Родителите ми били ревностни католици. Но когато разбрали от Библията, че Божието име е Йехова, и двамата станали пламенни Свидетели. Преди да научи истината, баща ми правел дървени изображения на Исус, но след това използвал уменията си, за да превърне първия етаж от къщата ни в Зала на Царството. Това била първата Зала в Сан Хуан дел Монте, предградие на Манила, столицата на Филипините.

Роден съм през 1952 г. С четиримата ми по-големи братя и трите ми по-големи сестри израснахме в чудесна духовна среда. Баща ми ме насърчаваше всеки ден да чета по една глава от Библията и изучавахме различни издания заедно. От време на време родителите ми канеха на гости пътуващи надзорници и братя от Бетел. Всички много се насърчавахме от техните разкази. Това ни помогна да поставим службата за Йехова на първо място в живота си.

Родителите ми ни оставиха богато духовно наследство. След като майка ми се разболя и почина, с баща ми станахме пионери през 1971 г. През 1973 г. обаче, когато бях на 20, почина и баща ми. Изпитвах празнота и се чувствах самотен. Но библейската надежда беше като сигурна и непоколебима котва за мен и ми помогна да остана емоционално и духовно стабилен. (Евр. 6:19) Малко след смъртта на баща ми бях назначен като специален пионер на отдалечения остров Корон в провинция Палаван.

Бях на 21, когато пристигнах на остров Корон. Понеже съм израснал в града, бях доста изненадан, че на повечето места няма електричество, течаща вода и транспорт. Въпреки че там имаше няколко Свидетели, нямах партньор в службата и  понякога ми се налагаше да проповядвам сам. Особено през първия месец семейството и приятелите ми ми липсваха ужасно много. Вечер гледах осеяното със звезди небе и плачех. Мислех си да се откажа от назначението си и да се върна вкъщи.

В тези моменти изливах сърцето си пред Йехова. Припомнях си насърчителни мисли от Библията и от нашите издания. Често в ума ми изникваха думите от Псалм 19:14. Разбрах, че Йехова ще е „моя Скала и мой Изкупител“, ако размишлявам за неща, които са му приятни, например за делата и качествата му. Много ми помогна статията от „Стражева кула“, озаглавена „Не си сам“. a Препрочитах я отново и отново. Всъщност тези моменти бяха възможност да съм сам с Йехова и да се моля, изучавам и размишлявам.

Малко след като пристигнах на острова, бях назначен като старейшина. Понеже бях единственият старейшина, трябваше да водя Теократичното училище за проповедна служба, Събранието за службата, Изучаването на книга в сбора, Изучаването на „Стражева кула“, както и всяка седмица да изнасям публичния доклад. Определено вече не ми оставаше време да се чувствам самотен!

Службата на Корон беше чудесна. Някои от хората, с които изучавах, дори се покръстиха. Но имаше и трудности. Понякога се налагаше да вървя половин ден, за да стигна до района, без да знам дали ще има къде да спя, когато пристигна. Районът на сбора включваше също много по-малки острови. Често, за да стигна дотам, се налагаше да пътувам с лодка през бурното море, въпреки че не можех да плувам. Във всички тези трудности усещах как Йехова ме пази и подкрепя. По-късно осъзнах, че всъщност така Йехова ме е подготвял за още по-големи предизвикателства в бъдещото ми назначение.

През 1978 г. бях назначен в Папуа-Нова Гвинея, на север от Австралия. Папуа-Нова Гвинея е планинска страна с големина почти колкото Испания. Бях много изненадан, когато разбрах, че сред населението от около 3 милиона души се говорят над 800 езика. За щастие, повечето хора разбират езика меланезийски пиджин, познат още като ток писин.

Временно бях назначен в английски сбор в столицата Порт Морсби. След това се преместих в сбор на езика ток писин и започнах езиков курс. Използвах наученото в службата и така научих езика по-бързо. Не след дълго дори успях да изнеса публичен доклад на ток писин. Бях много изненадан, когато по-малко от година след пристигането ми в Папуа-Нова Гвинея бях назначен като окръжен надзорник. Трябваше да се грижа за сборовете на този език в няколко големи провинции.

Тъй като сборовете бяха разпръснати, трябваше да организирам много окръжни конгреси и да пътувам доста. В началото се  чувствах много самотен, защото бях в нова страна, където хората говорят друг език и имат различни обичаи. Почти всяка седмица трябваше да пътувам със самолет, защото теренът беше планински и нямаше пътища. Понякога бях единственият пътник на малък разнебитен самолет. Оказа се, че да пътуваш така, не е по-приятно от пътуването с лодка.

Много малко хора имаха телефон и затова пишех писма на сборовете. Но често аз пристигах преди писмото и за да намеря братята, трябваше да разпитвам местните жители. Но щом ги намерех, те винаги ме посрещаха толкова топло и бяха толкова признателни, че нямах никакво съмнение дали усилията ми си заслужават. Усетих подкрепата на Йехова по много начини и така се приближих още повече до него.

На първото ми събрание на остров, наречен Бугенвил, към мен се приближиха мъж и жена с широки усмивки и ме попитаха: „Помниш ли ни?“. Сетих се, че им бях проповядвал, когато за първи път пристигнах в Порт Морсби. Бях започнал изучаване с тях, което после прехвърлих на местен брат. А сега и двамата бяха покръстени. Това беше само една от многото благословии, които изпитах за трите години, през които служих в Папуа-Нова Гвинея.

Преди да напусна Корон през 1978 г., се запознах с Адел, очарователна и жертвоготовна сестра. Тя беше редовна пионерка и сама отглеждаше двете си деца Самуел и Шърли. Освен това се грижеше и за възрастната си майка. През май 1981 г. се върнах във Филипините, за да се оженим. След това служехме като редовни пионери и се грижехме заедно за семейството ни.

Въпреки че вече имах семейство, през 1983 г. отново бях назначен като специален пионер и бях изпратен на остров Линапакан в провинция Палаван. Всички се преместихме там. Островът беше изолиран и нямаше други Свидетели. След около година майката на Адел почина. Стремяхме се да сме заети в службата и това ни помогна да се справяме по-лесно с болката. Започнахме много библейски изучавания, които напредваха добре. Не след дълго ни трябваше Зала на Царството, затова сами си построихме. Само 3 години след като пристигнахме на острова, на Възпоменанието присъстваха 110 души. Бяхме много щастливи! След като тръгнахме, много от тях дори се покръстиха.

През 1986 г. бях назначен в Кулион — остров, на който имаше колония за хора, страдащи от проказа. След това Адел също беше назначена като специална пионерка. Първоначално се притеснявахме да проповядваме на хора, които бяха обезобразени от тази болест. Но местните вестители ни увериха, че те получават лечение и рискът да се заразим, е малък. Някои от тях дори присъстваха на събранията в дома на  една сестра. Скоро свикнахме с този район. Беше много възнаграждаващо да споделяме библейската надежда с хора, които се чувстват отхвърлени от Бога и от другите. Беше невероятно да видим колко щастливи са да научат, че един ден могат да се радват на съвършено здраве. (Лука 5:12, 13)

За да помогнем на децата да свикнат с живота на Кулион и да имат добри приятели, с Адел поканихме две млади сестри от Корон. Заедно със Самуел и Шърли те се радваха да ходят на служба и изучаваха с много деца. А ние с Адел изучавахме с родителите им. В един момент водехме изучавания с 11 семейства и скоро беше сформиран цял сбор.

Първоначално бях единственият старейшина в района, затова от клона ме помолиха да провеждам събранията за 8-те вестители в Кулион, както и за 9-те вестители в Марили, едно селце на 3 часа път с лодка. След събранията там вървяхме с цялото семейство часове наред през планинските пътища, за да водим библейски изучавания в едно селце на име Халси.

Службата в Марили и Халси беше толкова резултатна, че скоро трябваше да построим Зали на Царството и на двете места. Също като в Линапакан вестителите и заинтересуваните осигуриха строителните материали и свършиха повечето от работата. Залата в Марили беше за 200 човека, но можеше лесно да се разширява, така че провеждахме и конгреси там.

През 1993 г., когато децата вече бяха големи, с Адел започнахме пътуваща служба във Филипините. После през 2000 г. посетих Училището за подготовка на служители, за да получа обучение като преподавател. Чувствах се неспособен за тази задача, но Адел винаги ме насърчаваше. Тя ми припомни, че Йехова ще ми даде сила да се справя с това ново назначение. (Флп. 4:13) Адел говореше от опит, защото въпреки здравословните проблеми успяваше да се справя на назначението си.

 Докато преподавах през 2006 г., на Адел ѝ откриха Паркинсон. Бяхме шокирани! Казах ѝ, че може да спрем с назначението ни, за да се грижа за нея, но тя отговори: „Моля те, намери ми добър лекар. Убедена съм, че Йехова ще ни помогне да останем на назначението си“. През следващите 6 години Адел продължи да служи вярно на Йехова, без да се оплаква. Когато вече не можеше да ходи, тя проповядваше с инвалидна количка. А когато почти не можеше да говори, все пак отговаряше на събранията с една-две думи. Другите често ѝ благодаряха за прекрасния ѝ пример на издръжливост. Адел почина през 2013 г. След като повече от 30 години служих рамо до рамо с моята скъпа и вярна съпруга, отново се почувствах много тъжен и самотен.

Адел не искаше да се отказвам, затова останах на назначението си. Стараех се да съм зает и това ми помагаше да се справям със самотата. От 2014 до 2017 г. бях назначен да посещавам тагалски сборове в държави, където дейността ни е ограничена. След това посещавах тагалски сборове в Тайван, САЩ и Канада. А през 2019 г. бях преподавател в Училището за проповедници на Царството на английски класове в Индия и Тайланд. Всички тези назначения ми донесоха голяма радост. Най-щастлив съм, когато съм много зает в службата за Йехова!

Обиквах братята и сестрите на всяко назначение и затова, когато трябваше да тръгна отнякъде, не ми беше лесно. Но в такива моменти се научих да разчитам напълно на Йехова. Многократно усещах неговата подкрепа и това ми помогна с готовност да приемам всяка промяна. Сега служа като специален пионер във Филипините. Чувствам се добре в новия си сбор. Братята и сестрите ме подкрепят и са ми като семейство. Освен това много ме радва, че Самуел и Шърли подражават на вярата на майка си. (3 Йоан 4)

Наистина преживях най-различни трудности. Дори трябваше да гледам как скъпата ми съпруга страда и умира от ужасна болест. Освен това трябваше да се приспособявам към най-различни обстоятелства. Но се убедих, че Йехова „не е далече от всеки един от нас“. (Деян. 17:27) Ръката му не е прекалено къса и той подкрепя служителите си и им дава сили, където и да се намират. (Иса. 59:1) Моята Скала, Йехова, беше с мен през целия ми живот и съм му много благодарен, защото всъщност никога не бях сам!