НЯКЪДЕ след 1910 г. родителите ми емигрирали от Тбилиси (Грузия) в Канада и се установили в малка къща в една прерийна ферма близо до Пели (Саскачеуан, западна Канада). Роден съм през 1928 г. и съм най–малкото от 6 деца. Баща ми починал 6 месеца, преди да се родя, а майка ми — докато още съм бил бебе. Луси, най–голямата ми сестра, починала скоро след това на 17–годишна възраст. Тогава вуйчо ми Ник поел грижите за мене и другите ми братя и сестри.

Един ден, когато съм бил на около 2 години, семейството ми ме видяло да дърпам опашката на един от конете във фермата. Всички се изплашили, че конят ще ме ритне, и ми извикали да го пусна, но аз не съм реагирал. Бил съм с гръб към тях и не съм чул виковете им. За щастие, не съм пострадал, но тогава семейството ми разбрало, че съм глух.

Един семеен приятел предложи да посещавам училище за деца с увреден слух, затова вуйчо ми Ник ме записа в такова училище в Саскатун (Саскачеуан). Трябваше да живея на няколко часа път от къщи и понеже бях само на 5 години, много се страхувах. Можех да посещавам семейството си само по празниците и през летните ваканции. Постепенно научих жестомимичен език и ми беше забавно да си играя с другите деца.

През 1939 г. по–голямата ми жива сестра Мериън се омъжи за Бил Данилчук и двамата започнаха да се грижат за мене и другата ми сестра Франсес. Те първи от семейството се запознаха със Свидетелите на Йехова. През летните ваканции се стараеха да споделят с мене, доколкото могат, каквото научаваха от  Библията. Честно казано, общуването с тях не беше лесно, защото не знаеха жестомимичен език. Но явно те виждаха в мене искрена любов към духовните неща. Разбрах, че има връзка между действията им и записаното в Библията, затова ходех с тях, когато проповядваха. Не след дълго поисках да се покръстя и на 5 септември 1941 г. Бил ме покръсти във варел с вода от един кладенец. Тя беше страшно студена!

През 1946 г., когато се върнах вкъщи за лятото, отидохме на конгрес в Кливланд (Охайо, САЩ). Първия ден сестрите ми се редуваха да ми пишат бележки, за да мога да следя програмата. На втория ден обаче много се развълнувах, като разбрах, че на конгреса има група глухи и преводач. Най–накрая можех да се наслаждавам на програмата. И колко беше хубаво да разбера по–добре библейската истина!

Втората световна война тъкмо беше свършила и национализмът беше във вихъра си. Върнах се от конгреса, решен да защитя вярата си в училище. Затова спрях да отдавам чест на знамето и да пея националния химн. Престанах също да участвам в тържествата по случай празниците и да ходя на задължителните църковни служби. Училищният персонал не беше доволен и се опита със заплахи и лъжи да ме накара да размисля. Това предизвика голямо вълнение сред съучениците ми, но и ми даде възможност да свидетелствам. Някои от тях като Лари Андросов, Норман Дитрик и Емил Шнайдер впоследствие приеха истината и служат на Йехова и до днес.

Винаги когато ходех в други градове, се стремях да свидетелствам на глухите. Например в един клуб на глухи в Монреал (Квебек) проповядвах на млад мъж, Еди Тейгър, който членуваше в една младежка група. До смъртта си миналата година той беше член на жестомимичния сбор в Лавал (Квебек). Запознах се също с друг млад мъж на име Хуан Арданес, който като беряните с голямо желание изследваше Библията, за да се увери във верността на наученото. (Деян. 17:10, 11) Той също прие истината и служи като старейшина в Отава (Онтарио) до смъртта си.

През 1950 г. се преместих във Ванкувър (Британска Колумбия). Макар че обичам да проповядвам на глухите, няма да забравя случката с една чуваща жена, Крис Спайсър, на която свидетелствах на улицата. Тя се абонира за списанията и пожела да ме запознае с мъжа си Гари.  Когато отидох у тях, разговаряхме надълго с помощта на бележки. Видяхме се отново чак след няколко години, когато за моя изненада те ме разпознаха сред хората на един конгрес в Торонто (Онтарио). Гари щеше да се покръсти на същия ден. Тази хубава случка ми припомни колко е важно да не спираме да проповядваме, защото не знаем къде или кога семето на истината ще покълне.

След време се върнах в Саскатун. Там се запознах с една жена, която ме помоли да изучавам с глухите ѝ дъщери близначки Джийн и Джоун Ротенбергер, които учеха в моето училище. Скоро те започнаха да споделят със съучениците си каквото научаваха. Впоследствие 5 момичета от класа им станаха Свидетелки на Йехова. Сред тях беше Юнис Колин. Бях се запознал с нея през последната си година в училище. Тогава тя ми даде бонбон и ме попита искам ли да бъдем приятели. След време Юнис стана важна част от живота ми — моя съпруга!

Когато майка ѝ разбра, че тя изучава Библията, накара директора на училището да се опита да я разубеди. Той дори ѝ взе помагалата за изучаване. Но Юнис беше решена да поставя Йехова на първо място. Когато изяви желание да се покръсти, родителите ѝ ѝ казаха: „Ако станеш Свидетелка на Йехова, ще трябва да се изнесеш!“ На 17–годишна възраст Юнис се изнесе от къщи и едно местно семейство Свидетели беше така любезно да я приюти. Тя продължи изучаването си и по–късно се покръсти. Родителите ѝ не дойдоха на сватбата ни през 1960 г. Но с течение на годините започнаха да ни уважават заради вярванията ни и начина, по който възпитавахме децата си.

Отгледахме 7 чуващи момчета. Това беше трудно, но се погрижихме те да научат жестомимичен език, за да можем да общуваме свободно и да ги учим на истината. Братята и сестрите в сбора ни бяха от голяма помощ. Например веднъж един родител ни написа на бележка, че едно от момчетата използва лоши думи в Залата на Царството. Така успяхме да вземем мерки веднага. Четирима от синовете ни — Джеймс, Джери, Никълъс и Стивън — служат на Йехова със семействата си. И четиримата са старейшини. Никълъс и съпругата му Дебора помагат с превода на жестомимичен език в клона във Великобритания, а Стивън и жена му Шанън са в жестомимичния преводачески екип в клона в САЩ.

Месец преди 40–ата годишнина от сватбата ни Юнис почина от рак. През трудното време на боледуването си тя беше много смела. Вярата ѝ във възкресението ѝ вдъхваше сила. Копнея за деня, когато ще я видя отново.

През февруари 2012 г. паднах и си счупих бедрената кост. Разбрах, че ще имам нужда от помощ, затова се преместих при един от синовете си и жена му. Сега сме в жестомимичния сбор в Калгари (Албърта) и аз продължавам да служа като старейшина. Всъщност за първи път съм в жестомимичен сбор. Представяте ли си! Как съм оцелял духовно в английски сбор всички тези години от 1946 г. досега? Йехова спази обещанието си да се грижи за сирачетата. (Пс. 10:14) Благодарен съм за усилията и старанието на всички, които бяха и са готови да ми пишат бележки, да учат жестомимичен език и да ми превеждат.

Откровено казано, имало е моменти, когато съм се огорчавал и съм искал да се откажа, защото не съм разбирал какво се говори или съм смятал, че никой не разбира нуждите на глухите. Но тогава съм мислил за думите на Петър към Исус: „Господарю, при кого да отидем? Ти имаш думи на вечен живот.“ (Йоан 6:66–68) Като много други глухи братя и сестри от моето поколение се научих да съм търпелив. Научих се да чакам Йехова и организацията му и добре, че го направих! Сега разполагам с изобилна духовна храна на собствения си език и мога да се наслаждавам на общуването с братята и сестрите на събранията и конгресите. Животът ми в служба на Йехова, нашия велик Бог, беше истински щастлив и удовлетворяващ.