ЖИВОТЪТ през училищните ми години не беше много разнообразен. Децата, с които бях в първи клас, бяха същите, с които завърших училище. Всъщност познавах повечето хора в града и те познаваха мене.

Около Либърти имаше малки ферми, в които се отглеждаше предимно царевица. Когато съм се родил, баща ми работел за един от местните фермери. Като юноша се научих да карам трактор и усвоих други основни земеделски умения.

Не знам какво е да имаш млад баща. Когато съм се родил, моят е бил на 56, а майка ми на 35. Но баща ми беше строен, здрав и силен мъж, който обичаше да се труди и научи и нас, децата, на трудолюбие. Не изкарваше много пари, но никога не ни е оставял без покрив, дрехи и храна и винаги беше готов да ни помогне. Той почина на 93, а майка ни на 86. Те не бяха служители на Йехова. Само един от братята ми служи вярно като старейшина, откакто беше въведена тази уредба в началото на 70–те години.

Майка ми беше силно религиозна. Всяка неделя ни водеше в баптистката църква. Когато бях 12–годишен, за първи път чух за Троицата. Попитах майка ми от любопитство: „Как може Исус да е едновременно и Синът, и Бащата?“ Спомням си нейния отговор: „Това е тайна, синко. Не ни е дадено да я разберем.“ Определено не я разбирах. Все пак на 14–годишна възраст бях покръстен в близката река, като ме потопиха 3 пъти — за Отца, за Сина и за Светия Дух!

В гимназията имах приятел, който беше боксьор и ме убеди и аз да се пробвам в бокса. Започнах да тренирам и се включих в боксовата организация „Златните ръкавици“. Не бях много добър, затова след няколко мача се отказах. По–късно ме извикаха в армията на САЩ и ме изпратиха в Германия. Докато служех там, от началството ме изпратиха в академия за сержанти, защото си мислеха, че имам вродени лидерски умения. Искаха да се развивам в тази област. Аз нямах такова желание, затова след като отслужих двете години, бях уволнен с почести през 1956 г. Не след дълго обаче се присъединих към една по–различна армия.

Много исках да бъда „мъжага“ и се държах така. Филмите и средата силно бяха повлияли на представата ми за това какъв трябва да е истинският мъж. Според мене проповедниците не бяха достатъчно мъжествени. Но започнах да научавам някои неща, които преобърнаха живота ми. Веднъж, докато си карах червения кабриолет из града, две млади жени ми помахаха да спра. Познавах ги — те бяха по–малките сестри на съпруга на сестра ми и бяха Свидетелки на Йехова. Преди ми бяха давали списанията „Стражева кула“ и „Пробудете се!“, но общо взето смятах, че „Стражева кула“ е прекалено дълбока материя. Този път обаче ме поканиха на Изучаване на книга, малко събрание за изучаване и обсъждане на Библията, което се провеждаше в дома им. Казах им, че ще си помисля. „Обещаваш ли?“, попитаха ме с усмивка те. „Обещавам“, отговорих аз.

После съжалих, но не исках да се отметна. Така че същата вечер отидох на събранието. Най–силно впечатление ми направиха децата. Не можех да повярвам колко много знаят за Библията! Въпреки че ходех с майка ми на църква всяка неделя, аз не знаех почти нищо. Сега бях решен да науча повече. Приех библейско изучаване. Едно от първите неща, които разбрах, беше, че името на Всемогъщия Бог е Йехова. Преди години, когато бях питал майка ми за Свидетелите на Йехова, тя просто ми каза: „О, те се покланят на някакъв старец на име Йехова.“ Но сега имах чувството, че ми се отварят очите!

Напреднах бързо, защото знаех, че съм намерил истината. Покръстих се през март 1957 г. — само 9 месеца след първото ми събрание. Промених възгледа си за живота. Като се замисля за предишната си нагласа, се радвам, че научих какво според Библията означава да си истински  мъж. Исус бил съвършен мъж. Той имал такава физическа сила, че всеки „мъжага“ би изглеждал нищожен пред него. Но Исус не участвал в сбивания, а „позволявал да му причиняват страдания“, както било предсказано. (Иса. 53:2, 7) Научих, че истинският последовател на Исус „трябва да бъде нежен към всички“. (2 Тим. 2:24)

Станах пионер през следващата 1958 г. Скоро обаче трябваше да спра за малко, защото реших да се оженя за Глория — една от младите жени, които ме поканиха на събрание. Изобщо не съжалявам за решението си. Глория беше истинско съкровище, и все още е! За мене тя е по–ценна и от най–скъпия диамант и съм много щастлив, че се ожених за нея. Нека сега тя да ви разкаже малко за себе си:

„Имам 16 братя и сестри. Майка ми беше вярна Свидетелка. Тя почина, когато бях на 14. По това време баща ми започна да изучава. Тъй като мама вече я нямаше, татко помоли директора на училището аз и по–голямата ми сестра, която скоро щеше да завърши, да ходим на училище в различни дни. Директорът се съгласи и така една от нас винаги си беше вкъщи, за да се грижи за по–малките деца и да приготвя вечерята, преди татко да се прибере от работа. Правехме така, докато сестра ми завърши. Две семейства Свидетели изучаваха с нас и впоследствие аз и още 10 от братята и сестрите ми се покръстихме. Обичам проповедната служба, въпреки че винаги съм била срамежлива. Но през годините Сам много ми помогна в това отношение.“

С Глория се оженихме през февруари 1959 г. и се радвахме да пионерстваме заедно. През юли същата година подадохме молба за Бетел, защото много искахме да служим в световната централа. Интервюира ни един скъп брат на име Саймън Крейкър. Той ни каза, че в момента не приемат семейни двойки. Не изгубихме желанието си да служим в Бетел, но трябваше да почакаме доста време, преди да се изпълни.

Писахме до централата, че сме готови да служим където има по–голяма нужда. Дадоха ни само една възможност: Пайн Блъф, щата Арканзас. По това време там имаше два сбора — един за бели и един за „цветнокожи“, или чернокожи. Назначиха ни в сбора за „цветнокожи“, в който имаше само 14 вестители.

Може би се чудите защо имаше сегрегация сред Свидетелите на Йехова. Отговорът е, че просто по онова време нямахме голям избор. Законът забраняваше хора от различни раси да се събират и освен това имаше реална опасност от насилие. На много места братята с основание се страхуваха, че ако се събират с хора от друга раса за поклонение, Залата им на Царството ще бъде разрушена. И такива неща действително се случваха. Ако чернокожи Свидетели проповядваха от врата на врата в квартал на бели, те щяха да бъдат арестувани и вероятно бити. Така че, за да продължаваме със службата, трябваше да спазваме закона, надявайки се, че нещата ще се подобрят.

Службата ни не беше много лесна. Докато обработвахме квартал на чернокожи, понякога ненадейно почуквахме на вратата на бяло семейство. Трябваше бързо да решим дали да им свидетелстваме накратко, или просто да се извиним и да продължим нататък. Така стояха нещата на някои места.

Разбира се, трябваше да работим, за да се издържаме в пионерската служба. Обикновено ни плащаха по 3 долара на ден. Глория работеше като домашна помощница на няколко места. На едно от тях ми позволиха да ѝ помагам, за да може да свършва два пъти по–бързо. Даваха ни обяд — замразена пакетирана порция, която с Глория си деляхме, преди да си тръгнем. Всяка седмица тя гладеше при едно семейство, а аз работех в двора, миех прозорци и вършех други дребни задачи. В дома на едно бяло семейство и двамата миехме прозорците — Глория отвътре, аз отвън. Това ни  отнемаше цял ден, затова ни даваха обяд. Глория се хранеше в къщата, но отделно от семейството, а аз отвън в гаража. Това не ме притесняваше, храната беше много вкусна. Семейството беше добро. Просто бяха повлияни от общественото мнение. Веднъж спряхме на една бензиностанция и след като заредихме, попитах човека, който ни обслужи, дали Глория може да използва тоалетната. Той ме погледна ядосано и каза: „Заключена е.“

Въпреки всичко беше чудесно да сме с братята и обичахме службата. Когато пристигнахме в Пайн Блъф, живяхме при брата, който тогава беше служител на сбора. По онова време жена му не беше Свидетелка и Глория започна библейско изучаване с нея. Междувременно аз започнах да изучавам с дъщеря им и нейния съпруг. След време майката и дъщерята решиха да служат на Йехова и се покръстиха.

Имахме добри приятели в белия сбор. Те ни канеха на вечеря, но трябваше да ходим у тях по тъмно. Организацията Ку–клукс–клан (Кланът), която пропагандира расизма и насилието, беше много активна. Помня, че една вечер на Хелоуин видях как един мъж седи на верандата си и с гордост носи бяла мантия с качулка, каквито носеха членовете на Клана. Подобни неща обаче не спираха братята да проявяват доброта. Едно лято имахме нужда от пари, за да посетим конгреса, и за тази цел един бял брат се съгласи да купи нашия Форд от 1950 г. Но месец по–късно ни очакваше изненада! Когато се прибрахме уморени след дълъг ден в служба от врата на врата в жегата и няколко библейски изучавания, автомобилът ни беше паркиран пред къщи. На предното стъкло имаше бележка, на която пишеше: „Колата отново е ваша. Подарявам ви я. Вашият брат.“

Никога няма да забравя още една добродетелна постъпка. През 1962 г. бях поканен на Училището за служба на Царството в Саут Лансинг, щата Ню Йорк. Това беше едномесечен курс за братята с отговорности в сборовете, окръзите и областите. Когато получих поканата обаче, бях безработен и разполагахме с много малко средства. Но от една телефонна компания ме бяха интервюирали за работа. Ако ме вземеха, щях да съм първият чернокож, който работи за тях. Казаха ми, че ще ме наемат. Какво щях да направя? Нямах пари да пътувам до Ню Йорк. Сериозно обмислях да приема работата и да откажа поканата за Училището. Дори се канех да изпратя на братята писмен отказ, когато се случи нещо, което винаги ще помня.

Една сестра от нашия сбор, чийто съпруг беше невярващ, почука на вратата ни рано една сутрин и ми подаде плик. Беше пълен с пари. Тя и няколко от децата ѝ отивали рано да чистят  плевели на памуковите полета, за да спечелят достатъчно пари за пътуването ми до Ню Йорк. Сестрата каза: „Отиди на Училището, учи колкото можеш и се върни, за да учиш и нас!“ След това попитах телефонната компания дали може да започна работа 5 седмици по–късно от планираното. Те категорично отказаха. Но за мене нямаше значение. Вече бях взел решение. Толкова се радвам, че не започнах тази работа!

Ето какво си спомня Глория за живота ни в Пайн Блъф: „Влюбих се в района! Имах по 15–20 изучавания. Сутрин ходехме от къща на къща и после водехме библейски изучавания, понякога до 11 часа̀ вечерта. Службата беше толкова забавна! С удоволствие щях да остана на това назначение. Трябва да призная, че много не ми се искаше да започнем пътуваща служба, но Йехова имаше нещо друго предвид.“ Определено беше така.

Докато служехме като пионери в Пайн Блъф, подадохме молба за специална пионерска служба. Очаквахме да ни одобрят, защото областният надзорник искаше да отидем да помагаме на един сбор в Тексас като специални пионери. Тази идея ни допадаше. Затова чакахме отговор от Дружеството, но пощата ни все беше празна. Накрая дойде писмо — назначаваха ни в пътуващата служба! Беше януари 1965 г. По същото време като окръжен надзорник беше назначен и брат Лион Уийвър, който сега е координатор на Комитета на клона в САЩ.

Притеснявах се от това назначение. Около година по–рано областният надзорник Джеймс Томпсън–младши трябваше да прецени дали отговарям на изискванията. Той любезно ми показа в кои области мога да напредвам, като спомена какви качества трябва да има един окръжен надзорник. Започнах пътуваща служба и скоро осъзнах, че съветите му бяха много навременни. Когато ме назначиха, брат Томпсън беше първият областен надзорник, с когото служех. Научих много от този верен брат.

В онези дни окръжните надзорници не получаваха голямо обучение. Една седмица аз наблюдавах окръжния надзорник по време на посещението му в един сбор, а на следващата той наблюдаваше как аз правя посещение на друг сбор. После ми даде някои предложения и насоки. Но след това останахме сами. Помня, че казах на Глория: „Наистина ли трябва да си тръгне сега?“ След време обаче осъзнах нещо важно: винаги ще има добри братя, които  могат да ти помогнат, ако им позволиш. Много съм признателен за помощта на опитни братя като Джеймс Браун, който тогава беше пътуващ надзорник, и Фред Ръск от бетеловото семейство.

Расизмът беше широко разпространен в онези дни. По време на едно наше посещение в град в щата Тенеси имаше шествие на Клана. При друг случай, докато бяхме на служба, с няколко братя и сестри решихме да се отбием в заведение за бързо хранене. Отидох до тоалетната и забелязах, че един мъж със заплашителна външност и расистки татуировки стана и ме последва. Но един бял брат, по–едър и от мене, и от него, дойде след нас. Той ме попита: „Всичко наред ли е, брат Хърд?“ Мъжът бързо излезе от тоалетната, без да я използва. През годините разбрах, че предразсъдъците не са заради цвета на кожата, а заради греха — Адамовия грях, на който всички сме подвластни. Научих, че братът е брат, независимо от цвета на кожата си, и ще умре за тебе, ако се налага.

Бяхме в пътуващата служба 33 години, като през последните 21 служих като областен надзорник. Това бяха възнаграждаващи години, изпълнени с насърчителни случки. Но ни очакваше още една благословия. През август 1997 г. дългогодишната ни мечта се осъществи. Бяхме поканени в Бетел в САЩ — 38 години след първата ни молба. След месец започнахме бетеловата си служба. Мислех си, че отговорните братя искат да помагаме там временно, но всъщност не стана така.

Първо ме назначиха в Отдела по службата. Научих много в този отдел. Братята в него се занимават с много деликатни и сложни въпроси от старейшинските тела и окръжните надзорници от цялата страна. Много ценя търпението и помощта на тези, които ме обучаваха. Струва ми се, че ако някога отново ме назначат там, пак ще съм като новобранец.

С Глория много обичаме живота в Бетел. Винаги сме били ранобудни и това определено е полезно в Бетел. След около година станах помощник на Комитета по службата на Ръководното тяло на Свидетелите на Йехова. А през 1999 г. ме назначиха като член на Ръководното тяло. Научих много неща на това назначение, но преди всичко ясно видях, че Исус Христос, а не някой човек, е главата на християнския сбор.

Понякога, като мисля за миналото си, се чувствам като пророк Амос. Йехова обърнал внимание на този обикновен пастир, който работел сезонна работа — цепвал смокините на сикоморовите дървета, които били считани за храна за бедните. Бог назначил Амос за пророк и това несъмнено било възнаграждаващо в духовно отношение. (Ам. 7:14, 15) По подобен начин Йехова забеляза и мене, сина на един беден фермер в Либърти, Индиана, и изля богати благословии, които дори не мога да изброя! (Пр. 10:22) Роден съм в бедност, но спечелих несметни духовни богатства, надминаващи всичките ми мечти!