Роден съм в Сейнт Пол (щата Минесота) през 1954 г. в католическо семейство от средната класа. Аз съм второто от пет деца. Като малък ходех на католическо училище и помагах на свещеника по време на литургия. Въпреки това не знаех много за Библията. Вярвах, че трябва да има Бог, който е създал всичко, но нямах доверие в Църквата.

През първата ми година в Юридическия колеж „Уилям Мичъл“ двойка Свидетели на Йехова ме посетиха у дома. Тъй като бях зает с прането си, те любезно се съгласиха да дойдат друг път. Когато дойдоха отново, им зададох два въпроса: „Защо добрите хора нямат успех в живота?“ и „Как човек може да е истински щастлив?“ Взех от тях книгата „Истината, която води към вечен живот“ и „Превод на новия свят на Свещеното писание“, който беше с атрактивна зелена корица. Приех също библейско изучаване. То ми отвори очите. Бях впечатлен от идеята, че Божието Царство е управлението, което ще реши проблемите на земята. Виждах, че  човешкото самоуправление напълно се е провалило и носи само болка, страдания, несправедливост и нещастие.

В началото на 1982 г. се отдадох на Йехова и по-късно същата година се покръстих на конгреса „Истината за Царството“, който се проведе в една голяма спортна зала в Сейнт Пол. Следващата седмица се върнах в същата зала за щатския изпит по право. През октомври разбрах, че съм взел изпита и вече мога да работя като адвокат.

На този конгрес срещнах Майк Ричардсън от бруклинския Бетел, който ми каза, че в централата е създаден правен отдел. Спомних си думите на етиопския евнух в Деяния 8:36 и се запитах: „Какво ми пречи да помоля да работя в Правния отдел?“ Затова подадох молба за Бетел.

Родителите ми не бяха доволни, че станах Свидетел на Йехова. Баща ми ме попита как работата ми за „Стражева кула“ ще е от полза за адвокатската ми кариера. Казах му, че ще работя като доброволец и че ще получавам 75 долара месечно, колкото беше компенсацията на бетеловите служители по онова време.

След като приключих с някои работни задължения, започнах бетеловата си служба в Бруклин (Ню Йорк) през 1984 г. Назначиха ме в Правния отдел. И тъкмо навреме.

Театърът „Стенли“ в Джърси Сити (щата Ню Джърси) беше закупен през ноември 1983 г. Братята подали молба за разрешение да ремонтират електрическата и водопроводната инсталация. Когато се срещнали с административните служители, братята обяснили, че възнамеряват да използват театъра като конгресна зала на Свидетелите на Йехова. Това се оказало проблем. Според градоустройствения план религиозните сгради трябваше да са в жилищните райони, а театърът „Стенли“ беше в търговския район. Затова братята не получили разрешително. Те обжалвали решението, но жалбата им била отхвърлена.

През първата ми седмица в Бетел организацията заведе дело по този въпрос във федералния окръжен съд. Тъй като тъкмо бях завършил двегодишния си стаж във федералния окръжен съд в  Сейнт Пол, бях добре запознат с подобни дела. Един от нашите адвокати изтъкна, че театърът „Стенли“ се е използвал за различни обществени мероприятия — от кинопрожекции до рок концерти. Тогава защо да е незаконно в него да се провеждат религиозни събития? Федералният съд разгледа случая и постанови, че град Джърси Сити е нарушил религиозната ни свобода. Съдът нареди да бъдат издадени нужните разрешителни и започнах да виждам как Йехова благославя усилията на организацията да използва правни средства в подкрепа на дейността. Много се радвах, че имам дял в това.

Братята предприеха огромен ремонт и завършването на 79-ия клас на Гилеад се проведе в новата конгресна зала на 8 септември 1985 г., по-малко от година след началото на ремонта. За мене беше чест да допринасям за напредъка на дейността като част от Правния отдел и удовлетворението ми далеч надминаваше чувствата, които бях изпитал от правните си постижения, преди да дойда в Бетел. Тогава изобщо не предполагах колко много подобни привилегии ми беше подготвил Йехова.

През 80-те години не беше необичайно лекарите и болниците да пренебрегват желанието на пълнолетен Свидетел да бъде лекуван без кръвни продукти. Бременните жени срещаха още по-големи трудности, понеже съдиите често смятаха, че те нямат законното право да откажат кръвопреливане. Съдиите разсъждаваха, че ако не бъде прелята кръв, бебето може да остане без майка.

На 29 декември 1988 г. сестра Дениз Николо получава сериозен кръвоизлив след раждането на сина си. Хемоглобинът ѝ пада под 50 и нейният лекар иска да ѝ прелее кръв. Сестра Николо отказва. На следващата сутрин болницата иска съдебна заповед, която да упълномощи медицинските работници да извършат наложителните според тях кръвопреливания. Без да проведе изслушване или дори да уведоми сестра Николо или съпруга ѝ, съдията упълномощава болницата да извърши кръвопреливанията.

В петък, 30 декември, преливат кръв на сестра Николо въпреки възраженията на съпруга ѝ и другите роднини, които са при нея. Същата вечер някои от тях и един-двама старейшини са арестувани по обвинение, че са образували жива верига около леглото ѝ, за да попречат на кръвопреливанията.  В събота сутринта, 31 декември, медиите в Ню Йорк и Лонг Айланд отразяват арестите.

В понеделник сутринта разговарях с председателстващия съдия Милтън Молън. Изложих фактите по случая, подчертавайки, че първият съдия е подписал заповедта за кръвопреливане, без да бъде проведено изслушване. Съдия Молън ме помоли да отида в кабинета му по-късно следобед, за да обсъдим фактите и приложимите към делото закони. Надзорникът ми Филип Бръмли ме придружи до кабинета на съдията, който беше поканил и адвоката на болницата. Обсъждането се разгорещи. По едно време брат Бръмли ми написа на бележника си: „По-спокойно.“ Съветът беше добър, понеже все по-разпалено се опитвах да оборя аргументите на адвоката.

След около час съдия Молън обяви, че делото ще е първото, насрочено за разглеждане следващата сутрин. Когато си тръгвахме от кабинета му, той каза, че адвокатът на болницата ще има „тежка задача утре“. Това означаваше, че няма да му е никак лесно да защити позицията си. Усещах как Йехова ме успокоява, че имаме голям шанс да спечелим. Дадох си сметка, че той ни използва, за да извърши волята си.

Работихме до късно през нощта, за да подготвим аргументацията си за следващата сутрин. Съдът беше само на няколко пресечки от Бетел, затова повечето от малкия ни Правен отдел отидохме пеша. След като изслуша аргументите ни, четиричленният съдийски състав отмени заповедта за кръвопреливане. Висшият съд се произнесе в полза на сестра Николо и постанови, че честата практика да се издава заповед или да има изслушване без предупреждение, е нарушение на основни конституционни права.

Накрая най-висшият съд на Ню Йорк потвърди правото на сестра Николо да получи лечение без кръв. Това беше едно от четирите свързани с кръвопреливане решения от висши щатски съдилища, в които имах привилегията да участвам. (Виж блока „ Победи във върховните щатски съдилища“.) Съдействал съм също на други  адвокати в Бетел по дела за попечителство, развод, недвижими имоти и градоустройство.

Когато се запознах с жена си Дениз, тя беше разведена майка с три деца, която работеше и беше пионерка. Дениз беше имала труден живот и аз бях силно впечатлен от решимостта ѝ да служи на Йехова. През 1992 г. посетихме Областния конгрес „Носители на светлина“ в Ню Йорк и аз ѝ предложих да се опознаем по-добре. Оженихме се година по-късно. Със своята силна духовност и жизнерадост Дениз беше истински дар от Йехова. Тя наистина ме даряваше с добро през всичките дни от съвместния ни живот. (Пр. 31:12)

Когато се оженихме, децата бяха на 11, 13 и 16 години. Исках да съм добър баща, затова внимателно четях и прилагах всичко, което намирах в изданията ни за родителите на доведени деца. През годините имахме някои трудности, но се радвам, че децата ме приеха за свой доверен приятел и любещ баща. Домът ни винаги беше отворен за приятелите им и се радвахме да сме заобиколени от енергични тийнейджъри.

През 2013 г. с Дениз се преместихме в Уисконсин, за да се грижим за родителите си. За моя изненада службата ми в Бетел не беше приключила. Поканиха ме да продължа да оказвам правна помощ на нашата организация като временен доброволец.

През септември 2018 г. забелязах, че твърде често си прочиствам гърлото. Личният лекар ме прегледа, но не успя да установи причината за проблема. По-късно друг лекар ме посъветва да отида на невролог. През януари 2019 г. неврологът ми постави предварителната диагноза прогресивна супрануклеарна парализа, рядко срещано неврологично заболяване.

След три дни, докато карах кънки на лед, си счупих дясната китка. През целия си живот съм карал кънки, беше ми втора природа. Затова осъзнах, че губя двигателните си способности. Неврологичното ми заболяване се разви изненадващо бързо и все по-сериозно засягаше речта, подвижността и способността ми да преглъщам.

За мене беше голяма чест да използвам опита си като адвокат и да изиграя скромна роля в подкрепа на интересите на Царството. Имах привилегията да напиша много статии в професионални списания и да участвам в медикоправни семинари по целия свят, защитавайки правото на Свидетелите на Йехова да избират лечение и операции без кръв. И все пак, ако перифразирам Лука 17:10, „аз съм безполезен роб; извърших онова, което бях длъжен да извърша“.