ОТРАСНАХ в Грац (Австрия). Когато бях на 7, ме изпратиха в църковно училище. Там обаче бях потресена от неморалността между свещениците и монахините. Затова майка ми ми позволи само след година да напусна училището.

По–късно отидох в пансион. Една вечер татко ме взе, за да ме отведе на сигурно място, тъй като Грац беше бомбардиран. Отидохме в град Шладминг. Точно след като пристигнахме и минахме по един мост, той се взриви. При друг случай ниско прелитащи самолети стреляха по мене и баба ми, докато бяхме в градината. До края на войната бяхме разочаровани както от Църквата, така и от правителството.

През 1950 г. една Свидетелка на Йехова започна да споделя библейското послание с майка ми. Слушах разговорите им и дори ходех с мама на някои събрания. След като се убеди, че Свидетелите на Йехова учат истината, през 1952 г. тя се покръсти.

По това време местният сбор ми приличаше на пенсионерски клуб. Но по–късно посетихме сбор, в който имаше много млади хора — изобщо не беше пенсионерски клуб! Когато се прибрах в Грац, започнах да ходя на всички събрания и скоро аз също се убедих, че това, което научавам, е истината. Разбрах, че Йехова е Бог, който неотменно подкрепя служителите си. Той прави това дори когато си мислим, че сме сами и в безизходица. (Пс. 3:5, 6)

Исках да споделям истината с другите. Първо опитах със сестрите ми и брат ми. Четирите ми по–големи сестри работеха като учителки и вече не живееха вкъщи.  Но аз ги посетих в селата, където живееха, и ги насърчих да изучават Библията. След време всичките ми сестри и брат ми започнаха да изучават и се покръстиха.

Две седмици след като започнах да проповядвам от врата на врата, срещнах жена на около 30 години, с която започнах да изучавам. Тя напредна и се покръсти, а по–късно се покръстиха съпругът ѝ и двамата ѝ синове. Това изучаване укрепи собствената ми вяра. Защо? Никой не беше изучавал с мене, затова трябваше да се подготвям добре за всеки урок. Аз, един вид, трябваше първо да го изучавам заради себе си, а след това така, че да мога да го обясня на изучаващата си. Това задълбочи разбирането ми на истината. През април 1954 г. символизирах отдаването си на Йехова чрез покръстване във вода.

През 1955 г. присъствах на международни конгреси в Германия, Франция и Англия. В Лондон срещнах Албърт Шрьодер. Той преподаваше в Библейското училище Гилеад и по–късно служеше в Ръководното тяло. По време на обиколка в Британския музей брат Шрьодер ни показа някои библейски ръкописи. Те съдържаха Божието име на еврейски и той ни обясни тяхната значимост. Това увеличи любовта ми към Йехова и истината, както и решимостта ми да известявам посланието от Божието Слово.

Станах пионерка на 1 януари 1956 г. След 4 месеца ме поканиха да служа като специална пионерка в страната. Изпратиха ме в град Мистелбах, където по онова време нямаше Свидетели. Но имах едно предизвикателство. С партньорката ми бяхме много различни. Аз бях градско момиче почти на 19, а тя беше на 25 и беше отраснала на село. Аз обичах да спя до късно, а тя — да става рано. Вечерта аз бях будна до късно, а тя искаше да си ляга рано. Все пак, като прилагахме библейските съвети, изгладихме различията помежду ни и се радвахме да служим заедно.

Всъщност срещнахме по–сериозни изпитания, дори преследване, но не бяхме изоставени. (2 Кор. 4:7–9) Докато проповядвахме в едно село, хората отвързаха кучетата си. След малко с партньорката ми бяхме заобиколени от големи кучета, които лаеха и ръмжаха срещу нас. Държахме се за ръце и аз дори се помолих на Йехова: „Йехова, моля те, когато ни хванат, нека умрем бързо!“ Щом дойдоха на една ръка разстояние, кучетата се спряха, размахаха опашки и си тръгнаха. Имахме чувството, че Йехова ни защити. След това проповядвахме из цялото село и за наша радост срещнахме хубав отклик. Може би хората бяха изненадани, че кучетата не ни бяха направили нищо или че продължихме да проповядваме след страшната случка. Някои от тях по–късно станаха Свидетели.

Имахме и друго страшно преживяване. Един ден хазяинът ни се прибра пиян,  като се заканваше да ни убие и твърдеше, че безпокоим съседите. Жена му се опита да го успокои, но напразно. Чувахме всичко от стаята си на втория етаж. Бързо сложихме столове пред вратата и започнахме да си събираме багажа. Когато отворихме, хазяинът ни стоеше на площадката с голям нож в ръка. Затова избягахме с всичкия си багаж през задната врата по дългата градинска алея и никога повече не се върнахме.

Наехме стая в един хотел. В крайна сметка останахме там почти година, което беше от полза за службата ни. Как така? Хотелът беше в центъра на града и някои от изучаващите ни искаха да изучаваме там. Скоро провеждахме Изучаването на книга и седмичното Изучаване на „Стражева кула“ в хотелската си стая с около 15 присъстващи.

Служехме в Мистелбах повече от година. След това ме назначиха с нова партньорка в град Фелдбах, югоизточно от Грац, където също нямаше сбор. Живеехме в малка стая на втория етаж на една къща, направена от дървени трупи. Тъй като вятърът свиреше през процепите между трупите, се опитахме да запушим дупките с вестници. Трябваше също да си вадим вода от кладенец. Но си струваше. За няколко месеца беше сформирана група. И около 30 члена на едно семейство, с което изучавахме, приеха истината!

След тези случки започнах да ценя още повече подкрепата, която Йехова неотменно осигурява на онези, които търсят Царството. Дори ако хората не могат да ни помогнат, Йехова винаги може. (Пс. 121:1–3)

През 1958 г. щеше да има международен конгрес на „Янки Стейдиъм“ и „Поло Граундс“ в Ню Йорк. Подадох молба да присъствам и австрийският клон ме попита дали бих искала да посетя 32–рия клас на Училището Гилеад. Можех ли да откажа такава привилегия? Веднага се съгласих!

В Училището седях до Мартин Пьотцингер. Той беше преживял ужасни неща в нацистките концентрационни лагери.  И по–късно стана член на Ръководното тяло. В клас Мартин понякога тихо ме питаше: „Ерика, как е това на немски?“

В средата на курса Нейтън Нор съобщи назначенията ни. Моето беше в Парагвай. Тъй като бях много млада, баща ми трябваше да даде позволението си, за да вляза в страната. Получих го и през март 1959 г. пристигнах в Парагвай. Бях назначена с нова партньорка в мисионерски дом в Асунсион.

Не след дълго се запознах с Уолтър Брайт, мисионер, завършил 30–ия клас на Гилеад. Оженихме се и посрещахме трудностите на живота заедно. В тежките ситуации четяхме обещанието на Йехова в Исаия 41:10: „Не се страхувай, защото съм с тебе! Не се оглеждай изплашено, защото аз съм твоят Бог! Ще те укрепя!“ Това ни уверяваше, че докато се стремим да сме верни на Бога и да поставяме Царството му на първо място, той никога няма да ни разочарова.

След време ни назначиха в област близо до бразилската граница. Там духовниците подстрекаваха младежите да хвърлят камъни по мисионерския ни дом, който и без това не беше в добро състояние. Уолтър обаче започна да изучава с началника на полицията, който се погрижи да има полицаи до дома ни за една седмица. Оттогава нямахме повече проблеми. Скоро след това ни преместиха на по–удобно място от другата страна на границата. Така можехме да провеждаме събрания и в Бразилия, и в Парагвай. Преди да напуснем това назначение, там имаше два малки сбора.

Лекарите ми бяха казали, че не мога да имам деца, затова през 1962 г. бяхме много изненадани, когато разбрах, че съм бременна. Установихме се в Холивуд (щата Флорида) близо до семейството на Уолтър. Няколко години двамата не можехме да сме пионери заради семейните си задължения. Все пак продължавахме да поставяме Царството на първо място. (Мат. 6:33)

Когато пристигнахме във Флорида през ноември 1962 г., се учудихме, че заради местните възгледи чернокожите братя се събираха отделно от белите и проповядваха в отделни квартали. Но Йехова не е предубеден и не след дълго в сборовете вече нямаше расови разделения. Видяхме ръката на Йехова в това и сега в областта има десетки сборове.

За съжаление, Уолтър почина от рак на мозъка през 2015 г. През всичките ни 55 години заедно той беше чудесен съпруг, който обичаше Йехова и помагаше на много братя. Очаквам с нетърпение да го видя отново напълно здрав при възкресението. (Деян. 24:15)

Благодарна съм, че съм в целодневна служба повече от 40 години, в които изпитах много радост и удовлетворение. Например с Уолтър лично видяхме как 136 наши изучаващи се покръстват. Разбира се, срещахме трудности, но те никога не са били причина да спрем да служим на нашия лоялен Бог. Напротив, ние се приближавахме до него, разчитайки, че той ще разреши нещата когато и както сметне за добре. И така и стана! (2 Тим. 4:16, 17)

Уолтър много ми липсва, но пионерската служба ми помага да се справям. Голяма утеха ми носи да уча другите и особено да споделям с тях надеждата за възкресението. Не мога да изброя всички случаи, в които Йехова не ме е разочаровал. Според обещанието си той ме укрепваше и ме държеше с „праведната си десница“. (Иса. 41:10)