РОДЕН съм в Круксвил (Охайо, САЩ) през 1926 г. Родителите ми не бяха религиозни, но казваха на нас, 8–те си деца, да ходим на църква. Посещавах методистката църква. Когато бях на 14 години, получих награда от пастора, защото цяла година не бях пропуснал нито една неделна служба.

Приблизително по това време Маргарет Уокър, наша съседка, която беше Свидетелка на Йехова, започна да посещава майка ми и да разговаря с нея за Библията. Един ден реших да се присъединя към тях. Но майка ми смяташе, че ще преча, и ми каза да изляза от къщи. Въпреки това продължих да се опитвам да слушам обсъжданията им. След няколко посещения Маргарет ме попита: „Знаеш ли името на Бога?“ Отговорих ѝ: „Всеки го знае — Бог.“ Тогава тя ми каза: „Вземи си Библията и отвори Псалм 83:18.“ Когато го направих, открих, че името на Бога е Йехова. Изтичах при приятелите си и им казах: „Като се приберете довечера, отворете Библията  си на Псалм 83:18 и вижте името на Бога.“ Може да се каже, че веднага започнах да проповядвам.

Изучавах Библията и се покръстих през 1941 г. Не след дълго бях назначен да водя едно от изучаванията на книга в сбора. Насърчих майка си и братята и сестрите си да идват и всички започнаха да посещават събранието, което водех. Но баща ми нямаше интерес.

Получих допълнителни отговорности в сбора и си съставих библиотека с нашите издания. Един ден баща ми посочи книгите ми и каза: „Виждаш ли всичко това? Искам да го видя вън от къщи заедно с тебе.“ Изнесох се и си наех стая в Зейнсвил (Охайо), но редовно се връщах, за да насърчавам семейството си.

Баща ми се опитваше да пречи на майка ми да посещава събранията. Понякога, когато тя тръгваше, той я догонваше и я връщаше вкъщи. Но тя просто излизаше тичешком през другата врата и отиваше на събрание. Веднъж ѝ казах: „Не се притеснявай, той ще се умори да тича след тебе.“ След време баща ми се отказа да я спира и тя ходеше на събранията, без да има пречки.

През 1943 г. в нашия сбор започна да се провежда Теократичното училище за проповедна служба и аз изнасях задачи в него. Съветите, които получавах след тях, ми помогнаха да подобря уменията си за говорене.

Втората световна война бушуваше. През 1944 г. получих повиквателна за военна служба. Явих се във Форт Хейс в Кълъмбъс (Охайо), направиха ми медицински прегледи и попълних някои документи. Казах на служителите, че няма да ставам войник. Те ме пуснаха, но няколко дни по–късно един полицай дойде в дома ми и ми каза: „Коруин Робисън, имам заповед за арестуването Ви.“

Две седмици по–късно в съдебната зала съдията каза: „Ако зависеше от мене, щях да те осъдя на доживотен затвор. Имаш ли да кажеш нещо?“ Аз отвърнах: „Ваша Чест, трябва да бъда признат за религиозен служител. Прагът на всяка врата е мой амвон и съм проповядвал добрата новина за Царството на много хора.“ Съдията каза на съдебните заседатели: „Не сте тук да решавате дали този младеж е религиозен служител. Задачата ви е да решите дали се е явил за постъпване в армията, или не.“ След по–малко от половин час заседателите излязоха с решение — виновен. Съдията ме осъди на 5 години във федералния затвор в Ашланд (Кентъки).

Първите две седмици прекарах в затвор в Кълъмбъс и през първия ден останах в килията си. Казах на Йехова: „Не мога да прекарам 5 години в килия. Не знам какво ще правя.“

 На следващия ден пазачите ме пуснаха да изляза. Отидох до висок, широкоплещест затворник и двамата стояхме и гледахме през един прозорец. Той ме попита: „Защо си тук, дребен?“ Отговорих му: „Аз съм Свидетел на Йехова.“ Той каза: „Така ли? Тогава защо те затвориха?“ Отвърнах му: „Свидетелите на Йехова не участват във войни и не убиват.“ Той каза: „Тебе те вкарват в затвора, защото не убиваш хора, а други ги вкарват, защото убиват. Има ли логика в това?“ „Няма“ — отговорих аз.

След това той сподели: „Петнайсет години бях в друг затвор и там прочетох някои от вашите издания.“ Помолих се: „Йехова, помогни ми да спечеля този човек на своя страна.“ Тогава Пол — така се казваше той — ми каза: „Ако някой те докосне, просто викай. Аз ще се оправя с него.“ В крайна сметка нямах проблеми с 50–те затворници от това отделение.

Когато ме преместиха в Ашланд, установих, че там са затворени голям брой зрели братя. Общуването с тях помогна на мене и на други да останем духовно силни. Те ни назначаваха седмично четене на Библията и ние подготвяхме въпроси и отговори за срещите ни, наречени Библейски сбирки. Имахме също назначен брат за районите. Покрай стените на голямата ни обща спалня имаше легла. Братът за районите ми казваше: „Робисън, ти отговаряш за това и това легло. Всеки, който е разпределен да спи там е твой район. Погрижи се да му свидетелстваш, преди да си тръгне.“ Така проповядвахме по организиран начин.

Втората световна война свърши през 1945 г., но аз останах в затвора още известно време. Притеснявах се за семейството си, защото баща ми беше казал: „Ако се отърва от тебе, мога да се справя с останалите.“ След като ме освободиха, бях приятно изненадан. Въпреки съпротивата на баща ми седем души от семейството ми посещаваха събранията и една от сестрите ми беше покръстена.

Когато през 1950 г. избухна Корейската война, отново получих повиквателна за армията и се явих във Форт Хейс. След като преминах тест за годност, един офицер ми каза: „Резултатът ти е един от  най–високите в твоята група.“ Казах му: „Добре, но няма да вляза в армията.“ Цитирах 2 Тимотей 2:3 и заявих: „Вече съм войник на Христос.“ След дълго мълчание той каза: „Може да си вървиш.“

Скоро след това посетих срещата за Бетел на един конгрес в Синсинати (Охайо). Брат Милтън Хеншел ни каза, че ако един брат иска да работи усърдно за Царството, организацията може да го използва в Бетел. Подадох молба, одобриха ме и пристигнах в бруклинския Бетел през август 1954 г. Оттогава съм бетелов служител.

Тук никога не ми е липсвала работа. Няколко години обслужвах котлите в печатницата и в офисните сгради, работих като механик и поправях ключалки. Работих и в конгресни зали в Ню Йорк.

Обичам духовната програма в Бетел, която включва сутрешно поклонение и семейно изучаване на „Стражева кула“, както и участие в службата със сбора. Като се замисля, тези неща могат и трябва да са част от живота на всяко семейство Свидетели на Йехова. Когато родителите и децата заедно обсъждат ежедневния текст, имат редовно семейно поклонение, участват в събранията на сбора и проповядват добрата новина, е много вероятно всички в семейството да са духовно здрави.

В Бетел и в сбора намерих много приятели. Някои от тях бяха помазани и получиха небесната си награда, а други не бяха. Но всички служители на Йехова — включително и в Бетел — са несъвършени. Ако имам разногласие с някой брат, винаги се опитвам да възстановя мира. Мисля върху Матей 5:23, 24 и как трябва да разрешаваме несъгласията помежду си. Не е лесно да се извиниш, но рядко се е случвало проблемът да продължи, след като съм направил това.

Заради възрастта ми ми е трудно да ходя от врата на врата, но не се отказвам. Научих малко китайски мандарински и обичам да заговарям китайци на улицата.  Някои сутрини раздавам по 30–40 списания.

Дори направих повторно посещение в Китай! Веднъж едно лъчезарно момиче ми се усмихна, докато раздаваше рекламни листовки за щанд за плодове. Аз също се усмихнах и ѝ предложих „Стражева кула“ и „Пробудете се!“ на китайски. Тя ги прие и ми каза, че се казва Кейти. След това, винаги когато ме видеше, идваше да си поговорим. Учех я как се наричат на английски плодовете и зеленчуците и тя повтаряше след мене. Също ѝ обяснявах някои библейски стихове и тя прие книгата „Какво учи Библията“. Но след няколко седмици изчезна.

Месеци по–късно друго момиче, което раздаваше листовки, прие списанията, които ѝ предложих. Следващата седмица тя ми подаде телефона си с думите: „Говори с Китай.“ Казах ѝ: „Не познавам никого в Китай.“ Но тя настояваше, затова взех телефона и се представих: „Здравейте, Робисън е.“ Гласът от другата страна отвърна: „Роби, Кейти е. Върнах се в Китай.“ „В Китай?“ — попитах аз. Тя отговори: „Да. Роби, знаеш ли кое е момичето, което ти подаде телефона? Това е сестра ми. Ти ме научи на много добри неща. Моля те научи и нея.“ Казах ѝ: „Кейти, ще направя каквото мога. Благодаря, че ми каза къде си.“ Скоро след това говорих със сестрата на Кейти за последен път. Където и да са тези две момичета, се надявам да продължават да учат за Йехова.

Служа на Йехова вече 73 години. Щастлив съм, че той ми помогна да остана неутрален и да запазя верността си в затвора. Освен това братята и сестрите ми казват, че съм им вдъхнал кураж, като не съм се отказал заради съпротивата на татко. В крайна сметка майка ми и шестима от братята и сестрите ми се покръстиха. Дори баща ми стана по–отстъпчив и преди да почине, посети няколко събрания.

Ако е Божията воля, членовете на семейството ми и приятелите ми, които са починали, ще възкръснат в новия свят. Каква радост ще е да се покланяме вечно на Йехова с онези, които обичаме! *