Пол: Много се вълнувахме! През ноември 1985 г. бяхме на път за първото ни мисионерско назначение — Либерия (Западна Африка). Кацнахме в Сенегал и Ан каза: „Само след час ще сме в Либерия!“ Но после чухме следното съобщение: „Пътниците за Либерия трябва да слязат от самолета. Не можем да кацнем там заради държавен преврат.“ През следващите 10 дни останахме при мисионери в Сенегал. По новините се говореше, че в Либерия има много убити и че е въведен стриктен вечерен час, който при нарушение се наказва със смърт.

Ан: По принцип не сме авантюристи. Даже като малка ме наричаха „Притеснителната Ани“. Притеснявам се дори когато пресичам улицата! Но въпреки всичко бяхме решени да отидем на назначението си.

Пол: И двамата с Ан сме израснали в същия район в западна Англия, само на 8 км разстояние. Родителите ми и майката на Ан много ни насърчаваха да пионерстваме и затова веднага след като завършихме гимназия, станахме пионери. Те много се радваха, че искахме да прекараме живота си в целодневна служба. На 19 бях поканен в Бетел, а след време и Ан, когато се оженихме през 1982 г.

Ан: Обичахме Бетел, но винаги сме искали да служим на място с по-голяма нужда от вестители. Желанието ни се засили, понеже в Бетел работихме с бивши мисионери. Ето защо се молихме конкретно за това всяка вечер в продължение на 3 години и през 1985 г. много се зарадвахме, когато получихме покана да посетим 79-ия клас на Гилеад. Назначението ни беше Либерия.

Пол: Качихме се на първия възможен самолет за Либерия. Хората там бяха много уплашени и все още имаше вечерен час. Дори гърмежът от ауспух на кола предизвикваше масова паника по пазарите. За да се успокояваме, четяхме всяка вечер от Псалмите. Въпреки трудната ситуация в страната  много обикнахме назначението си. Ан ходеше на служба всеки ден, а аз служех в Бетел заедно с Джон Черук a. Научих много от него, защото той беше живял дълго време в Либерия и знаеше какви са обстоятелствата на братята и сестрите там.

Ан: Обикнахме Либерия толкова бързо заради братята и сестрите. Те бяха сърдечни, приветливи и верни на Йехова. Привързахме се към тях и те ни станаха като семейство. Даваха ни хубави съвети и ни насърчаваха. Службата също беше прекрасна. Домакините не бяха доволни, ако си тръгнеш твърде бързо! По улиците хората си говореха на библейски теми и лесно можеше да се включиш в разговора им. Имахме толкова много изучаващи, че едвам успявахме с всички. Районът беше просто чудесен!

Пол: 4 години в страната беше относително спокойно, но през 1989 г. настъпи обрат — започна гражданска война. На 2 юли 1990 г. бунтовниците поеха контрола над района близо до Бетел. 3 месеца нямахме връзка с никого извън страната, включително със семействата ни и централата. Цареше анархия, имаше недостиг на храна и много жени бяха изнасилени. Ситуацията обхвана цялата страна и продължи 14 години.

Ан: Някои племена нападаха и убиваха хора от други племена. По улиците имаше тежко въоръжени бунтовници, облечени в странни дрехи, които ограбваха всяка къща. За някои от тях нямаше разлика между това да убият човек или кокошка. Около контролните пунктове, някои от които бяха близо до Бетел, имаше купчини с трупове. Сред жертвите имаше и Свидетели на Йехова, включително двама наши скъпи мисионери.

Братята и сестрите от преследваните племена трябваше да се крият, за да не бъдат убити. Затова с риск за живота си другите братя, включително мисионерите и бетеловите служители, им помагаха. В Бетел някои от Свидетелите, които трябваше да се крият, спяха в коридорите и офисите на първия етаж, а други живееха с нас в стаите на втория етаж. Деляхме нашата стая със 7-членно семейство.

Пол: Всеки ден бунтовниците се опитваха да влязат в Бетел, за да видят дали не крием  някого. Ето защо двама от нас наблюдаваха от прозореца, докато други двама бяха до външната порта. Ако братята до портата държаха ръцете си отпред, нямаше опасност, но ако ги преместеха зад гърба си, това означаваше, че бунтовниците са агресивни, и тези до прозореца трябваше бързо да скрият другите братя.

Ан: Веднъж нахлу една разгневена група. Заключих се с една сестра в банята, където имаше шкаф с малко скривалище. Сестрата успя да се смести вътре. Въоръжените мъже се качиха горе и започнаха да блъскат по вратата. Тогава Пол се опита да ги спре, като им каза: „Жена ми използва банята.“ Докато затварях скривалището, вдигнах шум и ми отне време да подредя рафтовете. Изплаших се, че мъжете ще заподозрат, че нещо става, и цялата започнах да треперя. Не знаех как ще отворя вратата. Затова се помолих тихо на Йехова за помощ и после я отключих. Някак си запазих спокойствие и ги поздравих. Единият от мъжете ме избута и веднага отвори шкафа и претърси рафтовете. Той не можеше да повярва, че не откри нищо. После претърсиха другите стаи и тавана, но и там не намериха нищо.

Пол: Месеци наред нямахме достатъчно храна, но духовната храна беше спасителният ни пояс. Макар че сутрешното поклонение в Бетел беше единствената ни „закуска“, всички разбирахме, че то ни дава сили да издържаме всеки ден.

Ако се беше наложило да излезем от клона, за да търсим храна и вода, вероятно братята и сестрите, които се криеха при нас, щяха да бъдат убити. Но Йехова често ни осигуряваше това, от което се нуждаем, в точното време и по невероятни начини. Той се грижеше за нас и ни помагаше да оставаме спокойни.

Ситуацията в страната ставаше все по-мрачна, но и истината блестеше все по-ярко. Макар че братята и сестрите трябваше много пъти да бягат за живота си, вярата им остана непокътната. Някои казваха, че за тях тази война е като подготовка за голямото бедствие. Смели старейшини и млади братя правеха всичко по силите си да помагат на събратята си. Братята и сестрите, които избягаха в други райони, си помагаха и проповядваха там. Освен това провеждаха събрания в гората в Зали на Царството, направени от подръчни материали. Събранията бяха като пристан на насърчение сред морето от отчаяние и службата помагаше на Свидетелите да издържат. Когато раздавахме помощи, се трогнахме, че много братя и сестри по-скоро питаха за чанти за служба, отколкото за дрехи. Много хора, които бяха видели и преживели ужасни неща,  искаха да чуят добрата новина. Те не можеха да повярват колко щастливи и положителни бяха Свидетелите. Ние сияехме като светлина в мрака. (Мат. 5:14-16) Пламенността на братята и сестрите дори подбуди някои свирепи бунтовници да приемат истината.

Пол: Няколко пъти трябваше да напуснем страната — три пъти за кратко и два пъти за цяла година. Една мисионерка много добре изрази чувствата ни: „В Гилеад ни учеха да се отдадем на назначението си с цяло сърце и така и направихме. Затова сърцето ни се късаше, когато трябваше да оставим събратята си в тези обстоятелства!“ Все пак се радвахме, че можехме да им помагаме от съседните страни.

Ан: През май 1996 г. четирима души тръгнахме от клона със служебния автомобил, който беше натоварен с важни документи. Искахме да отидем до по-безопасно място в града, което беше на 16 км разстояние. Тогава разгневени бунтовници нападнаха района ни. Те стреляха във въздуха, спряха ни, изхвърлиха мене и другите двама от колата и продължиха с Пол. Бяхме вцепенени. Изведнъж Пол се появи изсред тълпата и лицето му беше в кръв. Помислихме си, че е прострелян, но осъзнахме, че щом ходи, едва ли е така. Един от бунтовниците го ударил, когато го избутал от колата. За щастие, раната не беше сериозна.

Наблизо имаше военен камион, препълнен с изплашени хора. Качихме се от външната му страна, но почти нямаше за какво да се държим. Шофьорът тръгна толкова рязко, че едва не паднахме. Помолихме го да спре, но той не го направи, защото беше много изплашен. Макар че някак си успяхме да стигнем, без да паднем, бяхме напълно изтощени и целите треперехме от страх.

Пол: Нямахме нищо друго освен мръсните скъсани дрехи на гърба си. Спогледахме се и се чудехме как така все още сме живи. След това прекарахме нощта на открито до един разнебитен, надупчен от куршуми хеликоптер. На следващия ден излетяхме с него за Сиера Леоне. Бяхме щастливи, че сме живи, но в същото време много разтревожени за скъпите ни братя и сестри.

Ан: Пристигнахме благополучно в Бетел във Фрийтаун, където се погрижиха добре за нас. Започнаха обаче да ми се връщат спомени. През деня постоянно имах чувството, че нещо лошо ще се случи, и умът ми беше замъглен. Всичко, което ме заобикаляше, ми изглеждаше нереално. През нощта се събуждах, обляна в студена пот, и треперех от страх. Беше ми трудно да дишам. Пол ме прегръщаше и се молеше с мене. После пеехме песни на Царството, докато не престанех да треперя. Имах чувството, че полудявам и че няма да мога повече да служа като мисионерка.

Няма да забравя какво стана после. Същата седмица получихме две списания. Едното беше „Пробудете се!“ от 8 юни 1996 г. (англ.), в което имаше статия за паническите атаки. От нея разбрах какво ми има. Второто беше „Стражева кула“ от 15 май 1996 г., което съдържаше статията „Откъде черпят те силата си?“. В нея имаше илюстрация на ранена пеперуда и се обясняваше, че точно както една пеперуда с тежко ранени крила може да продължи да се храни и да лети, така и ние с Божия дух можем да помагаме на другите, дори да сме пострадали емоционално. Чрез тези статии Йехова ми даде това, от което се нуждаех, в точния момент. (Мат. 24:45) Много ми помогна, че потърсих и други статии по темата и си ги събирах в папка. С времето симптомите ми на посттравматичен стрес намаляха.

Пол: Всеки път, когато се връщахме в Либерия, бяхме много щастливи. До края на 2004 г. бяхме прекарали близо 20 години  на назначението ни. Войната беше свършила и се планираха строителни дейности в клона. Но точно тогава получихме ново назначение.

Това беше голямо изпитание за нас, защото бяхме много близки с духовното ни семейство. Как щяхме да ги оставим?! Припомнихме си обаче заминаването ни за Гилеад. Въпреки че трябваше да се разделим с близките ни, се оставихме в ръцете на Йехова и той ни благослови. Ето защо приехме и новото си назначение в недалечна Гана.

Ан: Плакахме много, когато тръгнахме. Изненадващо един възрастен и духовно зрял брат на име Франк ни каза: „Трябва да ни забравите! Ясно е, че няма да стане, но сега трябва да се отдадете напълно на новото си назначение. То е от Йехова, така че мислете за братята и сестрите там.“ Това ни насърчи да отворим нова страница в живота ни в страна, в която не познавахме почти никого и всичко ни беше напълно ново.

Пол: Бързо обикнахме новото ни духовно семейство в Гана. Там имаше толкова много Свидетели! Научихме много от лоялността и силната вяра на новите ни приятели. Служихме там 13 години, след което получихме ново назначение — в Източноафриканския клон в Кения. Въпреки че много ни липсваха братята и сестрите от предишните ни назначения, веднага завързахме нови приятелства в Кения. И отново служим на място с огромна нужда от вестители.

Ан: През годините се сблъсках с големи трудности и треперех от страх. Опасните и стресиращи ситуации ни се отразяват физически и емоционално. Не сме предпазени чудодейно от тези неща. Дори сега, като чуя изстрели, стомахът ми се свива от ужас и ръцете ми се вцепеняват. Но се научих да се възползвам от всичко, което Йехова ни осигурява, за да ни укрепва, като например подкрепата на братята и сестрите. Разбрах също, че като имаме стабилна духовна програма, Йехова може да ни помага да останем на назначението си.

Пол: Понякога ни питат дали харесваме назначението си. Една страна може да е красива, но да стане нестабилна и опасна. Така че това, което харесваме най-много, са скъпите ни братя и сестри, нашето семейство. Въпреки че имаме различен произход, сме истински обединени. Мислехме си, че ние сме там, за да ги насърчим, но всъщност те насърчиха нас.

Всеки път, когато се преместим, виждаме едно съвременно чудо — нашето братство. Щом сме част от сбора, винаги имаме семейство и дом. Убедени сме, че ако разчитаме на Йехова и занапред, той ще ни дава силите, от които се нуждаем. (Флп. 4:13)