Преди края на тази история обаче ще ви разкажа как започнах целодневната служба.

Роден съм през 1942 г. на красивия карибски остров Кюрасао. Баща ми беше от Суринам, но се преместил на острова за работа. Той се покръстил няколко години преди да се родя, и бил един от първите Свидетели на Йехова на Кюрасао. a Баща ми изучаваше с нас децата всяка седмица, въпреки че ние невинаги искахме. Когато бях 14-годишен, той реши да се върнем в Суринам, за да се грижи за възрастната ни баба.

В сбора в Суринам се сприятелих с младежи, които пламенно служеха на Йехова. Те бяха няколко години по-големи от мене и бяха редовни пионери. Като разказваха случки от службата, лицата им грееха от радост. След събрание, понякога седнали под звездното небе, си говорехме на библейски теми. Тези приятели ми помогнаха да осъзная какво искам от живота — да служа целодневно на Йехова. Затова, когато бях на 16 години, се покръстих, а на 18 станах редовен пионер.

Като пионер, научих много уроци, които винаги са ми помагали в целодневната служба. Един от тях е, че обучението на другите е важно. Когато започнах да пионерствам, един мисионер на име Вилем ван Сейл b ме взе под крилото си. От него научих много как да изпълнявам отговорностите си в сбора. Дотогава и идея  си нямах каква нужда от обучение съм имал. Следващата година ме назначиха като специален пионер и започнах да помагам в отдалечени групи в суринамските дъждовни гори. Много съм благодарен за навременното обучение, което братята ми осигуриха! Оттогава се стремя да следвам примера им, като отделям време да обучавам другите.

Друг урок, който научих, е, че скромният живот и доброто планиране са предимство. В началото на всеки месец с партньора ми, който също беше специален пионер, обмисляхме какво ще ни трябва през идните седмици и един от нас предприемаше дългото пътуване до столицата да купи всичко необходимо. Трябваше разумно да харчим месечната си компенсация и да разпределяме продуктите, защото, ако нещо свършеше, в дъждовните гори нямаше почти никого, който да ни помогне. Мисля, че благодарение на това, че от млад се научих да живея скромно и да съм добре организиран, успях да остана съсредоточен върху службата за Йехова.

Третият урок, който научих, е, че е по-добре да проповядваш на хората на майчиния им език. От дете говорех английски, нидерландски, папиаменто и сранантонго (най-говорения език в Суринам). Но забелязах, че хората в дъждовните гори откликват по-добре на добрата новина, като я чуят на своя език. Беше ми трудно да говоря на някои от местните езици, например на сарамакан, при който височината на тона е определяща за значението. Усилията обаче си струваха и през годините успях да помогна на много хора да научат истината.

Разбира се, имаше и неудобни моменти. Веднъж исках да попитам една изучаваща, говореща сарамакан, как се чувства, тъй като я болеше коремът, но се оказа, че съм я попитал дали е бременна. Жената определено не се трогна. Въпреки малките грешки като тази не спирах да се опитвам да говоря езика на хората, на които проповядвам.

През 1970 г. бях назначен като окръжен надзорник. През тази година прожектирах диапозитиви на тема „Посещение на световната централа на Свидетелите на Йехова“ на много от отдалечените групи в дъждовните гори. За да стигнем до тях, с няколко братя пътувахме по река с дълга и тясна дървена лодка, която беше натоварена с генератор, туба с гориво, газови лампи и оборудване за прожекциите. После трябваше да пренасяме всичко до мястото на прожекцията. Но това, което си спомням най-вече, е колко хората в отдалечените райони харесваха прожекциите. Много се радвах да уча другите за Йехова и земната част на организацията му. Благословиите далеч надминаваха жертвите, които трябваше да направя.

Макар че виждах предимствата на безбрачието в моето назначение, усещах нуждата от партньор в живота. Затова започнах да се моля конкретно да си намеря жена, която с радост ще издържа предизвикателствата на целодневната служба в дъждовните гори. След около година започнах да ходя с Етел, специална пионерка със самопожертвователен дух. От малка тя се възхищавала на апостол Павел и искала да се раздава в службата като него. Оженихме се през септември 1971 г. и започнахме пътуваща служба заедно.

Етел е израснала с малко материални удобства, затова лесно се приспособи към този вид служба. Например за посещенията навътре в горите приготвяхме малко багаж. Перяхме и се къпехме в реката и се научихме да ядем каквото ни поднесат домакините — игуани, пирани и изобщо всичко, което улавяха в гората или в реката. Когато нямаше чинии, ядяхме от бананови листа, а когато нямаше прибори, ядяхме с ръце. С Етел мислим, че жертвите, които направихме заедно в службата за Йехова, ни свързаха в здраво тройно въже. (Екл. 4:12) Не бихме заменили преживяванията си за нищо!

Случката, която разказах в началото, стана на връщане от едно отдалечено място. Като навлязохме в бързеите, лодката за малко потъна и после бързо изплува на повърхността. За щастие, носехме спасителни жилетки и не паднахме зад борда. Само че лодката се напълни с вода и трябваше да си изхвърлим храната и да използваме съдовете, за да я изпразним.

Останали без храна, решихме да ловим риба, докато пътувахме надолу по  реката. За жалост, не хванахме нищо. Тогава се помолихме на Йехова да ни даде храната за деня и веднага след това, когато хвърли рибарската корда във водата, един от братята улови голяма риба, с която и петимата успяхме да се навечеряме.

След пет години в пътуващата служба получихме неочаквана благословия — щяхме да имаме дете. Зарадвах се на новината, макар да не знаех как това ще се отрази на живота ни. С Етел много искахме да останем в целодневната служба, ако е възможно. Синът ни Етниел се роди през 1976 г., а след две години и половина — синът ни Джовани.

Заради големите нужди в Суринам по онова време клонът уреди да продължа да служа като окръжен надзорник. Докато синовете ни бяха малки, бях назначаван в окръзи с малко сборове. Така можех две седмици в месеца да служа като окръжен надзорник, а през останалото време да пионерствам в сбора, в който бяхме назначени. Когато посещавах по-близки сборове, Етел и децата идваха с мене, но сборовете и конгресите в дъждовните гори посещавах сам.

Трябваше да съм много организиран, за да успявам с всичките си отговорности. Стараех се всяка седмица да имаме семейно изучаване, а когато бях на посещение някъде, Етел го провеждаше. При всяка възможност обаче прекарвахме време като семейство. С Етел също редовно се забавлявахме с децата, било то като играем игри, или просто излизаме на разходка. Често стоях до много късно, за да се подготвям за различните си задачи. А Етел, като добродетелната жена от Притчи 31:15, ставаше още преди да съмне, за да приготви закуска и да можем да прочетем текста за деня заедно, преди момчетата да отидат на училище. Колко благодарен съм за моята жертвоготовна съпруга, която винаги ми помага да изпълнявам християнските си отговорности!

Като родители, полагахме големи усилия да помогнем на децата да обикнат Йехова и службата. Искахме да изберат целодневната служба, но не защото ние  им казваме, а защото те го искат. Често им говорехме за радостта, която носи тя, и без да омаловажаваме трудностите, наблягахме как Йехова ни помага и ни благославя като семейство. Стараехме се също децата ни да общуват със Свидетели, които поставят Йехова на първо място.

Йехова ни осигуряваше всичко необходимо. Разбира се, и аз се стараех да изпълнявам своята част. Опитът ми като неженен специален пионер в дъждовните гори ме научи да разпределям средствата и да планирам добре. Понякога обаче колкото и усилия да полагахме, нямахме власт над обстоятелствата. Тогава Йехова се намесваше и ни помагаше. Например в края на 80-те и началото на 90-те години в Суринам имаше гражданска война и в някои моменти беше трудно да си набавим дори най-основните неща. Въпреки това Йехова се грижеше за нас. (Мат. 6:32)

През целия ни живот Йехова се грижеше за нас и ни даваше истинско щастие и удовлетворение. Децата ни са голяма благословия за нас и да ги възпитаме като негови служители, беше привилегия. Радваме се, че те също избраха целодневната служба. Етниел и Джовани завършиха теократични училища и служат в клона в Суринам заедно със съпругите си.

С Етел вече сме много възрастни, но продължаваме да сме заети като специални пионери. Даже сме толкова заети, че още не съм намерил време да се науча да плувам! Не съжалявам обаче за нищо. Като се връщам назад, честно мога да кажа, че решението, което взех като млад — да служа целодневно на Йехова, — беше едно от най-добрите ми решения!