Какво е бъдещето на войните?

„ВТЕЧЕНИЕ на 4000 години експериментиране и повторения воденето на война вече се е превърнало в навик“ — казва военният историк Джон Кийган. Дали този навик може да бъде прекратен? Животът на безброй човеци е принесен в жертва в битки. Изключително много енергия и огромни средства са подклаждали и подклаждат воденето на войни. Хилядолетия наред усилията на гениални умове са посвещавани на намирането на по–добър начин да се убива и унищожава. Дали хората проявяват същия ентусиазъм относно подпомагането на мира? Едва ли! Но въпреки това мнозина предпазливо изказват мнението, че има известни основания за оптимизъм.

Идеята, че войната е безумие

Този оптимизъм е основан на схващането, че цивилизованите хора вече не гледат на войната както едно време. Като думи на Чингис хан, монголски военачалник от 13–и век, се цитира следното изказване: „Щастието се състои в това да побеждаваме враговете си, да ги гоним пред себе си, да вземем каквото е тяхно, да се наслаждаваме на отчаянието им, да насилваме жените и дъщерите им.“

Човек едва ли може да си представи един световен лидер днес да каже такова нещо! В книгата A History of Warfare [„История на войната“] се казва: „Едва ли е възможно днес където и да било в света да се намери солидно обоснована подкрепа за мнението, че войната е действие, което може да бъде оправдано.“ На войната вече не се гледа като на нещо естествено, спонтанно, славно или благородно. Касапницата на войните през 20–и век предизвика у хората чувство за страх и отвращение спрямо това, което причинява войната. Един автор разсъждава, че  тази антипатия спрямо насилието е довела до премахването на смъртното наказание в много страни и е подбудила чувство на одобрение и подкрепа към онези, които отказват да вземат участие във военни действия.

Отвращението спрямо масовите убийства не е единственият фактор, който допринася за променената нагласа. Налице е още и важният въпрос за самосъхранението. Унищожителната сила на съвременните оръжия — както ядрени, така и конвенционални — е толкова голяма, че всяка война между основните сили днес ще донесе със себе си риск от взаимно изтребване. Да се предизвика война от голям мащаб е налудничав, самоубийствен ход. Именно това убеждение, смятат мнозина, предотвратява ядрената война вече над 50 години.

Съществува и друга причина за това, че някои хора имат различна нагласа спрямо бъдещето. Войната от голям мащаб се смята за безумие не само защото всичко може да бъде изгубено, но и защото толкова малко може да бъде спечелено. Икономическият довод против вероятността да избухне война от голям мащаб е следният: Богатите и могъщи държави в света извличат огромна полза от икономическото сътрудничество. Материалните изгоди, които тези страни извличат в мирно време, не могат да се сравняват с каквато и да е изгода, която войната може да донесе. Затова е налице основателна причина могъщите държави да запазват мира помежду си. Освен това е в техен интерес те да обединят усилията си за прекратяването на всякакви конфликти между по–слабите държави, които застрашават икономическото статукво.

Целосветски усилия за мир

Желанието да се прекрати войната е изразено в преамбюла на устава на Организацията на обединените нации. Там четем за решимостта на страните–членки „да спасят следващите поколения от бедствието на войната, което два пъти в течение на нашия живот [чрез двете световни войни] донесе неописуема скръб на човечеството“. Тази решимост да бъдат спасени бъдещите поколения от войната беше изразена в идеята за колективната сигурност — идеята, че държавите трябва да се обединят против всяка страна, която е определена като агресор. Така ако някоя държава иска да започне война, ще се сблъска с гнева на международната общност.

Макар че на теория идеята е проста и логична, прилагането ѝ е съвсем друг въпрос. В The Encyclopædia Britannica [„Енциклопедия Британика“] се казва: „Макар че колективната сигурност, в донякъде различни форми, играеше видна роля в Съглашението на Обществото на народите и е въплътена в Устава на Организацията на обединените нации, и в двата случая тя се провали напълно. Тъй като им липсва международно правителство, способно да разрешава окончателно въпросите, държавите не са успели да постигнат споразумение относно единодушно определение на това какво е агресия, не са приели на практика принципа, че срещу агресията трябва да се действува независимо от това кой е нарушителят и поради  това не са основали международните сили за сигурност, предвидени в Устава.“

Независимо от това обаче идеята за създаване на наднационална институция, която да подпомага мира, е нещо ново в човешките дела. За много хора, копнеещи за мир, войникът от мироопазващите сили на ООН със своята синя каска остава символ на надеждата. Много от тях споделят чувствата на журналиста, който се възхищава от „идеята за войника на мира, който е изпратен в конфликтна зона не за да воюва, а за да подпомага мира, не за да се бие с врагове, а за да оказва помощ на приятели“.

Десетилетия наред студената война разделяше ООН на два силови блока, всеки от които клонеше към това да осуетява всяко нещо, което другите желаеха да направят. Макар че краят на студената война не премахна конфликтите, недоверието и подозренията между държавите, много хора смятат, че политическата обстановка днес предлага безпрецедентни възможности за това ООН да действува така, както е била замислена.

Други събития от този век също дават надежда на хората, копнеещи за мир. Например, целта на международната дипломация е да разрешава конфликтите по мирен начин. Хуманитарните помощи помагат на държавите да работят за възстановяването на други държави, а също и на народи, разкъсвани от войни. Както миротворството, така и оказването на хуманитарна помощ вече са елементи от външната политика на страните. Онези, които подпомагат мира, са на почит.

Войните на бъдещето

Но оптимистичните чувства трябва да бъдат уравновесени с някои мрачни факти. Когато през 1989 г. студената война приключи, много хора изразиха увереност в един мирен световен ред. Но войните продължаваха. Пресметнато е, че през последвалите седем години 101 конфликта са бушували на различни места. Повечето от тях не бяха войни между държавите, а вътре в държавите. Те бяха водени между враждуващи групи от хора с прости оръжия. Например, в Руанда голяма част от убийствата бяха извършени с мачете.

Често съвременните бойни полета са градовете и селата и няма голяма разлика между военни и цивилни. Майкъл Харботъл, директор на Центъра за изграждане на международния мир, пише: „Докато в миналото причините за конфликт може да са били сравнително лесно предвидими, днес те са много по–сложни и много по–трудни за контролиране. Степента на насилието, което ги съпътствува, е невероятна и абсолютно нелогична. Цивилните жители са мишени точно толкова, колкото и войниците.“ Тези конфликти, използуващи прости оръжия, не показват никаква тенденция към намаляване.

Междувременно в богатите страни производството на супермодерни оръжия продължава да напредва с бързи крачки. Оборудвани с различни датчици, използувани във въздуха, в космоса, в океана или на сушата, съвременните армии могат да виждат по–бързо и по–ясно от всякога досега, дори и в недостъпни области от рода на джунглата. Щом датчиците засекат мишената, ракети, торпеда или насочвани с лазер бомби могат да я поразят, често със смайваща точност. С усъвършенствуването и внедряването на новите технологии, „войната от разстояние“ все повече става действителност, давайки възможност на армията да вижда всичко, да поразява всичко и да унищожава всичко, което врагът има.

При обсъждането на изгледите за една бъдеща война не бива да забравяме заплашителното присъствие на ядрените оръжия. В списание The Futurist [„Футурист“] се предсказва следното: „Продължаващото умножаване на атомните оръжия все повече увеличава вероятността в близките 30 години да има една или повече атомни войни. Освен това атомните оръжия могат да бъдат използувани от терористи.“

В какво се състои проблемът?

Какво пречи на усилията за постигане на целосветски мир? Явен фактор е това, че човешкото семейство е разединено. Човечеството е разделено на народи и културни общности, които изпитват взаимно недоверие, омраза или страх. Налице са противоречащи си стойности, възприятия и цели. Освен това хилядолетия наред на използуването на военна сила се е гледало като на законен начин за постигането на националните  ин те ре си. В едно сведение от Института по стратегически изследвания на Военния колеж на американската армия след признаването на това положение се казва: „За много хора това означава, че мирът може да дойде само с едно световно правителство.“

Някои хора смятат, че Организацията на обединените нации може да бъде това правителство. Но ООН изобщо не е била планирана като световно правителство със сила, надхвърляща силата на членуващите в нея държави. Тя е силна дотолкова, доколкото ѝ позволяват членуващите в нея държави. Подозренията и несъгласията между тези държави продължават и силата, която те дават на ООН, е ограничена. Затова, вместо да оформя международната система, ООН продължава да бъде само нейно отражение.

Въпреки това обаче по цялата земя ще настъпи мир. Следващата статия ще покаже как ще стане това.

[Текст в блока на страница 5]

„ЧОВЕЧЕСТВОТО ТРЯБВА ДА СЛОЖИ КРАЙ НА ВОЙНИТЕ, ЗАЩОТО ИНАЧЕ ВОЙНИТЕ ЩЕ СЛОЖАТ КРАЙ НА ЧОВЕЧЕСТВОТО.“ — ДЖОН Ф. КЕНЕДИ

[Снимка на страница 7]

ООН не стана световно правителство

[Източник]

UN photo