НАРИЧАХА книгите комплекта „дъга“. Когато започнах да ги чета, живите илюстрации в тях разпалваха въображението ми. Така от малък развих духовен глад за познание като това, което съдържаха тези забележителни книги.

Докато над Индия беше надвиснала опасността да бъде въвлечена във Втората световна война, всичко в живота ми сякаш се разпадаше. Родителите ми се разделиха и след това се разведоха. Не можех да разбера защо двама души, които обичам, не искат повече да са заедно. Бях поразен и се чувствах изоставен. Бях единственото дете в семейството и ми се струваше, че не получавам утехата и подкрепата, които толкова исках.

С майка ми живеехме в Карачи, столицата на провинцията ни. Един ден на вратата ни почука възрастен лекар на име Фред Хардейкър, който беше Свидетел на Йехова. Той беше от същата религия като мисионера, който беше дал онези книги на семейството ми. Брат Хардейкър предложи  на майка ми библейско изучаване. Тя отказа, но добави, че вероятно аз ще искам. Започнах да изучавам с него още на следващата седмица.

След няколко седмици започнах да посещавам събранията, които се провеждаха в клиниката на брат Хардейкър. Там се събираха за поклонение десетина възрастни Свидетели. Те ме утешаваха и се грижеха за мене като за свое дете. С умиление си спомням как сядаха до мене, за да са на моето ниво, и си говорехме като истински приятели — нещо, от което силно се нуждаех по това време.

Малко след това брат Хардейкър ме покани да го придружавам в проповедната служба. Той ме научи да боравя с преносим грамофон, за да можем да пускаме записи на кратки библейски доклади. Някои от докладите бяха доста директни и имаше домакини, които не харесаха посланието. Но за мене беше много вълнуващо да проповядвам. Бях пламенен за библейската истина и обичах да я споделям с другите.

Докато японската армия настъпваше към Индия, британските власти оказваха все по–голям натиск върху Свидетелите на Йехова. Накрая през юли 1943 г. бях лично засегнат от този натиск. Директорът на моето училище, който беше англикански свещеник, ме изключи. Той каза на майка ми, че давам лош пример на другите ученици, като общувам със Свидетелите на Йехова. Тя много се изплаши и ми забрани да се срещам с тях. По–късно ме изпрати при баща ми в град Пешавар на 1370 км на север. Тъй като бях лишен от духовна храна и общуване с братята, станах духовно неактивен.

През 1947 г. се върнах в Карачи, за да си търся работа. Докато бях там, посетих клиниката на доктор Хардейкър. Той ме посрещна сърдечно.

— Какво те тревожи? — ме попита той, мислейки, че съм дошъл за лекарски съвет.

— Докторе — отговорих аз, — не съм болен физически, а духовно. Нуждая се от библейско изучаване.

— Кога искаш да започнем?

— Още сега, ако може.

Вечерта изучавахме и беше чудесно. Толкова беше приятно да съм отново с духовното си семейство. Майка ми правеше всичко възможно да прекъсне връзката ми със Свидетелите, но този път бях решен да не отстъпвам от истината. На 31 август 1947 г. символизирах отдаването си на Йехова с покръстване във вода. Малко по–късно, на 17–годишна възраст, станах редовен пионер.

Първото ми назначение в пионерската служба беше Квета, бивш британски военен пост. През 1947 г. страната беше разделена на Индия и Пакистан *. Това предизвика повсеместно насилие на религиозна основа, което доведе до една от най–масовите миграции в историята. Около 14 милиона души станаха бежанци. Мюсюлманите от Индия бягаха в Пакистан, а индусите и сикхите от Пакистан бягаха в Индия. В целия този хаос се качих в препълнен влак в Карачи и през по–голямата част от пътуването до Квета се возих отвън, като едва се държах за парапета.

В Квета се запознах с 25–годишен специален пионер на име Джордж Сингх. Той ми даде стар велосипед, който да карам (или бутам) из хълмистия район. През повечето време проповядвах сам. За 6 месеца започнах 17 библейски изучавания и някои от изучаващите ми приеха истината. Един от тях, военният офицер Садик Маси, ни помогна с Джордж да преведем някои библейски издания на езика урду, който се говори в Пакистан. След време Садик стана пламенен вестител на добрата новина.

По–късно се върнах в Карачи и служех с мисионерите Хенри Финч и Хари Форест, които наскоро бяха дошли от Училището Гилеад. Само колко ценно обучение получих от тях! Веднъж отидох с брат Финч на проповедна обиколка в северен Пакистан. В подножието на високите  планини намерихме множество скромни селяни, говорещи урду, които жадуваха за библейската истина. Две години по–късно самият аз посетих Гилеад. Върнах се в Пакистан и от време на време служех като окръжен надзорник. Живеех в мисионерски дом в Лахор с още трима братя мисионери.

За съжаление, през 1954 г. възникнаха разногласия между мисионерите в Лахор заради различия в характера, затова клонът направи някои промени в назначенията. Тъй като неразумно бях взел страна в спора, получих прям съвет. Бях съсипан и си мислех, че съм се провалил. Прибрах се в Карачи и след това заминах за Лондон, Англия, надявайки се да поставя ново начало.

В сбора ми там имаше много членове на лондонското бетелово семейство. Сърдечният служител на клона Прайс Хюс ми оказа голяма подкрепа. Един ден той сподели с мене как веднъж получил строг съвет от Джоузеф Ръдърфорд, който надзиравал световната проповедна дейност. Когато брат Хюс се опитал да се оправдае, брат Ръдърфорд сурово го порицал. Изненадах се, че брат Хюс разказва с усмивка този случай. Той каза, че отначало бил смутен, но по–късно осъзнал, че се е нуждаел от строгия съвет и че той е бил израз на любовта на Йехова. (Евр. 12:6) Думите му силно ме трогнаха и ми помогнаха да възстановя духовното си равновесие.

Приблизително по това време майка ми се премести в Лондон и прие библейско изучаване от Джон Бар, който по–късно служеше в Ръководното тяло. Тя напредна духовно и се покръсти през 1957 г. След време научих, че преди да почине, баща ми също е изучавал със Свидетелите.

През 1958 г. се ожених за Лене, сестра от Дания, която се беше преместила в Лондон. На следващата година се роди дъщеря ни Джейн, първото от петте ни деца. Освен това получих отговорности в сбор Фулъм. По–късно обаче заради лошото здраве на Лене трябваше да се преместим на място с по–топъл климат. Затова през 1967 г. заминахме за Аделаида, Австралия.

В сбора ни в Аделаида имаше 12 възрастни помазани християни. Те пламенно участваха в проповедната служба и ние бързо установихме добра духовна рутина.

 През 1979 г. се роди петото ни дете, Даниел. То имаше синдрома на Даун * и ни казаха, че няма да живее дълго. Дори сега ми е трудно да опиша болката, която изпитвахме. Посветихме се на грижите за него, като същевременно не пренебрегвахме останалите 4 деца. Даниел понякога посиняваше от липса на кислород заради двете дупки в сърцето си и трябваше бързо да го водим в болницата. Но въпреки здравословния си проблем той беше много умен и любвеобилен. А и силно обичаше Йехова. Когато се молехме преди хранене, Даниел сключваше малките си ръце, клатеше глава и искрено казваше „Амин!“. Чак след това започваше да яде.

Когато беше на 4, Даниел разви остра левкемия. С Лене бяхме физически и емоционално изтощени. Имах чувството, че съм на ръба на нервен срив. Когато бяхме крайно обезсърчени, у дома дойде нашият окръжен надзорник Невил Бромидж. Онази вечер със сълзи на очи той ни прегърна и всички плакахме. Неговите изпълнени с любов и състрадание думи безкрайно ни утешиха. Той си тръгна около 1 часа на следващата сутрин. Малко след това Даниел почина. Тази загуба беше най–травмиращият момент в живота ни. Въпреки скръбта бяхме уверени, че нищо — дори смъртта — не може да раздели Даниел от любовта на Йехова. (Рим. 8:38, 39) Само как копнеем да сме отново с него, когато бъде възкресен в Божия нов свят! (Йоан 5:28, 29)

Два пъти получих удар, но все още служа като старейшина. Всичко, което преживях, ме направи по–състрадателен към другите, особено към онези, които се борят с проблеми. Старая се да не ги съдя. Вместо това се питам: „Как миналото им е повлияло на чувствата и мисленето им? Как мога да им покажа, че съм загрижен за тях? Как мога да ги насърча да вършат Божията воля?“ Много обичам пастирската работа в сбора. Когато утешавам и освежавам другите духовно, аз самият се чувствам утешен и освежен.

Чувствам се като псалмиста, който писал за Йехова: „Когато ме обзеха тревожни мисли, твоята утеха милваше душата ми.“ (Пс. 94:19) Той ме подкрепяше, когато изпитвах семейни проблеми, религиозно противопоставяне, лични разочарования и депресия. Йехова беше истински Баща за мене!