Баща ми беше старейшина в местната Обединена църква на Канада, така че всяка седмица изпращаше двамата със сестра ми на неделно училище. След това го придружавахме за църковната служба от 11 часа, а следобед ходехме с майка ми в Залата на Царството. Ясно виждахме разликата между двете религии.

Майка ми сподели новите си убеждения с дългогодишните си приятели Боб и Марион Хъчисън, които също приеха истината. През 1958 г. те ме поканиха да отида с тях и трите им момчета на 8-дневния Международен конгрес „Божествена воля“ в Ню Йорк. Като гледам назад, осъзнавам колко усилия им е коствало това, но този конгрес е едно от най-хубавите преживявания в живота ми.

През тийнейджърските ми години живеехме във ферма, където се грижех за животни. Сериозно обмислях дали да не стана ветеринарен лекар. Майка ми го спомена на един старейшина в сбора. Той любезно ми напомни, че живеем в „последните дни“, и ме попита как ще се отрази няколкогодишно университетско образование на отношенията ми с Йехова. (2 Тим. 3:1) В резултат на това реших да не ходя в университет.

 Все още се чудех какво да правя след гимназията. Макар че всяка седмица ходех на служба, не я обичах много и не си представях да съм пионер. Същевременно баща ми и чичо ми, които не бяха Свидетели, ме насърчаваха да започна работа на пълен работен ден във водеща застрахователна компания в Торонто. Чичо ми заемаше важна позиция там, затова приех работата.

Тъй като в Торонто постоянно работех извънредно и общувах с невярващи хора, не участвах редовно в духовните дейности. В началото живеех с дядо ми, който не беше Свидетел, но след като той почина, трябваше да се преместя да живея на друго място.

Брат и сестра Хъчисън, с които посетих конгреса през 1958 г., ми бяха като родители. Те ме поканиха да живея в дома им и ми помогнаха да израсна духовно. През 1960 г. със сина им Джон се покръстихме. Той стана пионер и това ме подтикна и аз да увелича службата си. Братята в сбора забелязаха духовния ми напредък и ме назначиха като служител за Теократичното училище за проповедна служба a.

През 1966 г. се ожених за Ранди Бърг, пламенна пионерка, която искаше да служи където нуждата е по-голяма. Окръжният надзорник прояви личен интерес към нас и ни насърчи да подкрепим сбора в Орилия (Онтарио). Така че си стегнахме багажа и се преместихме.

Веднага щом пристигнахме в Орилия, и аз станах пионер. Ентусиазмът на Ранди вече ми беше повлиял. След като вложих сърцето си в пионерската служба, изпитах радостта от това да използвам Библията и да виждам как хората разбират истината. Само каква благословия беше да помогнем на една прекрасна семейна двойка в Орилия — двамата направиха промени и станаха служители на Йехова!

При едно посещение в Торонто се запознах с Арнолд Макнамара, един от ръководните братя в Бетел. Той попита дали бихме искали да служим като специални пионери и аз веднага отговорих: „Разбира се! Само не в Квебек!“ Бях повлиян от отрицателното мислене на англоговорещите канадци относно размириците в провинция Квебек, където се говореше френски. По онова време едно политическо движение там се бореше за независимост от останалата част на Канада.

Арнолд отвърна: „Понастоящем клонът изпраща специални пионери само в Квебек.“ Веднага се съгласих да отидем. Вече знаех, че Ранди иска да служи там. По-късно осъзнах, че това беше едно от най-хубавите решения в живота ни!

След 5-седмичен курс по френски с Ранди и още една семейна двойка заминахме за град Римуски на около 540 км североизточно от Монреал. Но все още имахме много да учим. Това си пролича, когато на едно събрание трябваше да прочета някои съобщения. Казах, че на предстоящия конгрес ще има много „делегати щрауси“ вместо „делегати от Австрия“.

В Римуски към нас се присъединиха 4 пламенни неженени сестри, както и семейство Юбердо и двете им дъщери. Семейство Юбердо нае голяма къща със 7 спални и всички помагахме с наема. Наричахме я „Белия дом“ заради белите колони и фасада. Обикновено там живеехме между 12 и 14 души. Като специални пионери, с Ранди ходехме на служба сутрин, обед и вечер, затова се радвахме, че винаги има с кого да излезем на служба, дори в студените зимни вечери.

Толкова се сближихме с тези верни пионери, че те ни станаха като семейство. Понякога сядахме заедно навън край огъня или имахме ден, в който всички правехме пироги с различен пълнеж. Един от братята беше музикант, така че събота вечер често пеехме и танцувахме.

Районът там беше плодотворен. Радвахме се да видим как за 5 години няколко изучаващи се покръстиха и сборът нарасна на около 35 вестители.

В Квебек получихме чудесно обучение като проповедници. Видяхме как Йехова ни помага в службата и как се грижи за нуждите ни. Освен това обикнахме френскоговорещите хора, езика им и културата им, а това, от своя страна, ни помогна да обикнем и други култури. (2 Кор. 6:13)

Неочаквано клонът ни помоли да се преместим в град Тракади, който се намира на източното крайбрежие на Ню Брънзуик. Това нямаше да е лесно, защото тъкмо бяхме подписали договор за наем на апартамент, а и аз имах договор да преподавам в едно училище по няколко часа на седмица. Освен това някои от изучаващите ни току-що бяха станали вестители и течеше строеж на Зала на Царството.

През почивните дни се молихме на Йехова по въпроса и посетихме Тракади, който беше доста различен от Римуски. Но решихме, че щом Йехова иска да сме там, ще отидем. Подложихме го на изпитание и видяхме как той премахна всички пречки. (Мал. 3:10)  Както винаги, силната духовност на Ранди, нейният жертвоготовен дух и чувството ѝ за хумор много улесниха ситуацията.

Единственият старейшина в новия ни сбор беше Робърт Рос. Той и жена му Линда били пионери там и решили да останат и след раждането на първото им дете. Макар че бяха заети с грижите за момченцето си, те много насърчаваха мене и Ранди със сърдечното си отношение, своята решителност и пламенността си в службата.

След като 2 години бяхме пионери в Тракади, отново получихме изненада — покана да започнем пътуваща служба. Седем години посещавахме английски окръзи, а след това ни назначиха в един френски окръг в Квебек. Областният надзорник там, брат Леонс Крепо, ме хвалеше за докладите ми. Но после питаше: „Как можеш да ги направиш по-практични?“ b Личният му интерес ми помогна да направя поучаването си по-конкретно и лесно за разбиране.

Едно от най-незабравимите ми назначения беше на Международния конгрес „Победоносна вяра“ през 1978 г. Работих в отдела за осигуряване на храна на делегатите. Очаквахме 80 000 души и имаше нова уредба за храненето. Всичко беше ново — оборудването, менюто и начина на приготвяне на храната. Имахме около 20 големи хладилни фургона, които понякога спираха да работят. Преди първия ден на конгреса искахме да влезем на стадиона да подготвим нещата, но ни пуснаха едва след полунощ, защото имаше запланувано спортно събитие. А преди изгрев трябваше да сме пуснали фурните, за да направим закуска! Бяхме уморени, но научих много от усърдието, зрелостта и чувството за хумор на другите доброволци. Сближихме се и с някои от тях сме приятели и до днес. Само каква радост беше да присъстваме на този исторически конгрес в Квебек — провинцията, в която през 40-те и 50-те години братята бяха жестоко преследвани!

Научих много и от другите надзорници по време на големите конгреси в Монреал. Една година брат Дейвид Сплейн, който сега служи в Ръководното тяло, беше надзорник  на конгреса. По-късно, когато ме помолиха аз да поема тази отговорност, Дейвид изцяло подкрепи промяната.

През 2011 г., след като бяхме прекарали 36 години в пътуващата служба, бях поканен да служа като преподавател в Училището за старейшини. За 2 години с Ранди спахме в 75 различни легла, но жертвите си струваха. В края на всяка седмица старейшините бяха изпълнени с благодарност, защото виждаха колко много се интересува Ръководното тяло от тяхната духовност.

По-късно преподавах и в Училището за проповедници на Царството. На учениците често им беше трудно да се справят с натоварената програма — седене в час по около 7 часа на ден, домашна подготовка по 3 часа всяка вечер и подготовка на 4-5 задачи всяка седмица. С другия преподавател им обяснихме, че няма да се справят без помощта на Йехова. Винаги ще помня колко учудени бяха учениците, когато виждаха, че като разчитат на Йехова, постигат неща, които са смятали за невъзможни.

Личният интерес, който майка ми проявяваше към другите, помогна на изучаващите ѝ да напреднат и дори смекчи нагласата на баща ми към истината. Три дни след смъртта ѝ той много ни изненада, като дойде на един публичен доклад в Залата на Царството, и през следващите 26 години продължи да посещава събранията. Макар че баща ми никога не се покръсти, старейшините ми казаха, че той винаги е пристигал първи на събранията.

Майка ми повлия силно и на нас, децата. И трите ми сестри служат вярно на Йехова със съпрузите си. Една от тях служи в клона в Португалия, а друга — в клона в Хаити.

С Ранди сега служим като специални пионери в Хамилтън (Онтарио). Когато бяхме в пътуващата служба, се радвахме да придружаваме другите на повторните им посещения и библейските им изучавания. Но сега имаме удоволствието да виждаме как нашите изучаващи напредват духовно. И като се сприятеляваме с братята и сестрите в новия ни сбор, се насърчаваме, виждайки как Йехова ги подкрепя и в добро, и в лошо.

Гледайки назад, дълбоко оценяваме личния интерес, който мнозина проявяваха към нас. В замяна и ние сме се опитвали да проявяваме „искрена загриженост“ към другите, като сме ги насърчавали да дават най-доброто от себе си в службата за Йехова. (2 Кор. 7:6, 7) В едно семейство например майката, синът и дъщерята бяха в целодневната служба. Попитах бащата дали някога е мислил да стане пионер. Той ми отговори, че трябва да издържа трима пионери. Затова го попитах: „Можеш ли да се грижиш за тях по-добре от Йехова?“ Насърчих го и той да изпита тяхната радост и след 6 месеца той започна пионерска служба.

С Ранди ще продължаваме да разказваме „на следващото поколение“ за „чудесните дела“ на Йехова и се надяваме и те да се радват в службата за него колкото нас. (Пс. 71:17, 18)