Гребци, обречени на смърт

От автор, пишещ за „Пробудете се!“ във Франция

ДА СИ представим само гледката. Тълпи от хора не откъсвали възхитени погледи от новата галера на краля на Франция, докато тя излизала от средиземноморското пристанище Марсилия. Това бил един от най–красивите кораби, които някога били плавали по моретата. Резбовани плетеници и пищна декорация от злато и перли украсявали кърмата на кораба. Драперии с най–фина бродерия придавали кралски разкош на палубата. Докато сутрешната слънчева светлина озарявала тази барокова екстравагантност, някои гордо свързвали гледката с репутацията на крал Луи XIV като Краля–Слънце.

До 17–и век галерите били използувани само за военни цели, но крал Луи XIV решил да увеличи броя на своите кораби на 40 — най–голямата флота от галери в Средиземно море. Специалисти смятат, че 20 щели да му бъдат напълно достатъчни. Каква била целта на една толкова голяма флота?

Съветникът на краля Жан–Батист Колбер обяснил: „Няма друга сила, която по–добре да характеризира величието на един монарх и да увеличава славата му сред чужденците, както силата на галерите.“ Да, главната причина за галерите на Луи била престижът. Но каква била цената на този престиж?

Помисли за човешкото страдание. Върху палубата на кораба, която била по–малко от 45 метра дълга и 9 метра широка, били натъпкани 450 гребци. Те живеели и работели в това тясно пространство месеци наред. Кожата им се разранявала от соления морски въздух и телата им били покрити с белези от честите удари с бич. Половината от тях намирали смъртта си в онова, което днешните френски историци наричат „най–голямото погубване на хора“ във Франция.

Да, това, което било великолепие и слава за малцина, означавало страдания и смърт за много други. Откъде обаче кралят взимал хилядите гребци, които му били необходими за неговите 40 кораба?

Намиране на гребци

В Средновековието гребците в галерите — или галеотите, както тогава били наричани, — били свободни хора и гребането било смятано за уважавана професия.  Но към 17–и век нещата се променили. Някои гребци, наричани турци, били закупени от Отоманската империя. Повечето били мюсюлмани, въпреки че някои били привърженици на православието. Били използувани и военнопленници.

„Несъмнено едно от най–отвратителните и безсмислени начинания, които били предприети за ‘укрепването’ на екипажа, било изпращането на воини–ирокези на галерите на Краля–Слънце“ — отбелязват френски историци. Залавянето на индианците се оказало грешка. През 1689 г. те трябвало да бъдат върнати обратно в земите си, след като племената на ирокезите се оказали заплаха за първите френски колонисти.

Амбициозните планове на Луи обаче изисквали повече гребци. Колбер намерил решение. Той осведомил всички съдии за желанието на краля те „да осъждат колкото се може повече от престъпниците и дори смъртното наказание да се замени с изпращане на галерите“. Използуването на престъпници по този начин не било нещо ново. Два века преди това, по време на войните с Италия, като роби в галерите били използувани затворници. Но броят на изпратените на галерите по време на управлението на Луи XIV и неговия правнук Луи XV нямал равен на себе си. В периода между 1680 г. и 1748 г. около 60 000 души били осъдени на гребане в галерите. Кои били тези роби в галерите?

Какви хора били отвеждани там?

Половината от изпращаните в галерите били обикновени престъпници. Те били всякакви — от убийци до крадци на дребно. Контрабандисти също били наказвани по този начин и понякога съставлявали голяма част от тези, които служели като гребци.

Освен това хора от периферията на обществото били принуждавани да работят на галерите. През 1666 г. надзирателят, отговорен за тях в Марсилия, писал: „Бих искал да бъде взето едно решение да приберем мързеливците, пилигримите, ... циганите и другите скитници и да напълним цели галери с тях ... Това ще изчисти света от обременяващата го мръсотия.“ И така, под претекст, че това поддържа обществения ред, били прибрани циганите и бедняците. А през 1660 г. дори полски пилигрими, които посетили едно светилище във Франция, били насилствено отведени на галерите.

Друг източник на човешка сила били дезертиралите от армията, които след като бъдели заловени, получавали доживотна присъда на галерите. Носът и ушите на дезертьорите били отрязвани, бузите им — жигосвани с кралската лилия и главите им били обръсвани. По време на многобройните войни, водени от Луи XIV в периода от 1685 г. до 1715 г., около 17 000 дезертьора били изпратени на галерите. Какво очаквало тези мъже?

Страданията им

Мъките на гребците в галерите започвали още преди да стигнат до морето. Първоначално до половин година те били оставяни във временни затвори, преди да бъдат оковани с вериги заедно със стотици други и завлечени до Марсилия. За някои, които били изпращани от Бретан или Париж, този принудителен поход от 800 километра бил кошмар, продължаващ повече от месец. Един съвременник нарича това „най–лошото наказание за затворниците“. Много от тях умирали по пътя.

Но те не умирали само заради дългия път или поради оскъдната дажба храна, която получавали. Пазачите се отнасяли със затворниците твърде жестоко. Побоищата и  лишаването от храна и сън нанасяли сериозни поражения. В допълнение на това хората, живеещи по маршрута на този поход, не проявявали никакво съчувствие към мъжете, които вече били станали част от френския пейзаж. В отговор на молбата на един от затворниците за малко вода, една от местните жени саркастично му казала: „Върви, върви! Там, където отиваш, има много вода!“

Половината не оцелявали

Много от осъдените никога преди това не били виждали морето, нито пък галерите. Така че пристигането им на пристанището в Марсилия било голям шок за тях. Затворниците били вкарвани в една празна галера и били разглеждани, както един от тях писал, като „говеда, купувани от пазара“. Отличителните белези на всеки един били записвани и затворниците се превръщали в номера от системата на галерата. „Вкарването в света на гребците без съмнение причинявало крайно объркване и било голям психически и физически шок“ — отбелязва един историк. Но отношението към тях щяло да стане още по–лошо.

В едно отделение с размери само малко повече от два метра дължина и малко над един метър ширина, петима мъже живеели и гребели месеци наред, приковавани за пейките си. Всеки гребец имал за сядане само 45 сантиметра. Пространството било толкова ограничено, че мъжете дори не можели да сгънат ръцете си, докато издърпвали веслата, всяко от което било дълго около 12 метра и тежало 130 килограма. Гребането часове наред било изнурителна работа, която разкъсвала мускулите на гребците и изчерпвала силата и издръжливостта им. То било „сравнимо с най–трудната работа, извършвана при тропически климат“, както обяснява един историк.

Галерите били плитко газещи и гребците били само на метър от нивото на водата. В резултат на това те били постоянно мокри и често гребели, стъпили във вода, като кожата им била разядена от соления въздух. Дажбите храна били оскъдни. „Затворниците нямали шанс да оцелеят“ — казва един историк. Бягството било почти невъзможно. Наградата, определена за залавянето на избягалите, карала местните селяни да участвуват в „лова“ на всеки, който се опита да избяга. Само 1 на 100 успявал.

Присъдите рядко бивали зачитани. Затова един гребец, осъден на няколко години, можел да бъде зад веслото и след 25 години. Около една трета от мъжете умирали след три години. Като цяло половината гребци не оцелявали. Смъртността сред тях била висока, независимо дали били на галерите, или на сушата. По време на зимата през 1709–1710 г. една трета от тях умрели поради глад и крайно ниските температури. Трагичен е фактът, че някои били изпращани на галерите просто заради религията си.

Осъдени заради вярата си

През 1685 г. крал Луи XIV отменил Нантския едикт и протестантството било забранено във Франция. a Около 1500 протестанти били изпратени в галерите заради това, че отказвали да приемат католицизма или се опитвали да избягат от страната. „Еретиците“ вече били наказвани по този начин през 1545 г., когато за една седмица 600 валденси b били изпратени в галерите по заповед на крал Франсоа I. Под управлението на Луи XIV, наречен ‘най–християнския крал’, преследването приело нови размери.

Защо протестантите били изпращани на галерите? Един служител на краля посочва причината: „Няма друг начин, по който еретиците да бъдат върнати във вярата, освен чрез сила.“ Един историк добавя: „Кралят се надявал, че в мига, в който вдишат ‘въздуха на галерата’, повечето от осъдените протестанти ще изоставят религията, за която са правили толкова много жертви.“ Но голяма част от тях отказали да се отрекат от вярата си, въпреки че в замяна на това им обещавали свобода. Тогава те били подлагани на ужасен публичен бой, подстрекаван от католическите свещеници на кораба. Някои умирали, други носели белезите от раните до края на живота си.

 Независимо от жестокото насилие протестантите активно споделяли вярата си с другите. Вследствие на това някои, сред които поне един католически свещеник, станали протестанти. Образованите протестанти били считани за най–опасните, затова били отвеждани от галерите и хвърляни в тъмница, за да умрат. Това обаче не попречило на гребците протестанти да си помагат един на друг, дори провеждали уроци по грамотност за тези свои събратя, които не можели да четат.

Осъдените винаги помнели защо били преследвани. „Колкото повече страдам, толкова повече обичам истината, заради която страдам“ — писал протестантът Пиер Сер. В много страни хората били ужасени, като чули за религиозното преследване във Франция. През 1713 г. Ана, кралицата на Англия, с настоятелна молба постигнала освобождението на много от осъдените. Каква ирония било това, че тогава протестантите, на които преди било забранено да напускат Франция, били изгонени.

Краят на галерите

В крайна сметка галерите потънали в забрава поради развитието на корабоплаването и липсата на парични средства. Поради финансовите проблеми на крал Луи XIV трябвало да се правят икономии. През 1720 г. останали само 15 кораба, но и те не били много използувани. Гребците от галерите прекарвали по–голямата част от времето си в Марсилия и се включили в икономиката на града, като работели в близките фабрики за сапун или продавали дрехи, които сами плетели. Най–сетне през 1748 г. бил приет закон, с който се сложил краят на галерите.

Галерите все още преследват съвестта на французите. Когато видят някакво страдание, французите често казват: „Кел галер!“, което буквално означава „Каква галера!“. Голяма част от това, което знаем за живота в галерите, дължим на разказите за личните преживявания, написани от гребци протестанти. Въпреки явната религиозна дискриминация те сформирали една организация за взаимна помощ и морална подкрепа. Издръжливостта и надеждата били важни за тяхното оцеляване и за компромис не можело и дума да става.

Интересно е, че дори като имат предвид религиозната нетолерантност на онази епоха, историците изразяват учудване, че съдиите били готови „без да им мигне окото, да наложат закони, които приравнявали честните и лоялни поданици с най–опасните престъпници“.

Наистина, споменът за робите в галерите е силно свидетелство за потресаващата несправедливост, която човеци са причинявали на свои ближни. Да, ‘човек властвува над човека за негова вреда’. (Еклисиаст 8:9) За щастие е близо времето, когато назначеният от Бога владетел, Исус Христос, ‘ще избави сиромаха, когато вика, и угнетения и безпомощния’. — Псалм 72:12–14.

[Бележки под линия]

[Снимка на страница 17]

Те гребели в мизерни условия

[Източник]

© Musée de la Marine, Paris

[Снимка на страница 19]

Надписът на френски над картината гласи: „Сигурни и справедливи начини, по които еретиците да се върнат в католическата вяра.“ Картината е с дата 1686 г.

[Информация за източника на снимката на страница 16]

Страници 2, 16 и 19: © Cliché Bibliothèque nationale de France, Paris