Въпреки че съм глуха и сляпа, аз намерих сигурност

РАЗКАЗАНО ОТ ДЖАНИС АДАМС

От раждането си бях почти глуха, но въпреки това се научих да се справям в света на чуващите. Когато бях в колежа, ми казаха, че ще ослепея, и това беше голям шок за мен. Ръководен от добри намерения, моят консултант в колежа ми даде статия за живота без зрение и звук. Веднага погледът ми се спря на изречението, че тези, които са едновременно глухи и слепи, са най–самотните хора в света. Не можах да сдържа сълзите си.

РОДЕНА съм на 11 юли 1954 г. в Демойн (Айова, САЩ) и съм единственото дете на Дейл и Филис Ден Хартог. Родителите ми не знаели, че и двамата са носители на заболяване, предавано по генетичен път, известно като синдром на Ъшър. То се характеризира с вродена глухота и прогресивна загуба на зрението.

В началото родителите ми не подозирали, че ще имам някакъв проблем, може би защото слабо чувах нискочестотни тонове и понякога реагирах на звуци. Но когато не развих способността да говоря, разбраха, че имам сериозен проблем. Най–накрая, когато бях на три години, лекарят установи глухотата ми.

Родителите ми бяха съкрушени от тази новина. Но въпреки това бяха решени да получа възможно най–доброто обучение. Ходех на много добра детска градина за деца с увреден слух. Но тъй като бях почти глуха, напълно се провалих. Понякога от отчаяние си удрях главата в стената.

В специално училище, далеч от дома

Родителите ми решиха да ме изпратят в Централния институт за глухи (ЦИГ) в Сент Луис (Мисури). Въпреки големите разходи и болката, че едва петгодишна трябва да ме изпратят далеч от дома, те смятаха, че това е най–добрата надежда, за да имам успешен, щастлив живот. По това време аз и родителите ми не можехме да разговаряме.

Гледах как майка ми слагаше дрехите ми в голям куфар. Пътуването с кола ми се стори безкрайно. Спомням си, че когато в ЦИГ видях другите момиченца без майки, си помислих: „Няма нужда да оставам тука, защото си имам мама и тати.“ Когато дойде време родителите ми да си тръгнат, те се опитаха да ми обяснят, че след няколко месеца ще дойдат отново. Аз плаках дълго и се бях вкопчила в тях, но възпитателката ме издърпа настрани, така че да могат да заминат.

Чувствах се изоставена. През първата ни нощ в училището, сама сред другите момичета, се опитах да утеша едно от тях, което плачеше, като се правех, че му говоря, макар че тогава в действителност не можех да говоря. Възпитателката ми се скара и сложи преграда между нас, така че да не можем да правим опити да общуваме. Оттогава нататък тази преграда винаги стоеше там. Това, че бях изолирана, ме потискаше.

 Постепенно разбрах, че всички ние сме там, защото не можем да чуваме. Може би въпреки всичко родителите ми ме обичаха, но аз смятах, че неуспехите ми в детската градина бяха по моя вина. Този път бях решена да успея и един ден да се върна при семейството си.

Обучението в ЦИГ беше много добро. Въпреки че не ни позволяваха да използваме жестомимичен език, ние получавахме множество индивидуални напътствия как да разбираме казаното по движенията на устните и как да говорим. Тук изучавахме и всички предмети, преподавани в редовните училища. Макар че смятам, че така нареченият ‘устен метод’ не е подходящ за много глухи деца, тогава се оказа подходящ за мен и се радвах на успеха си. С помощта на слухови апарати се научих как да извличам смисъл от движенията на устата и неясните звуци, когато някой говори. Повечето чуващи хора започнаха да разбират моя подобрен, макар и несъвършен говор. Родителите ми и учителите бяха много доволни от моя напредък. И въпреки това копнеех да се прибера у дома.

Всяка лятна ваканция молех родителите си да остана в къщи и да ходя на училище в Айова, но там все още нямаше местни програми за обучение на глухи деца. Като се върнех в училището, мама всеки ден ми изпращаше писмо, в което слагаше и дъвка. Само как ценях тези дъвки заради любовта, която изразяваха! Вместо да ги дъвча, запазвах всяка от тях и им се радвах особено много, когато се чувствах потисната.

Отново в къщи, но възникват проблеми

Най–накрая, когато бях на десет години, родителите ми ме прибраха в къщи. Бях толкова щастлива и се чувствах на сигурно място в моето семейство! В Демойн ходех на специално училище за деца със загуба на слуха. По–късно започнах да посещавам редовни учебни часове, защото доста добре разбирах движенията на устните и се научих да говоря разбираемо. Но новото ми положение беше свързано с много предизвикателства.

В пансиона на ЦИГ чувствах, че другите глухи деца ме приемат. Но в новото положение, когато трябваше да общувам с повече хора едновременно, моите способности да разбирам движенията на устните не бяха достатъчни за участие в бързи разговори. Така че другите преставаха да се обръщат към мен. А толкова много исках да бъда приета от тях!

Това ме накара да търся одобрението на момчетата и в резултат на това бях въвлечена в ситуации, в които беше трудно да се придържам към моралните стандарти. Не знаех и как да се противопоставя. Когато бях на 14 години, ме изнасилиха, но не казах на никого за това. Въпреки че родителите ми винаги се отнасяха с любов и загриженост към мен, аз се чувствах самотна и объркана.

С помощта на слуховите апарати можех да слушам музика, но изборът ми не беше най–добрият. Слушах шумен асид рок. Също така започнах редовно да използвам марихуана и се затварях все повече в себе си. Все още изпитвам дълбоко съжаление, когато си спомня какво правех през тези години на непокорство и болката, която причиних на себе си и на семейството си.

Опити да подобря живота си

През целия този период изпитвах непресъхваща жажда за знания и желание да развивам творческите си умения. Редовно четях, рисувах, шиех и бродирах. Исках да получа нещо повече от живота отколкото това, което криеше бъдещето за приятелите ми, интересуващи се само от наркотици. Така, за да развия интереса си към изкуството, се записах в редовен колеж близо до дома си. По това време реших да уча жестомимичен език, защото бях обезсърчена от това, че няма с кого да общувам.

След време се преместих в Националния технически институт за глухи хора в Рочестър (Ню Йорк), за да специализирам керамика. Въпреки че зрението ми прогресивно се влошаваше — факт, който някак  си отказвах да приема, — имах чувството, че животът ми върви в правилната посока. Но тогава моят консултант в колежа ме накара да осъзная факта, че скоро ще ослепея.

Условията в института не отговаряха на нуждите ми и трябваше да напусна. Какво щях да правя сега? Въпреки че страдах при мисълта, че скоро ще ослепея, бях решена да намеря начин да живея самостоятелно и да не свърша като ‘една от най–самотните на света’, както се казваше в статията, която ми даде преподавателят. Върнах се у дома в Айова, за да се науча да чета на азбуката на Брайл и да използвам бастун за слепи.

Преместване във Вашингтон

В Университета Галъдет във Вашингтон — единствения в света, в който глухи хора могат да изучават хуманитарни науки, имаше специални курсове за студенти, които са едновременно глухи и слепи. Преместих се там и през 1979 г. завърших с отличие. Отново бях щастлива, че имам успех в учението.

Но все още се чувствах изолирана от околните. Въпреки че губех зрението си, точно навреме бях научила жестомимичен език, за да се чувствам като част от една група — обществото на глухите. Жестомимичният език, който използвам, е същият, на който общуват и други глухи хора. Но тъй като за да ги разбирам, трябваше да поставям ръцете си върху техните, някои глухи хора ме отбягваха. Започнах да се питам дали изобщо някога ще бъда приета в някоя група.

В търсене на истинската религия

Докато съзрявах, религията не ми донесе утеха. Докато следвах, въпреки че посещавах курс по религия, също не получих отговор на многото си въпроси. След като завърших колежа, продължих да търся отговори. По това време отношенията ми с другите хора също не ме удовлетворяваха и започнах да се моля на Бога за ръководство.

През 1981 г. се върнах в Университета Галъдет, за да завърша магистърска степен като консултант по рехабилитация. Продължавах да се моля за помощ, за да намеря истинската религия. Различни хора ми предлагаха да ме заведат в църквите си, но поради една или друга причина не го направиха. Тогава се запознах с Бил, който можеше да чува нормално и също завършваше университета. Съвсем случайно той разбра, че споделям неговия интерес към Библията, и ми разказа, че е научил много интересни неща от Свидетелите на Йехова.

В началото мислех, че Свидетелите на Йехова са някаква еврейска секта — мнение, което открих, че беше разпространено сред много глухи хора. Бил ме увери, че това не е така, и каза, че най–добрият начин да разберем какви са, е да посетим едно от техните събрания. Не ми се ходеше много, но си спомних молитвата си. Приех неохотно, при условие, че ще седнем на последната редица, за да можем да избягаме, ако се опитат да ни окажат натиск.

Чувствах се като у дома

По пътя към събранието бях много нервна. И двамата бяхме облечени с дънки и тениски. Бях доволна, че пристигнахме малко по–късно, така че нямаше нужда да общуваме с никого преди събранието. Бил ми превеждаше всичко, което не можех нито да видя, нито да чуя. Въпреки че не разбирах напълно за какво става въпрос, силно впечатление ми направиха две неща: докладчикът често използваше Библията и децата, които седяха до родителите си, активно участваха в обсъжданията. След събранието, далеч от това да ни бъде оказван натиск, ние бяхме топло приети, въпреки облеклото ни и различния ни расов произход.

Ние бяхме единствените бели хора в Залата на Царството. Въпреки че не съм предубедена към чернокожите, в началото се притеснявах да бъда сред тях. Обаче библейското послание беше твърде завладяващо и не позволи безпокойството ми да ме  спре. Започнахме редовно да посещаваме събранията. Още по–голямо предизвикателство за мен беше, че в този сбор нямаше глухи хора. Затова когато чухме за друг сбор, където имало няколко глухи хора, започнахме да ходим там. И в новия сбор бяхме единствените бели хора. Но въпреки това се чувствахме като у дома.

Приехме предложението да изучаваме Библията. Най–после получавах отговори на въпросите си. Не винаги веднага разбирах отговорите, но те бяха основани на Библията. Чрез по–дълбоко изследване и размишление накрая разбрах значението на библейската истина. За първи път в живота си се чувствах близо до Йехова, истинския Бог. Междувременно с Бил станахме близки приятели. Знаех, че той ме харесва, но бях изненадана, когато ме попита дали ще се омъжа за него. За щастие му казах „да“. Скоро след сватбата ни Бил се покръсти, няколко месеца по–късно, на 26 февруари 1983 г., се покръстих и аз.

Намирам сигурността, която търсех

В началото се страхувах, че ще се чувствам самотна, тъй като в нашия сбор имаше само двама глухи и те нямаха опит в общуването с някой, който е едновременно и глух, и сляп. Усещах, че хората в сбора бяха любещи и сърдечни, но все пак в началото не можех да общувам с тях директно. Това ме натъжаваше. Много пъти се чувствах обезсърчена и самотна. Но всяко мило дело на духовен брат или сестра докосваше сърцето ми и повдигаше духа ми. Бил също ме насърчаваше да продължавам в службата си и да се моля на Йехова повече глухи хора да дойдат в сбора.

За да мога да бъда по–самостоятелна, реших да си взема куче–водач. То също ми помогна да прогоня чувството на самота. Когато Бил беше на работа, можех да ходя до Залата на Царството и да се срещам с групата, която се събираше там, за да участва в християнската служба. През годините имах четири кучета–водачи и всяко едно от тях беше като член на семейството ни.

Въпреки че кучето–водач ми помагаше, аз копнеех за повече общуване с хора. След време Йехова благослови усилията ни да развием интерес към Библията сред глухите. Интересът нарасна до там, че във Вашингтон беше образуван сбор, използващ жестомимичен език. Най–накрая можех да общувам с всеки член на сбора!

Бил отговаряше на изискванията за старейшина и беше назначен за председателстващ надзорник в сбора на глухонемите. Голяма радост ми носеха изучаванията с други глухи или глухи и слепи хора, много от които днес продължават да служат вярно на Йехова. Също така преподавах жестомимичен език на сестри, които нямаха проблем със слуха, така че да могат по–резултатно да свидетелстват на глухи хора.

Време на изпитания

През 1992 г. изпаднах в тежка депресия, която беше свързана с това, че като малка бях жертва на насилие. Няколко години едва вършех ежедневните си дейности. Повече затруднения ми създаваше не това, че съм глуха и сляпа, а това, че емоционално бях много объркана. Често мислех, че не мога да издържа да ходя на събрания и на служба, и молех Йехова да ми даде сили да остана лоялна. В резултат на това през тези мрачни години от живота си рядко пропусках събрание и редовно участвах в проповедната служба. — Матей 6:33.

През 1994 г. се преместихме във Ванкувър (Британска Колумбия, Канада), за да помогнем за образуването на друг сбор, използващ жестомимичен език. Преместването не беше лесно. Трябваше да напусна град, който познавах и в който имах много близки приятели. Макар че все още не бях преодоляла депресията и безпокойството си, жертвите си заслужаваха заради радостта да видя образуването на нов сбор във Ванкувър. Там развих близки приятелства и отново се чувствах като у дома.

Благословена от нашия любещ Бог

През 1999 г. аз, съпругът ми и други двама Свидетели посетихме за шест седмици  Хаити, за да помогнем в проповедната служба сред глухите хора. В сътрудничество с местния офис на клона на Свидетелите на Йехова, преподавахме жестомимичен език на членовете на сбора и проповядвахме с тях в относително необработени райони, където живееха хора с увреден слух. За няколко седмици бяха започнати над 30 библейски изучавания със заинтересувани глухи хора! С подновени духовни сили се върнах у дома и през септември 1999 г. започнах целодневна служба като пионерка. С помощта на Йехова, на скъпия ми съпруг и на хората в сбора, които винаги ме подкрепяха, периодите на депресия не ограбиха радостта ми.

През годините разбрах от опит, че Йехова изпитва много нежна привързаност. (Яков 5:11) Той се грижи за всички свои поклонници, но особено за тези, които имат специални нужди. Посредством неговата организация получих на азбуката на Брайл „Свето писание — Превод на новия свят“ и много други помагала за изучаване на Библията. Много се радвам на конгресите, на които се превежда на жестомимичен език. Хората в сбора любещо ми помагат чрез тактилен превод — някой ми превежда на жестомимичен език, докато аз държа ръцете му, — за да мога да вземам пълно участие в събранията. Въпреки че съм двоен инвалид, намерих сигурност сред народа на Йехова. Голяма радост ми носи това, че не само получавам, но мога и да давам. — Деяния 20:35.

С нетърпение очаквам новия свят на Йехова, където ще мога отново да чувам и да виждам. Но докато това стане, аз не съм една от най–самотните в света, а имам световно семейство от милиони духовни братя и сестри. Всичко това е благодарение на Йехова, който е обещал, че в никакъв случай няма да ме изостави, нито пък ще се откаже от мен. Да, въпреки всички предизвикателства, мога да кажа: ‘Йехова ми е помощник; няма да се боя.’ — Евреи 13:5, 6.

[Снимка на страница 23]

Тактилен превод

[Снимка на страница 23]

Със съпруга ми Бил днес