Стиховете от Второзаконие 22:25–27 не се съсредоточават върху доказването на вината на мъжа. Мъжът в откъса вече бил сметнат за виновен. В този закон се наблягало, че жената била невинна. Да обърнем внимание на контекста.

В предишните стихове се говори за мъж, който е имал сексуални отношения със сгодена жена „в града“. Той бил виновен за прелюбодейство, понеже на сгодената жена се гледало като на омъжена. А какво да кажем за жената? „Като е била в града, [тя] не е викала.“ В противен случай другите щели да я чуят и да я защитят. Но тъй като не е викала, тя била съучастничка в прелюбодейството и затова двамата били обявени за виновни. (Втор. 22:23, 24)

После Законът описва различна ситуация: „Ако обаче мъжът е срещнал сгодената девойка в полето и със сила я е принудил да има сексуални отношения с него, тогава само мъжът, който е имал сексуални отношения с нея, трябва да умре, а на девойката недей да правиш нищо. Тя не е извършила грях, заслужаващ смърт, защото този случай е същият, както когато някой нападне своя ближен и го убие, както когато някой убие душа. Защото мъжът я е срещнал в полето. Сгодената девойка е викала, но не е имало кой да я спаси.“ (Втор. 22:25–27)

В този случай на жената ѝ било гласувано доверие. Предполагало се, че тя „е викала, но не е имало кой да я спаси“. Ето защо тя не била извършила прелюбодейство. Мъжът обаче бил виновен за изнасилване и за прелюбодейство, тъй като „е принудил [сгодената жена] да има сексуални отношения с него“.

Следователно, макар че наблягал на невинността на жената, този закон с право посочвал, че мъжът бил виновен за изнасилване и прелюбодейство. Можем да сме уверени, че съдиите „изследвали подробно“ случаите и вземали решения в хармония със стандарта, който Бог неведнъж бил изложил ясно. (Втор. 13:14; 17:4; Из. 20:14)