Роден съм на 19 май 1940 г. в град Амюн (Ливан). Няколко години по-късно се преместихме в Триполи. Отраснах в здраво, любещо семейство, което познаваше и обичаше Йехова Бог. Аз съм най-малкото от 5 деца — 3 момичета и 2 момчета. За родителите ми печеленето на пари не беше на първо място. Най-важно за нас беше да изучаваме Библията, да ходим на християнските събрания и да помагаме на другите да опознаят Бога.

В сбора ни имаше няколко помазани християни. Един от тях беше Мишел Абуд, който водеше Изучаването на книга, както го наричахме тогава. Той беше научил истината в Ню Йорк и я беше донесъл в Ливан в началото на 20-те години на XX в. Ясно си спомням колко любезен и услужлив беше към две млади сестри, които бяха завършили Училището Гилеад — Ан и Гуен Бийвър. Те ни станаха добри приятелки. Много се зарадвах, когато години по-късно срещнах Ан в САЩ. След известно време срещнах и Гуен, която се беше омъжила за Уилфред Гуч и служеше в клона в Лондон.

Когато бях малък, в Ливан нямаше много Свидетели. Но ние пламенно споделяхме с другите онова, което знаехме от Библията въпреки противопоставянето от религиозните водачи. Помня много добре някои случки.

Веднъж със сестра ми Сана проповядвахме в един блок. Неочаквано на етажа, на който бяхме, се появи един свещеник. Явно някой го беше извикал. Той започна да обижда сестра ми и толкова се ядоса, че я бутна по стълбите и тя пострада. Тогава някой се обади на полицията. Тя дойде и любезно се погрижи Сана да получи помощ. Отведоха свещеника в участъка, където се установи, че той носи оръжие. Началникът на полицията го попита: „Ти свещеник ли си, или водач на банда?“

Ясно помня и друг случай, когато сборът ни нае автобус, за да отидем да проповядваме в едно отдалечено градче. Всичко беше много приятно, докато местният свещеник не разбра какво правим. Той събра тълпа, която ни тормозеше и дори хвърляше камъни по нас. Удариха баща ми и лицето му беше цялото в кръв. Двамата с майка ми се върнаха в автобуса и всички останали ги последвахме притеснени. Но никога няма да забравя думите на майка ми, докато почистваше лицето на баща ми: „Йехова, моля те, прости им. Те не знаят какво правят.“

Друг път отидохме в родния ми град, за да посетим някои роднини. В дома на дядо ми заварихме един известен епископ. Той знаеше, че родителите ми са Свидетели на Йехова. Обърна се към мене, макар че бях едва 6-годишен, и каза: „Ти защо не си покръстен?“ Отговорих му, че съм още дете и трябва да знам повече за Библията и да имам силна вяра, преди да се покръстя. Отговорът ми не му хареса и той каза на дядо ми, че се държа неуважително.

Като цяло обаче нямахме много неприятни случки. По принцип ливанците са дружелюбни и гостоприемни хора, така че имахме хубави разговори за Библията и водехме немалко изучавания.

Докато още ходех на училище, един млад брат от Венесуела посети Ливан. Той идваше на събрания в нашия сбор и започна да ходи със сестра ми Уафа. След време се ожениха и отидоха да живеят във Венесуела. В писмата си Уафа убеждаваше баща ми цялото семейство да се преместим там, защото много ѝ липсвахме. Накрая наистина се преместихме.

 Пристигнахме във Венесуела през 1953 г. и се установихме в Каракас близо до президентския дворец. Тъй като бях младеж, се вълнувах да виждам как от време на време президентът минава със скъпата си кола. Но за родителите ми не беше лесно да се приспособят към новата страна, език, култура, храна и климат. Тъкмо бяха започнали да свикват, когато се случи нещо ужасно.

Баща ми започна да се чувства зле. Това беше необичайно, защото винаги е бил силен и здрав човек. Не помнехме някога да е боледувал. Откриха му рак на панкреаса и го оперираха, но за съжаление, след една седмица почина.

Не мога да опиша с думи колко съкрушително беше това за нас предвид обстоятелствата ни. Тогава бях само на 13. Бяхме в шок и имахме чувството, че всичко в живота ни се срина. Отначало на майка ми ѝ беше трудно да приеме, че баща ми вече го няма. Но осъзнахме, че животът трябва да продължи, и с помощта на Йехова се справихме. Когато на 16 години завърших гимназия, имах силно желание да помагам за издръжката на семейството.

Междувременно сестра ми Сана се омъжи за Рубен Араухо, който беше завършил Гилеад и се беше върнал във Венесуела. Те се преместиха в Ню Йорк. А след като семейството ми реши да следвам в университет, и аз отидох там, защото можех да живея при сестра ми. Тя и зет ми много ми помогнаха да напредна духовно. Освен това в испанския ни сбор в Бруклин имаше много зрели братя. Двама от тях, които опознах и ценях, бяха Милтън Хеншел и Фредерик Франц от бруклинския Бетел.

Към края на първата година в университета започнах да се замислям какво правя с живота си. Бях размишлявал сериозно върху статии от „Стражева кула“ за това, че е важно християните да имат стойностни цели. Виждах колко щастливи са пионерите и бетеловите служители в нашия сбор и исках да съм като тях. Но още не бях покръстен. Осъзнах, че трябва да отдам живота си на Йехова. Направих го и на 30 март 1957 г. се покръстих.

След като предприех тази важна стъпка, се замислих и за друга — да започна целодневна служба. Идеята много ми харесваше, но разбирах, че ще е трудно. Как щях да съчетая службата със следването? Със семейството ми във Венесуела си разменихме много писма относно решението ми да напусна университета, да се прибера вкъщи и да стана пионер.

Върнах се в Каракас през юни 1957 г., но положението на семейството ми не беше  добро. Трябваше още някой да изкарва пари. Какво можех да направя аз? Предложиха ми работа в банка, но много исках да съм пионер. В крайна сметка затова се бях върнал. Така че реших да правя и двете. Няколко години работих на пълен работен ден в банката и служих като пионер. За първи път в живота си бях толкова зает, но и толкова щастлив!

Щастието ми се увеличи, когато се ожених за Силвия, красива сестра от Германия, която силно обичаше Йехова. Тя се беше преместила във Венесуела с родителите си. След време се роди синът ни Мишел (Майк) и дъщеря ни Самира. Освен това поех грижите за майка ми и тя дойде да живее при нас. Макар че трябваше да прекратя пионерската служба, за да изпълнявам семейните си задължения, запазих пионерския си дух. Със Силвия служихме като помощни пионери винаги когато можехме през отпуските си.

Това, което описах в началото на разказа си, се случи още докато децата ходеха на училище. Трябва да призная, че водехме удобен живот и бях уважаван в банковите среди. И все пак исках другите да ме възприемат най-вече като служител на Йехова. Мислите от онзи ден не ми излизаха от главата. Затова с жена ми седнахме и обсъдихме нашия бюджет. Ако напуснех банката, щях да получа голямо обезщетение. Тъй като нямахме дългове, решихме, че ако опростим живота си, парите ще ни стигнат за доста време.

Тази стъпка нямаше да е лесна, но скъпата ми съпруга и майка ми изцяло ме подкрепяха. Много се вълнувах, че отново ще съм в целодневната служба. Бъдещето изглеждаше ясно. Не след дълго обаче получихме изненадваща новина.

Един ден нашият лекар потвърди, че Силвия е бременна. Това беше голяма изненада и за двама ни. Много се зарадвахме, но се замислих за решението, което бях взел, да стана пионер. Щях ли да се справя? Скоро свикнахме с мисълта, че ще имаме още един член на семейството, и го чакахме с нетърпение. Но какво щеше да стане с плановете ми?

 След като обсъдихме целите си, решихме да се придържаме към първоначалния план. Синът ни Габриел се роди през април 1985 г. Въпреки това напуснах банката и станах редовен пионер през юни същата година. След време бях поканен да служа в Комитета на клона. Но тъй като клонът не беше в Каракас, трябваше да пътувам около 80 км два или три дни в седмицата.

Клонът се намираше в град Ла Виктория, така че решихме цялото семейство да се преместим там, за да сме по-близо до Бетел. Това беше голяма промяна за нас. Бях много признателен за подкрепата на семейството ми и се възхищавах на нагласата им. Сестра ми Баха беше готова да се грижи за майка ми. Майк вече беше женен, но Самира и Габриел все още живееха с нас. Затова преместването в Ла Виктория означаваше да оставят приятелите си в Каракас. А скъпата ми Силвия трябваше да напусне оживената столица и да свикне с малкия град. И всички ние трябваше да се научим да живеем в по-малка къща. Да, преместването от Каракас в Ла Виктория изискваше много промени.

След време обаче нещата отново се промениха. Габриел се ожени, а Самира заживя самостоятелно. После, през 2007 г., със Силвия ни поканиха да станем част от бетеловото семейство — привилегия, на която се радваме и до днес. Най-големият ни син Майк служи като старейшина и заедно със съпругата си Моника са пионери. Габриел също е старейшина и служи със съпругата си Амбра в Италия. А Самира, освен че е пионерка, помага на Бетел като доброволец от разстояние.

В живота си взех много важни решения, но не съжалявам за нищо. Отново бих постъпил по същия начин. Много ценя всички назначения, които съм имал в службата. През годините разбрах колко е важно да съм близък с Йехова. Независимо дали трябва да вземаме малки, или големи решения, той ни дава мира, който „превъзхожда всяка мисъл“. (Флп. 4:6, 7) Със Силвия обичаме святата си служба в Бетел и вярваме, че Йехова благославяше решенията ни, защото винаги го поставяхме на първо място в живота си.