Войната не ни попречи да проповядваме

РАЗКАЗАНО ОТ ЛЕОДЕГАРИО БАРЛААН

През 1942 г., по време на Втората световна война, Япония и Съединените щати водеха борба за моята родина Филипините. Бях в планинското село Табонан, където местните партизани, които воюваха срещу японците, ме бяха арестували. Бях бит, обвинен в шпионаж и заплашен с разстрел. Нека да обясня как се оказах в тази ситуация и как оцелях.

РОДЕН съм на 24 януари 1914 г. в град Сан Карлос, област Пангасинан. През 30–те години баща ми ме изпрати да уча за агроном. В неделните дни ходех на литургия и там свещеникът говореше за евангелията на Матей, Марко, Лука и Йоан. Вследствие на това в мен се зароди желанието да ги прочета.

Един ден отидох до манастира да си купя четирите евангелия с парите, които бях получил от продажбата на малко зеленчуци. Вместо това получих брошурата The Way to Heaven [„Пътят към небето“], която не съдържаше евангелията. Това ме разочарова. По–късно, за да удовлетворя желанието си да притежавам евангелията, пътувах до Манила. Там моят чичо, който беше Свидетел на Йехова, ми даде един екземпляр на цялата Библия.

В Манила се срещнах с няколко Свидетели, чиято способност да цитират Писанията ми направи силно впечатление. От тях  получих задоволителни отговори на много от моите въпроси. Накрая чичо ми Рикардо Юсон ме заведе на едно събрание, проведено в офиса на клона на Свидетелите на Йехова. Когато наближихме мястото, запалих цигара. „Хвърли я веднага — каза чичо ми. — Свидетелите на Йехова не пушат.“ И аз хвърлих цигарата и оттогава никога повече не запалих друга. Там се срещнах с Хосе дос Сантос, надзорника на клона, също и с други Свидетели. И днес, макар и да са изминали десетилетия, все още си спомням тези прекрасни християнски братя.

Желание за служба на Бога

Към октомври 1937 г., като студент в колежа по агрономия в Лос Баньос, вече не посещавах литургиите. Вместо това четях Библията и литературата, която бях получил от чичо си. Група Свидетели на Йехова посетиха колежа и в резултат на дискусията с една от тях, Елвира Алинсод, желанието ми да служа на Йехова Бог стана още по–силно.

Когато казах на преподавателите си, че имам намерение да напусна колежа, те ме попитаха: „Кой ще те издържа?“ Аз им обясних, че съм сигурен, че щом служа на Бога, той ще се грижи за мен. След като напуснах колежа, отидох до офиса на Дружество „Стражева кула“ и се представих като доброволец, като казах: „Прочетох брошурата Loyalty [„Лоялност“], книгата Riches [„Богатство“] и брошурата Where Are the Dead? [„Къде са мъртвите?“]. И сега искам да служа на Йехова целодневно.“ Бях назначен в областта Себу, където се присъединих към трима пионери, както се наричаха целодневните служители при Свидетелите на Йехова.

Началото на проповедната ми служба

На 15 юли 1938 г. пристигнах на остров Себу, където бях посрещнат на пристанището от Салвадор Лиуаг. На следващия ден започнах службата от къща на къща. Никой не ме беше обучил. Аз просто давах на домакина карта за свидетелствуване, в която се обясняваше нашата дейност. Всъщност знаех само две думи на местния език себуано. Така започна първият ми ден в службата.

Когато започвахме да свидетелствуваме в някой нов град, имахме обичая да отиваме първо в кметството. Там брат Лиуаг свидетелствуваше на кмета, Пабло Баутиста — на началника на полицията и Конрадо Даклан — на съдията. Аз разговарях с началника на пощата. След това посещавахме автогарата, полицейския участък, магазините и училищата. После посещавахме хората по домовете. Предлагахме библейско изучаване с помощта на книгата Enemies [„Враговете“]. Тъй като подражавах на начина, по който моите съработници даваха свидетелство, малко по малко се научих да говоря себуано и започнах да разпространявам книги. За три месеца покрихме целия район на остров Себу — 54 града. Тогава попитах брат Лиуаг: „Мога ли сега да се покръстя?“

„Не още, братко“ — отговори той. Така ние се преместихме на друг остров, Бохол, и проповядвахме там месец и половина, покривайки район от 36 града. Отново попитах дали мога да бъда покръстен. „Не още, брат Барлаан“ — беше ми отговорено. След като свършихме работата си на Бохол и после на остров Камигуин, се отправихме към големия остров Минданао и проповядвахме в град Кагаян де Оро.

По това време Вирхинио Крус се присъедини към нашата група. Той бил гимназиален учител, но напуснал работа, за да бъде пионер. Премествахме се и в други градове и накрая стигнахме до езерото Ланао. Докато бяхме там, аз отново попитах дали мога да бъда покръстен. Най–после на 28 декември 1938 г., след около шест месеца пионерска служба, брат Крус ме покръсти във водите на езерото Ланао край град Лумбатан.

Възнаграждение за доверието в Бога

По–късно се присъединих към трима пионери в областта Негрос Оксидентал. Те бяха Фулхенсио де Хесус, Есперанса де Хесус и Нативидад Сантос, когото наричахме Нати. Проповядвахме заедно в много градове от тази област. И наистина трябваше да  положим цялото си доверие в Йехова, тъй като понякога финансовите ни средства не бяха достатъчни. Веднъж искахме да намерим риба, която да бъде като основно ястие към ориза, който вече имахме. Срещнах един мъж на брега и го попитах дали мога да купя от него няколко риби, но целият му улов вече бил занесен на пазара. Въпреки това той ми предложи една, която беше отделил за себе си настрана. Попитах го колко струва. „Нищо — отговори той. — Вземи я.“

Благодарих му. Но като си тръгвах, си мислех, че една риба няма да стигне за четирима души. Минавайки покрай едно малко поточе, с изненада видях една риба, лежаща върху един камък, все още мокра от водата. Помислих си: ‘Сигурно е мъртва.’ Отидох към нея да я вдигна и за моя изненада тя беше жива. Сграбчих я здраво и веднага си спомних обещанието на Исус: „Но първо търсете Неговото царство и Неговата правда; и всичко това ще ви се прибави.“ — Матей 6:33.

Проповядване по време на войната

Когато групата ни от пионери нарасна на девет човека, бяхме разделени на две групи. Нашата беше назначена в Себу. Беше декември 1941 г. и във Филипините бушуваше Втората световна война. Докато бяхме в град Тубуран, един филипински лейтенант дойде в дома ни посред нощ. „Момчета, ставайте — каза той. — Войниците ви търсят.“ Бяхме заподозрени като японски шпиони и затова ни разпитваха до сутринта.

След това ни отведоха в градския затвор. Войниците от американските въоръжени сили в Себу искаха от нас да им дадем по един екземпляр от всяка наша книга, за да определят дали сме японски шпиони. Много местни жители ни посещаваха, любопитни да видят какво представляват тези, които бяха обвинени като японски шпиони. Някои ни задаваха въпроси и така ние им дадохме свидетелство за божието Царство.

След като прекарахме пет дни в затвора, началникът на полицията получи телеграма от щаба на американската армия със заповед за нашето освобождаване. Но ни заповяда да не проповядваме повече, защото било военно положение. Ние му обяснихме, че не можем да спрем да проповядваме, защото Бог ни е наредил да вършим тази работа. (Деяния 5:28, 29) Началникът се ядоса и каза: „Ако продължите да проповядвате, ще наредя да ви убият.“

През следващите дни началникът се опитваше отново да ни арестува. Накрая бяхме спрени от взвод американски войници и един лейтенант на име Сориано попита сестра Сантос:

— Ще спрете ли да проповядвате?

— Не — отговори тя.

— Осъзнавате ли, че можем да ви разстреляме? — попита той.

— Това няма да промени нашето решение — отговори тя.

След това изказване бяхме качени на един камион и отведени в Себу, където бяхме  изправени пред полковник Едмънд. Лейтенант Сориано ни представи, като каза: „Тези са Свидетели на Йехова. Те са японски шпиони!“

„Свидетели на Йехова? — попита полковникът. — Познавам много добре Свидетелите на Йехова в Америка. Те не са шпиони! Те са неутрални.“ Тогава той се обърна към нас и каза: „Защото сте неутрални, затова няма да бъдете освободени.“ По–късно, след като бяхме задържани за известно време в един склад, полковник Едмънд дойде да говори отново с нас и ни попита: „Все още ли сте неутрални?“

„Да, господин полковник, неутрални сме“ — отговорихме ние.

„Тогава няма да бъдете освободени — каза той. — Защото ако ви освободим, вие ще продължите да проповядвате и тези, които приемат вашата вяра, ще станат неутрални. И ако всички станат такива, няма да има кой да воюва.“

Свободни да проповядваме отново

След време бяхме преместени в затвора в Себу. На 10 април 1942 г. японците нахлуха в града. Навсякъде падаха бомби и избухна голям пожар! Пазачът видя сестра Сантос, чиято килия беше близо до входа на затвора. „О, не! Свидетелите на Йехова са още вътре! — викаше той. — Отворете вратата и ги пуснете да излязат!“ Благодарихме на Йехова за това, че ни запази.

Незабавно се отправихме към планините да намерим други Свидетели. Открихме един в град Компостела. По–рано той бил начело на проповедната работа, но сега беше решил да спре с проповядването и да се премести в Себу, за да се занимава с търговия. Нашето решение, разбира се, беше да продължаваме да проповядваме за божието Царство, каквото и да става.

Имахме на разположение много екземпляри от брошурата Comfort All That Mourn [„Утеха за всички, които скърбят“] и работехме усилно, за да я разпространим сред хората. Но много от тях се опитваха да ни сплашат, като ни казваха, че ако японците ни видят, ще ни обезглавят. Скоро след това беше сформирано партизанско движение за съпротива срещу японците и онзи мъж, който беше прекратил проповядването си и се беше преместил в Себу да търгува, беше арестуван. За съжаление научихме, че той бил обвинен, че е японски шпионин и бил разстрелян.

Обвинени в шпионаж

Междувременно ние продължихме да проповядваме в планините. Един ден научихме за една заинтересувана жена, но за да стигнем до нея, трябваше да минем през няколко партизански поста. Стигнахме до село Мангабон, където живееше жената, но един отряд войници ни откриха и започнаха да викат: „Какво търсите тук?“

„Ние сме Свидетели на Йехова — отговорих аз. — Искате ли да чуете посланието,  което носим, като го изслушате на грамофона?“ След като отговориха утвърдително, пуснах плочата The Value of Knowledge [„Стойността на познанието“]. Впоследствие бяхме претърсени, разпитани и отведени до щаба на партизаните в село Табонан. Молихме се на Йехова да ни пази, защото се знаеше, че почти всеки, който беше отведен там, не се връщаше жив.

Бяхме поставени под охрана и се отнасяха зле към нас. Това беше ситуацията, която описах в началото — бях бит и лейтенантът ме посочи и каза: „Ти си шпионин!“ Отнасяха се зле към нас още известно време, но вместо да бъдем екзекутирани, ни осъдиха на принудителен труд.

Брат ми Бернабе беше един от пионерите, затворени в Табонан. Всяка сутрин от нас, затворниците, се изискваше да пеем песните „Бог да благослови Америка“ и „Бог да благослови Филипините“. Вместо това Свидетелите пееха „Кой е на страната на Господаря?“. Веднъж командуващият офицер извика: „Който не пее ‘Бог да благослови Америка’, ще бъде обесен на онова акациево дърво!“ Но въпреки подобни заплахи, никой от нас не беше убит. След време бяхме преместени в друг лагер. Най–накрая през юли 1943 г. дойде заповедта за освобождението ми. До тогава бях затворник за осем месеца и десет дни.

Живот, зает изцяло с проповядване

Желанието ни да видим заинтересуваните хора, на които бяхме проповядвали по–рано, ни подтикна да извървим 60 километра пеш до град Толедо. Там бяха организирани редовни събрания и много хора бяха покръстени. Най–после през 1945 г. войната свърши. Две години по–късно, почти девет години след моето покръстване, имах възможността да посетя първия си конгрес, който беше проведен на хиподрума Санта Ана в Манила. Бяха се събрали около 4200 души за публичния доклад „Радост за всички хора“.

Преди да започне войната, имаше около 380 Свидетели на Филипините, но до 1947 г. те бяха около 2700! След това аз се радвах на още много привилегии в службата на Йехова. От 1948 г. до 1950 г. служех като пътуващ надзорник в областта Суригао. През 1951 г. се ожених за Нативидад Сантос, която смело проповядваше с нашата група по време на войната. След като се оженихме, бяхме в пътуваща служба в областта Минданао от 1954 г. до 1972 г.

Но тъй като трябваше да бъдем близо до своите възрастни родители и да им помагаме, през 1972 г. станахме специални пионери. Въпреки че и двамата сме вече над 80–годишни, ние продължаваме да сме пионери, като общо сме прекарали над 120 години в целодневна служба. Каква радост е за нас да видим, че броят на тези, които известяват добрата новина за божието Царство на Филипините, е нараснал на повече от 130 000 души! Нашето желание е да помогнем на колкото се може повече хора да разберат, че божието Царство е единствената ни надежда, за да се радваме на истински мир и щастие на земята.

[Текст в блока на страница 28]

Бяхме заподозрени като японски шпиони и разпитвани до сутринта

[Снимка на страница 29]

През 1963 г. с наши приятели на остров Бохол. Съпругата ми (четвъртата от дясно) и аз (петият от дясно)

[Снимка на страница 30]

Със съпругата ми днес

[Информация за източника на снимката на страница 26]

Background photo: U.S. Signal Corps photo