Катедралите — дали те са построени, за да носят чест на Бога, или на хората?

ОТ АВТОР, ПИШЕЩ ЗА „ПРОБУДЕТЕ СЕ“ ВЪВ ФРАНЦИЯ

В МОСКВА беше извършено нещо подобно на възкресение. Катедралата „Христос Спасителят“, разрушена от Сталин през 1931 г., беше възстановена. Златните ѝ куполи заблестяха на фона на руското небе. В град Иври, близо до Париж, работници завършиха единствената катедрала, построена през 20–и век във Франция. Това стана само няколко години след освещаването на катедралата „Алмудена“ в Мадрид. И Ню Йорк си има подобна катедрала — „Свети Йоан Божественият“. Тъй като строежът ѝ продължава вече над 100 години, тя често бива наричана „Свети Йоан Незавършеният“. Но въпреки това, със своята площ от 11 000 квадратни метра, тя е една от най–големите катедрали в света.

В страните на т.нар. християнство огромни катедрали се извисяват над останалите сгради в много градове. За вярващите те са свидетелство за вярата в Бога. Дори и невярващи хора ги ценят като произведения на изкуството или като обекти за изучаване на една великолепна архитектура. Въпреки това съществуването на тези сложни и често извънредно скъпи храмове за поклонение повдига сериозни въпроси: Защо и как са били построени те? На каква цел служат?

Какво означава думата „катедрала“?

След смъртта на Христос неговите ученици се организирали в сборове, много от които се събирали в частни домове. (Филимон 2) Десетилетия наред за тези сборове се грижели духовни ‘старейшини’. (Деяния 20:17, 28, Ве; Евреи 13:17) Но след смъртта на апостолите се развило отстъпничество от истинското християнство. (Деяния 20:29, 30) С времето редица старейшини се издигнали над другите и започнали да бъдат смятани за епископи, които надзиравали няколко сбора — нещо, за което Исус предупреждавал. (Матей 23:9–12) Гръцката дума еклесѝа, която първоначално се отнасяла за самите християни, след време била използвана и за тяхното място за поклонение — за самата сграда. Не след дълго някои епископи решили, че трябва да имат църкви, които да подхождат на духовния им сан. Така било измислено ново име, което да опише църквата на епископите — катедрала.

Това име идва от гръцката дума катедра, която означава „стол“. В този смисъл катедралата била престол на епископа, символ на неговата земна власт. От своята катедрала епископът ръководел област, наречена епархия.

„Векът на катедралите“

През 325 г. от н.е. на Никейския събор официално било прието назначаването на епископи в градовете. Подкрепяни от римската държава, епископите често получавали земи като големи подаръци от властите. Те също си присвоили много езически места за поклонение. Когато Римската империя се разпаднала, църковните структури оцелели и през Средните векове наложили авторитета си. Този период скоро станал „векът на катедралите“, както го нарича френският историк Жорж Дюби.

 Между седми и четиринадесети век населението на Европа се утроило. Тази демографска промяна била от полза главно за градовете, чието благополучие нараснало. Вследствие на това най–богатите епископски градове били най–предпочитаните места за строежа на огромните катедрали. Защо? Защото тези внушителни проекти можели да бъдат осъществени само там, където имало постоянен приток на пари!

Друг фактор, който допринесъл за построяването на катедралите, била широко разпространената дълбока почит към Дева Мария и към религиозните реликви. През 11–и и 12–и век тази почит достигнала своя разцвет. Епископите насърчили това поклонение и така увеличили популярността на катедралите си. По това време името „Нотър Дам“ („Света Богородица“) започнало да краси катедралите във Франция. „Кой град не ѝ е посветил църква и често дори катедралата си?“ — се пита в католическата енциклопедия „Тео“. Така катедралата „Сен–т–Етиен“ в Париж била посветена на Нотър Дам. Катедралата „Нотър Дам“ в Шартр (Франция) станала едно от най–важните свети места в Европа. „Никоя друга личност — дори самият Христос — не е повлияла на живота и мисленето на строителите на катедралите толкова много, колкото Дева Мария“ — се казва в книгата „Преглед на известните катедрали“.

„Ние ще построим една толкова голяма катедрала ...“

Но защо много от тези постройки били толкова огромни? Още през четвърти век катедралите в Трир (Германия) и в Женева (Швейцария) заемали огромни площи, въпреки относително малкия брой поклонници. През 11–и век населението на Шпайер (Германия) не можело да запълни всички места в голямата катедрала. Затова в книгата „Преглед на известните катедрали“ се казва, че „размерът и пищността [на катедралите] разкриват значителен брой светски подбуди“. Сред тях била „високомерната гордост на епископите или абатите, под чието покровителство бил строежът на сградата“.

През 12–и и 13–и век катедралите достигали средно 100 метра, като целта била да са колкото високи, толкова и дълги. Забележителни са катедралата в Уинчестър (Англия), дълга 169 метра, и катедралата в Милано (Италия), дълга 145 метра. „Ние ще построим една толкова голяма катедрала, че онези, които я видят завършена, ще си помислят, че сме били луди“ — казал един испански църковен служител в Севиля през 1402 г. Всъщност катедралата в Севиля, чийто свод е висок 53 метра, е обявена за втората по големина в света. Върхът на кулата на катедралата в Страсбург (Франция) е висок 142 метра, което съответства на височината на 40–етажна сграда. През 19–и век кулата на готическата катедрала в Улм (Германия) се издигала на 161 метра, което я прави най–високата каменна кула в света. „Нито едно изискване за поклонение не оправдава тази крайност на огромните размери“ — подчертава историкът Пиер дю Коломбие.

През 12–и и 13–и век онези, които насърчавали строежа на катедралите, се възползвали от друга ‘светска подбуда’ — градския патриотизъм. В „Енциклопедия Британика“ се казва: „Градовете си съперничели в построяването на най–високата катедрала.“ Градски съветници, граждани и членове на различни съсловия превърнали катедралите в символи на градовете си.

Скъпи както в миналото, така и днес

Един писател описва проектите за построяване на катедралите като „бездънна финансова яма“. Тогава как тези сгради, които дори днес изискват все повече разходи за поддръжка, са били финансирани в миналото? В някои случаи прелатите, като например Морис дьо Сули в Париж, плащали за тях от собствения си джоб. Понякога политически владетели, като например крал Хайме I Арагонски, поемали разходите. Но като цяло катедралите били финансирани от приходите от епархията. Тези пари били събирани от  феодални данъци и приходи от имотите. Всъщност епископът на Болоня в Италия притежавал 2000 имения! Към това били прибавяни църковни приходи от пари, събирани от поклонниците, от индулгенции и от глоби за извършени грехове. В Руан (Франция) онези, които си купували правото да ядат млечни продукти по време на великия пост, плащали за т.нар. маслена кула на катедралата.

Някои отделни дарители били изключително щедри и за да им бъде оказана чест, техните портрети били увековечени в църковните стъклописи на прозорците и в скулптури. Принципът, че християните трябва да запазват анонимност, когато правят дарения, очевидно бил забравен. (Матей 6:2) Тъй като разходите често надхвърляли това, което първоначално било предвидено, имало нужда от постоянен приток на средства. Затова не е изненадващо, че страстта за събиране на пари често водела до незаконно присвояване и изнудване. Например обвинението в ерес често било последвано от конфискуването на нечия частна собственост. Това правело възможно ограбването на т.нар. еретици, като например катарите a, и по този начин били финансирани проектите за построяването на няколко църкви.

Разбира се, за да не секват паричните дарения, представителите на църквата трябвало да оказват непрекъснат натиск. Съвсем не било така, както твърдят някои историци — хората не били спонтанно подтикнати да строят такива сгради. Историкът Хенри Краус казва: „Въпреки че през средните векове хората били много религиозни, за тях построяването на църкви не било най–важното нещо.“ Затова много историци критикуват църквата за прахосничеството ѝ. В книгата „Преглед на известните катедрали“ се казва: „Парите, изразходвани от църквата за строителство, можели да бъдат използвани, за да нахранят гладуващите, ... или за поддръжката на болници и училища. Затова може да се каже, че катедралите стрували живота на стотици хиляди души.“

Как били построени

Катедралите са доказателство за човешката находчивост. Наистина е изумително как такива огромни сгради са били построени с помощта на примитивните методи на строителство. Първо бил начертаван подробен план на сградата. Използването на шаблони в каменните кариери гарантирало еднаквата украса и точния размер на каменните блокове. За да бъде означено точното място на блоковете в строежа, те били внимателно маркирани. Пренасянето било изключително бавно и скъпо, но въпреки това, според френския историк Жан Гампел, ‘между 1050 г. и 1350 г. във Франция били изсечени повече камъни, отколкото в древния Египет’.

На самите строежи работниците извършвали истински подвизи, използвайки тогавашната примитивната система за повдигане — макари и различни съоръжения с дървени механизми, често задвижвани от хора. Математическите формули, използвани от инженерите днес, не били познати по онова време. Строителите трябвало да разчитат на инстинкта и на опита си. Не е чудно, че ставали много сериозни злополуки. През 1284 г., например, сводовете на катедралата в Бове (Франция) се оказали прекалено големи и се срутили. Но въвеждането на нови елементи, като например подпори, външни подпорни арки, ребрени сводове и кули на покрива, дало възможност на строителите да достигнат нови висоти.

Строежът продължавал между 40 години за най–бързия (Солзбъри, Англия) и няколко века. Някои катедрали, като например тези в Бове и в Страсбург, никога не били завършени.

„Погрешно подреждане на нещата по важност“

Тези ‘великолепни и затова скъпи постройки’, както папа Хонорий III ги нарича, предизвикали спорове още в самото начало. Някои представители на духовенството надигнали глас срещу строителната работа и свързаните с нея разходи на пари. Пиер льо  Шантър, прелат в катедралата „Нотър Дам дьо Пари“ през 13–и век, казал: „Грешно е да се строят църкви по начина, по който това бива извършвано днес.“

Да споменем само катедралата в Иври, която дори днес предизвиква сурови критики. Както се казва във френския вестник „Монд“, много хора смятат, че катедралите показват „погрешно подреждане на нещата по важност“ и че църквите „трябва да харчат парите, за да помагат на хората и за евангелизаторска дейност, а не за камъни и украси“.

Несъмнено много от хората, които участвали в построяването на тези големи сгради, искрено обичали Бога. Такива хора очевидно имали „ревност за Бога“, но тя не била ‘според пълното познание’. (Римляни 10:2) Исус Христос никога не казал, че неговите последователи ще строят пищни храмове за поклонение. Той подтикнал истинските поклонници да се покланят „с дух и истина“. (Йоан 4:21–24) Въпреки своята красота огромните катедрали на псевдохристиянството са в противоречие с този принцип. Те могат да носят чест на хората, които са ги построили, но не прославят Бога.

[Бележки под линия]

[Снимка на страница 25]

Катедралата „Сантяго де Компостела“ (Испания)

[Снимка на страница 27]

Най–горе: Прозорецът– розетка в „Нотър Дам“ (Шартр, Франция) Горе: Част от изображение на каменоделец („Нотър Дам“, Париж)

[Снимка на страница 27]

Построената през 12–и век катедрала „Нотър Дам“ (Париж)

[Снимка на страница 27]

Катедралата „Нотър Дам“ в Емиен отвътре. Това е най–голямата църковна сграда във Франция, сводовете ѝ са високи 43 метра