Преодоляване на трудностите чрез поставяне на цели

УИЛЯМ (Бил) Майнърс и неговата съпруга, Роуз, живеят в един апартамент близо до нюйоркското летище „Ла Гуардия“. В него Роуз, любезна домакиня, надхвърлила седемдесетте, посреща сърдечно своите гости. Човек не може да не забележи, че уютната всекидневна е отражение на нейния весел нрав. Красиво подредените цветя до вратата и колоритните картини по стените изразяват чувство на радост и наслада от живота.

До всекидневната се намира една светла стая, в която 77–годишният Бил лежи в леглото си, като гърбът му е леко повдигнат от подвижния матрак. Когато вижда посетителите си, погледът му засиява и на устата му грейва широка усмивка. Той би искал да стане, да се ръкува с гостите и да ги прегърне, но не може. С изключение на лявата ръка, Бил е парализиран от врата надолу.

Той има проблеми със здравето си още от 26–годишна възраст. На въпроса ‘Какво му е помогнало да живее със заболяването си повече от половин век?’ двамата с Роуз се споглеждат с усмивка. „Но тук няма болни!“ — казва Роуз и искреният ѝ смях изпълва стаята. По погледа на Бил се вижда, че е доволен, и той се подсмихва и кима с глава в знак на съгласие. „Никой не е болен“ — запъвайки се, казва той с гърлен глас. Двамата с Роуз си разменят още няколко закачливи думи и не след дълго стаята се изпълва със смях. Ясно е, че любовта между Бил и Роуз, която се породила през септември 1945 г., все още е жива. Към Бил отново са отправени въпроси: „Но наистина, с какви трудности се сблъска? И какво ти помогна да се справиш с тях и да гледаш на живота от хубавата му страна?“ След няколко любезни подкани той се съгласява да разкаже за себе си. Следват части от няколко разговора, които представители на списание „Пробудете се!“ проведоха с Бил и неговата съпруга.

Начало на трудностите

През октомври 1949 г. — три години след като се оженил за Роуз и три месеца след раждането на дъщеря им, Вики — Бил научил, че има раково образувание на една от гласните си струни, и туморът бил премахнат. След няколко месеца лекарят на Бил му съобщил друга лоша новина, че ракът е  засегнал целия гръклян. „Той каза, че ако не ми бъде направена ларингектомия — тоест, отстраняване на целия гръклян, — ще живея само две години.“

Бил и Роуз научили какви щели да бъдат последствията от операцията. Гръклянът, или „гласовата кутия“, се простира от корена на езика до входа на дихателната тръба. В него има две гласни струни. Когато въздухът, издишан от белите дробове, минава през тези струни, те вибрират и произвеждат звуците на речта. Когато гръклянът бъде отстранен, горната част на дихателната тръба се свързва с един постоянен отвор в предната част на шията. След операцията пациентът диша през този отвор, но вече няма глас.

„Когато чух това обяснение, изпитах силен гняв — казва Бил. — Имахме дъщеричка, аз имах добра работа, очаквахме много от живота, а в този момент всичките ми надежди рухнаха.“ Но тъй като операцията можела да му спаси живота, Бил се съгласил на нея. Той разказва: „След операцията не можех да преглъщам. Не можех да кажа нито дума. Бях ням.“ Когато Роуз го посещавала в болницата, той можел да общува с нея само като пишел думите си на един бележник. Този период бил много мъчителен. За да преодолеят тази трудност, те трябвало да си поставят нови цели.

Без глас и без работа

Операцията лишила Бил не само от гласа му, но и от работата му. Преди това той работел в една механична работилница, но тъй като сега дишал само през отвора на шията си, прахът и изпаренията щели да бъдат опасни за здравето му. Трябвало да си намери друга работа. Въпреки че не можел да говори, той се записал в едно часовникарско училище. „Това приличаше на предишната ми работа — казва Бил. — Знаех как се сглобяват части на машини, а при правенето на часовници също се сглобяват части. Само че те не тежаха по 20 килограма!“ Веднага след като завършил часовникарското училище, той си намерил работа като часовникар. Една цел била постигната.

Междувременно Бил започнал да посещава курс за развиване на езофагеален глас. При езофагеалния глас звуците не се възпроизвеждат чрез гласните струни, но чрез вибрации в хранопровода — тръбата, през която храната минава от гърлото до стомаха. Първо се научаваш да гълташ въздух, така че той да отиде в хранопровода. След това се оригваш по специален начин, изкарвайки въздуха обратно навън. Когато излиза, той кара стените на хранопровода да вибрират. Това предизвиква гърлен звук, при който можеш да произнасяш думи.

„Преди се оригвах само след като съм преял — казва Бил с усмивка, — но сега трябваше да се науча да се оригвам непрекъснато. Отначало успявах да кажа само по една дума, като правех следното: ‘[Вдишва, преглъща, оригва се] Как [вдишва, преглъща, оригва се] си?’ Не беше никак лесно. Тогава моят учител ми каза да пия повече газирани напитки, защото газът в тях щял да ми помогне да се оригвам. Затова всеки път, когато Роуз излизаше на разходка с Вики, аз пиех и се оригвах, пиех и се оригвах. Работих усилено над това!“

Въпреки че около 60 процента от пациентите, претърпели ларингектомия, не успяват да усвоят езофагеалния глас, Бил напреднал. Вики, която по онова време била почти на две години, несъзнателно го подтиквала към това. Бил обяснява: „Вики ми говореше и след това ме гледаше, чакайки  отговор. Но не можех да ѝ кажа нито дума. Тя продължаваше да ми говори, но отново не получаваше отговор. Раздразнена, Вики се обръщаше към съпругата ми и казваше: ‘Кажи на татко да говори с мен!’ Думите ѝ ме пронизваха дълбоко и засилваха решимостта ми да говоря отново.“ За радост на Вики, Роуз и други, Бил успял. Още една цел била постигната.

Следващ удар

Към края на 1951 г. Бил и Роуз били изправени пред нова дилема. Тъй като се страхували, че ракът ще се появи отново, лекарите посъветвали Бил да се подложи на лечение чрез облъчване. Той се съгласил. След края на лечението нямал търпение да започне живота си отново, като изобщо не подозирал, че се задава нов удар над здравето му!

Минала около една година. Един ден пръстите на ръката на Бил се вдървили. После не можел да се качва по стълбите. Скоро след това паднал, докато вървял, и не могъл да се изправи на краката си. Изследванията показали, че лечението чрез облъчване, на което Бил се подложил (което по онова време не било толкова прецизно, колкото е днес), е повредило гръбначния му мозък. Съобщено му било, че състоянието му ще се влошава. Един лекар дори казал, че шансовете му за оцеляване „не струват и пет пари“. Бил и Роуз били съкрушени.

Въпреки това, в желанието си да преодолее този удар, Бил постъпил в болница за шестмесечна физиотерапия. Въпреки че терапията не променила хода на неговото физическо състояние, престоят му в болницата променил хода на неговия живот — промяна, благодарение на която в крайна сметка опознал Йехова. Как станало това?

Укрепен, след разбиране на причината за трудностите

През шестте месеца, които прекарал в една еврейска болница, Бил живял в една стая с 19 парализирани мъже, които били ортодоксални евреи и всеки следобед обсъждали Библията. Той само ги слушал, тъй като бил баптист и редовно ходел на църква. Но по време на престоя си в болницата чул достатъчно, за да стигне до извода, че Всемогъщият Бог е само една личност и че учението за троицата противоречи на Библията. Вследствие на това Бил не отишъл вече в църквата си. Въпреки всичко той изпитвал нужда от духовно ръководство, за да се справи със своите трудности. „Не преставах да моля Бога за помощ — казва Бил — и получих отговор на молитвите си.“

Една събота през 1953 г. Рой Дъглас, един възрастен мъж и някогашен съсед на Бил, който научил за лошото му състояние, дошъл да го види. Рой, който бил Свидетел на Йехова, му предложил да изучава Библията с него и той се съгласил. Онова, което прочел в Библията и в книгата “Let God Be True” [„Нека Бог бъде верен“] a, му отворило очите. Бил споделил наученото с Роуз и тя се присъединила към изучаването. Роуз си спомня: „В църквата ни казваха, че болестите са наказание от Бога, но изучаването ни на Библията показа, че това не е вярно. Изпитахме силно облекчение.“ Бил добавя: „Когато научихме от Библията причината за всички проблеми, включително и за болестта ми, и разбрахме, че ще  настъпи по–добро бъдеще, успяхме да се примирим с моето състояние.“ През 1954 г. Бил и Роуз постигнали друга цел. И двамата били покръстени като Свидетели на Йехова.

Други промени

Междувременно парализата на Бил се развила до такава степен, че вече не можел да ходи на работа. За да свързват двата края, Бил и Роуз си разменили ролите: той останал в къщи с Вики, а Роуз започнала да работи в часовникарската фирма и останала в нея 35 години!

„Доставяше ми голяма радост да се грижа за дъщеря ни — споделя Бил. — Малката Вики също се радваше. Тя гордо казваше на всеки: ‘Аз се грижа за татко!’ По–късно, когато тръгна на училище, ѝ помагах с уроците и често играехме на разни игри. Освен това имах добра възможност да я уча на библейските напътствия.“

Посещаването на християнските събрания в Залата на Царството било друг източник на радост за Бил и неговото семейство. Отнемало му един час, за да стигне от дома си до Залата на Царството, но не пропускал събранията. По–късно, когато се преместили в друга част на града, двамата с Роуз си купили малка кола и Роуз откарвала семейството до залата. Въпреки че можел да говори само за кратко време, Бил се записал в Теократичното училище за проповедна служба. Той обяснява: „Пишех доклада си и друг брат го изнасяше. След това надзорникът на Училището ми даваше съвети върху съдържанието на доклада.“

Различни братя от сбора помагали на Бил да участвува редовно и в проповедната работа. И за онези, които виждали неговата преданост, не било изненадващо, когато бил назначен за помощник–служител в сбора. След време, когато не можел вече да ходи и се парализирал още повече, Бил не излизал от апартамента си и накрая трябвало да бъде на легло. Дали успял да се справи с трудностите си?

Удовлетворяващо занимание

„Тъй като по цял ден стоях в къщи, търсех с какво да се занимавам — казва Бил. — Преди да се парализирам, обичах да правя снимки. Затова си помислих, че мога да се опитам да рисувам, макар че дотогава не бях хващал четка. Освен това си служа с дясната ръка, но цялата ми дясна ръка и два пръста на лявата бяха парализирани. Въпреки това Роуз купи няколко книги за методите на рисуване. Аз ги изучих и започнах да рисувам с лявата ръка. Много от картините ми отидоха на боклука, но в крайна сметка започнах да се уча.“

Хубавата колекция от акварели, които днес украсяват апартамента на Бил и Роуз, показва, че той е надминал очакванията си. „Преди около пет години — добавя Бил — лявата ми ръка започна толкова силно да трепери, че трябваше окончателно да оставя четките. Но в продължение на много години това хоби ми носеше голямо удовлетворение.“

Една постоянна цел

Бил разказва: „Изминаха вече над 50 години, откакто се появиха проблемите ми със здравето. Четенето на Библията продължава да ми носи утеха, особено когато чета Псалмите и книгата Йов. Обичам да чета изданията на Дружество ‘Стражева кула’. Също така получавам голямо насърчение от членовете на нашия сбор и пътуващите надзорници, които ме посещават и споделят укрепващи случки. Освен това с помощта на телефонна връзка със Залата на Царството мога да слушам програмата на събранията и дори получавам видеозаписи от конгресите.

Благодарен съм, че бях благословен с любяща съпруга. През всички тези години тя е мой близък приятел. Също и дъщеря ни, която понастоящем служи на Йехова със своето семейство, продължава да бъде източник на голяма радост. Благодаря специално на Йехова, че ми помага да стоя близо до него. Днес, когато тялото и гласът ми все повече отслабват, често мисля за думите на апостол Павел: ‘Ние не се обезсърчаваме: но ако и да тлее външният наш човек, пак вътрешният всеки ден се подновява.’ (2 Коринтяни 4:16) Да, да остана духовно буден през целия си живот — това продължава да бъде моята цел.“

[Бележки под линия]

[Текст в блока на страница 12]

„След операцията не можех да преглъщам. Не можех да кажа нито дума. Бях ням.“

[Снимка на страница 13]

Бил и Роуз днес