи, но Йехова ми даде огромно семейство от верни събратя. Нямам и капка съмнение, че той осигурява всичко, от което се нуждаем, независимо какво назначение получаваме. С Нора сме много благодарни за всички благословии и насърчаваме и другите „да изпитат“ Йехова. (Мал. 3:10)

Веднъж Исус се обърнал към данъчния служител Матей, наречен още Леви, и му казал: „Бъди мой последовател.“ Как откликнал Матей? „Като остави всичко, той стана и тръгна след [Исус].“ (Лука 5:27, 28) И аз много пъти се възползвах от тази възможност. Сърдечно подканям всички да направят същото, за да изпитат много благословии!