РОДЕНА съм през 1923 г. в град Хемзуърт, Йоркшир (Англия). Имах по–голям брат на име Боб. Когато бях на 9 години, баща ни, който не харесваше лицемерието в религията, се сдоби с някои книги, разобличаващи фалшивата религия. Той беше силно впечатлен от прочетеното. Няколко години по–късно Боб Аткинсън ни посети у дома и ни пусна на грамофон доклад на брат Ръдърфорд. Осъзнахме, че е от същите хора, които бяха издали книгите. Родителите ми предложиха на брат Аткинсън всеки ден да вечеря с нас и да отговаря на многото ни библейски въпроси. Той ни покани на събранията, които се провеждаха в дома на един брат на няколко километра от нас. Веднага започнахме да ги посещаваме и в Хемзуърт се сформира малък сбор. Не след дълго вкъщи вече отсядаха зонови служители (днес наричани окръжни надзорници) и ни идваха на гости пионери от близките сборове. Общуването с тях ми оказа много добро влияние.

Бяхме започнали частен бизнес, но баща ми каза на брат ми: „Ако искаш да отидеш някъде да пионерстваш, ще го оставим.“ Боб се съгласи и на 21–годишна възраст напусна дома, за да служи като пионер. След две години, когато бях на 16, и аз станах пионерка. Освен през почивните дни, проповядвах предимно сама със свидетелски карти и грамофон. Но Йехова ме благослови с изучаваща, която напредваше добре. Много членове на семейството ѝ по–късно приеха истината. Следващата година ме назначиха като специална пионерка заедно с Мери Хеншъл. Изпратиха ни в необработван район в графство Чешир.

Течеше Втората световна война и жените трябваше да вършат работа в подкрепа на войната. Като целодневни служители, ние, специалните пионери, очаквахме да бъдем освободени подобно на другите религиозни служители. Но съдът не се съгласи и бях осъдена на 31 дни затвор. Следващата година, когато станах на 19, официално заявих, че отказвам да подкрепям войната заради съвестта си.  Явих се на съд още два пъти, но накрая делото беше прекратено. През цялото време усещах, че светият дух ми помага и че Йехова ме държи за ръката, като ме прави непоколебима и силна. (Иса. 41:10, 13)

Запознах се с Артър Матюс през 1946 г. Той тъкмо беше излежал тримесечната си присъда заради отказа си от военна служба и се присъедини към брат си Денис, който беше специален пионер в Хемзуърт. Баща им от малки ги беше учил за Йехова и те се бяха покръстили като юноши. Скоро Денис беше назначен в Ирландия и Артър остана без партньор. Впечатлени от държанието на този млад трудолюбив пионер, родителите ми го поканиха да живее при тях. Когато се прибирах вкъщи, с Артър миехме чиниите след ядене. По–късно започнахме да си пишем. През 1948 г. той беше осъден на още 3 месеца затвор. Оженихме се през януари 1949 г. и си поставихме за цел да останем в целодневната служба колкото се може по–дълго. Внимавахме с разходите и през отпуската изкарвахме пари, като беряхме плодове. Така с благословията на Йехова продължавахме да пионерстваме.

След малко повече от година ни помолиха да се преместим в Северна Ирландия, първо в Арма и после в Нюри — градове, в които живееха предимно католици. В района имаше голямо напрежение, затова трябваше да сме много внимателни и проницателни, когато говорим с хората. Събранията се провеждаха у една семейна двойка на 16 км от дома ни. Присъстваха около 8 души. Когато ни канеха да пренощуваме там, спяхме на пода, а на сутринта ни очакваше обилна закуска. Толкова се радвам, че днес в областта има много Свидетели!

Брат ми и жена му Лоти вече служеха като специални пионери в Северна Ирландия и през 1952 г. четиримата присъствахме на областния конгрес в Белфаст. Един брат беше така добър да приеме и четирима ни в дома си заедно с Прайс Хюс, тогавашния служител на клона във Великобритания. Една вечер обсъждахме издаването на брошурата „Божият път е любов“, подготвена специално за Ирландия. Брат Хюс ни разказа колко трудно се проповядва на католиците в Република Ирландия. Братята бяха гонени от домовете си и нападани от тълпи, подстрекавани от свещениците. Прайс Хюс каза: „Трябват ни семейни двойки с коли, които да разпространят брошурата из цялата страна.“ * „Ще отидем!“ — отвърнахме без колебание, както споменах в началото.

В Дъблин пионерите винаги можеха да отсядат у „мама“ Рътланд, вярна сестра, покръстена  от много години. След като се отбихме при нея и продадохме някои лични вещи, четиримата се качихме на мотоциклета с кош на Боб и отидохме да си търсим кола. Намерихме една използвана и в добро състояние. Помолихме продавача да ни я докара, защото никой от нас не можеше да шофира. Цяла вечер Артър седеше на леглото и се упражняваше, като симулираше сменяне на скорости. На следващата сутрин, докато той се опитваше да изкара колата от гаража, дойде мисионерката Милдред Уилет (която по–късно се омъжи за Джон Бар). Тя можеше да шофира! С нейна помощ и още малко упражнения бяхме готови да потеглим.

После трябваше да си намерим жилище. Предупредиха ни да не живеем в каравана, защото противниците може да я запалят. Затова потърсихме квартира, но без резултат. Същата нощ спахме в колата. На следващия ден успяхме да намерим само една неголяма самоделна каравана с малко двуетажно легло. Тя стана наш дом. Беше изумително, че можехме безпроблемно да я паркираме в имотите на приветливи фермери. Обработвахме районите на разстояние от 15–20 км, след което се премествахме и се връщахме да покрием района, в който бяхме паркирали.

Посетихме всички домове в югоизточната част на страната без никакви проблеми, като разпространихме над 20 000 брошури и изпратихме на британския клон имената на заинтересуваните. Чудесно е, че днес там има стотици Свидетели!

По–късно ни назначиха в южен Лондон. Няколко седмици след това на Артър му се обадиха от клона и го помолиха да започне пътуваща служба на другия ден. След едноседмично обучение се отправихме към нашия окръг в Шотландия. Артър нямаше време да подготви докладите си, но нагласата, с която се справяше с трудностите в службата за Йехова, много ме насърчаваше. Обичахме пътуващата служба. Тъй като няколко години бяхме служили в необработван район, сега беше истинско удоволствие да сме сред толкова много братя и сестри.

Когато поканиха Артър за десетмесечно обучение в Училището Гилеад през 1962 г., бяхме изправени пред важно решение. Макар че той щеше да замине без мене, сметнахме, че трябва да приеме тази привилегия. Тъй като останах без партньор, ме изпратиха в Хемзуърт като специална пионерка. Артър се прибра след една година и беше назначен като областен надзорник. Пътувахме из Шотландия, северна Англия и Северна Ирландия.

През 1964 г. Артър беше назначен като служител на клона в Република Ирландия.  Пътуващата служба много ни харесваше, затова в началото се притеснявах от промяната. Сега, гледайки назад, съм благодарна за привилегията да служа в Бетел. Смятам, че ако приемеш назначение, дори да не ти харесва много, Йехова непременно ще те благослови. В ирландския Бетел работех в офис, опаковах литература, готвех и чистех. За известно време съпругът ми беше и областен надзорник и имахме възможността да се срещаме с братя от цялата страна. Виждахме също напредъка на нашите изучаващи. Всичко това много ни сближи с духовното ни семейство в Ирландия. Само каква благословия!

Първият международен конгрес в Ирландия се проведе в Дъблин през 1965 г. * Въпреки силното противопоставяне от всички страни, конгресът пожъна голям успех. Присъстваха 3948 души и 65 се покръстиха. Всеки, който беше приел в дома си някой от 3500–те чуждестранни делегати, получи благодарствено писмо. Домакините, от своя страна, похвалиха делегатите за поведението им. Конгресът наистина беше повратен момент за Ирландия.

През 1966 г. северна и южна Ирландия бяха обединени под надзора на клона в Дъблин — в ярък контраст с политическото и религиозното разделение на острова. Беше вълнуващо да видим толкова много католици да приемат истината и да служат заедно с братята си, които преди бяха протестанти.

През 2011 г. животът ни коренно се промени, когато британският и ирландският клон бяха обединени и ни назначиха в лондонския Бетел. По това време започнах да се притеснявам за здравето на Артър. Поставиха му диагноза болест на Паркинсон. Той почина на 20 май 2015 г., след като бяхме заедно 66 години.

Напоследък изпитвам силна мъка и депресия. В миналото Артър винаги ме подкрепяше. Той толкова ми липсва! Но когато се сблъскваме с такива ситуации, се приближаваме до Йехова. Освен това беше трогателно да видя любовта на братята към Артър. Получих писма от приятели от Ирландия, Великобритания и дори от САЩ. Не мога да опиша с думи колко много ми помогнаха тези писма, както и насърчението от брата на Артър, Денис, съпругата му Мейвис и племенничките ми Рут и Джуди.

Много насърчителни за мене са думите от Исаия 30:18: „Йехова ще чака, за да прояви благоволение към вас, и затова ще стане, за да се смили над вас. Защото Йехова е Бог, който съди справедливо. Щастливи са онези, които го чакат.“ Утешително е да знам, че Йехова чака времето, когато ще поправи нещата и ще ни даде вълнуващи назначения в новия свят.

През всички тези години видях как Йехова ръководи и благославя дейността в Ирландия. За мене беше чест да имам малък дял в този духовен растеж. Няма съмнение, че когато вършим това, което Йехова иска от нас, той винаги ни благославя.