Изоставена от родителите си, но обичана от Бога

РАЗКАЗАНО ОТ БЪРНАДЕТ ФИН

Не бях навършила четири години, когато ме оставиха в манастир, заедно с трите ми по–големи сестри — Бърди на 12 години, Филис на 8 години и Анамей на 7 години. Те си спомнят как седмици наред плаках за мама и татко. Защо бяхме изоставени там?

РОДЕНА съм на 28 май 1936 г. в голямо католическо семейство. Като деца живяхме с родителите си в малка къща в Дънкормик (област Уексфорд, Ирландия). Бях осмото дете и спях на едно голямо легло заедно със седемте си по–големи братя и сестри. Братчето и сестричката ми, които се родиха скоро след мен, спяха в чекмеджетата на скрина.

Баща ни работеше усилно в една ферма. Тъй като заплатата му беше малка, семейството ни се хранеше оскъдно. В редки случаи мама можеше да приготви скромен обяд, който по–големите ми братя и сестри да вземат в училище. Положението ни беше пряко свързано с всеобщата бедност в цяла Ирландия и с безмилостното господство на католическата църква по това време.

Семейството ни редовно ходеше на църква, но въпреки това мама нямаше дълбоки духовни интереси. Но сестрите ми си спомнят, че са я виждали да чете някаква религиозна литература, седейки край камината. Тя дори се опитвала да ни обясни това, което била прочела.

„Къде е мама?“

Никога няма да забравя деня, в който ме заведоха в манастира. Родителите ми стояха на коридора и разговаряха сериозно с една монахиня, а аз, без да зная за какво си говорят, започнах радостно да си играя с някои от другите малки момиченца там. Изведнъж се огледах и с ужас видях, че мама и татко ги няма. „Къде е мама?“ — извиках с всичка сила. Както споменах в началото, продължих да плача седмици наред.

Трите ми по–големи сестри бяха поне известна утеха за мен. Но тъй като бяха в друга част на манастира, не можех често да общувам с тях. Вечер те си лягаха два часа по–късно от по–малките деца като мен, и затова стоях будна, докато ги чуя, че отиват да спят. Тогава се измъквах от леглото и се качвах на най–горните стълби, така че сестрите ми да могат да ми помахат с ръка. През целия ден очаквах тези скъпоценни моменти.

Изглежда в манастира не насърчаваха общуването с родителите, така че рядко виждахме нашите. Тежко преживявах това отчуждение. Всъщност при единственото посещение на родителите ми, което си спомням, не отидох близо до тях и те не се приближиха до мен. По–големите ми сестри си спомнят, че родителите ни са ни посещавали още няколко пъти.

След време започнах да гледам на манастира като на моето семейство, моя дом, моя свят. През дванадесетте години, които прекарах там, само два пъти се осмелих да изляза извън манастира. Тези „екскурзии“ в близката околност бяха много вълнуващи, тъй като виждахме дървета и животни. Иначе ние, момичетата, никога не виждахме коли, автобуси или магазини и дори рядко  виждахме мъже, с изключение на свещеника.

Животът в манастира

Животът в манастира имаше различни страни — някои положителни и много отрицателни. Една много мила млада монахиня ни учеше за Бога по най–добрия начин, който знаеше. Тя ни каза, че Бог е любещ баща. Това ми хареса и реших от този ден нататък да приема Бога за свой баща, защото той проявяваше по–голяма любов и милост от истинския ми татко. Оттогава започнах често да говоря на Бога по прост, детски начин. Тази монахиня ми липсваше, когато напусна манастира.

В манастира получих добро основно образование, за което съм благодарна. Но още си спомням т.нар. „дневни момичета“ — когато идваха да учат в манастира, отношението към тях беше много по–специално. Те бяха от богати семейства и когато идваха, ние трябваше да напускаме класните стаи. Монахините често ни напомняха, че сме само сираци и трябва да си знаем мястото.

В манастира имаше много правила. Някои от тях имаха смисъл, затова повечето от нас можеха да разберат защо бяха необходими. Имаше полезни уроци във връзка с поведението, обноските и други такива неща. Никога не ги забравих и те ми помагаха през целия ми живот и до днес. Но някои от правилата бяха дребнави и изглеждаха несправедливи, докато други бяха объркващи и потискащи. Едно такова правило предвиждаше наказание, ако през нощта се подмокриш в леглото, докато друго — ако нощем се налага да отидеш до тоалетната.

Един ден, докато се изкачвах по стълбите, се заговорих с момичето до мен. Една монахиня ме извика обратно и ме наказа за това, че съм говорила. Какво беше наказанието? Трябваше да стоя навън в суровата ирландска зима, облечена с лятната си рокля! Бях болнава и често страдах от астма и ангина. Разболях се лошо и се заразих с туберкулоза, както и много други момичета в манастира. Въпреки че бяхме поставени в отделно спално помещение, не получавахме медицински грижи и някои момичета умряха, включително и най–близката ми приятелка.

Някои от нас бяха жестоко бити за незначителни нарушения на правилата. Веднъж, когато бяхме събрани всички заедно, гледахме как една монахиня биеше едно момиче повече от два часа. Всички плачехме. Разбира се, трябва да се признае, че не всички монахини бяха толкова лоши. Но все пак това, което все още ме озадачава, е как някой може да бъде толкова извънредно жесток към беззащитни деца. Никога няма да проумея това.

След време Бърди и Филис напуснаха манастира, а Анамей и аз останахме. Една за друга ние бяхме най–важните хора в света. Анамей ме утешаваше с разкази за това как някой ден родителите ни ще дойдат и ще ни отведат от манастира на място, където монахините никога няма да ни открият. Когато Анамей напусна манастира, сърцето ми почти беше разбито. Останах там още три години.

Уча се да живея извън манастира

Беше ужасно преживяване, когато на шестнадесет години напуснах манастира. Не знаех нищо за света отвъд стените на манастира и това беше наистина объркващо. Когато се качих на един автобус, бях помолена да си платя билета, но аз нямах представа какво е това билет. Тъй като нямах никакви пари, бързо бях свалена от автобуса и трябваше да ходя пеш до мястото, където отивах. При друг случай исках да хвана автобус, но той не дойде. Не знаех, че трябва да отида на автобусната спирка.

Но с малко смелост, сила и увереност постепенно разбирах какво се очаква от мен. Успях да получа някаква работа, но след като работих няколко месеца, реших да се върна в къщи и да видя майка си. Там се срещнах с някои от по–младите си братя и сестри за първи път — по това време бяхме общо 14 деца. Понеже нямаше стая, в която можех да остана, родителите ми уредиха да се преместя в Уелс и да живея при сестра си Анамей. Баща ми ме придружи до там, но веднага след това си тръгна.

 Бях почти изоставена, но успях да се справя някак си. По–късно, през 1953 г., се преместих в Лондон, където станах член на „Ордена на Мария“ — благотворителна организация на католическата църква. Но бях разочарована да работя с тези хора, защото очаквах някои духовни неща от работата с тях. Обичах да говоря на духовни теми, а работата ми в „Ордена на Мария“ беше светска и изглеждаше, че няма време за духовни обсъждания.

Докато живях в Лондон, се запознах с Патрик, който беше приятел на братята ми. Влюбихме се и през 1961 г. се омъжих за него. Първите ни две деца, Анджела и Стивън, се родиха там. По–късно, през 1967 г., се преместихме да живеем в Австралия, където се роди третото ни дете Андрю. Установихме се в провинциалното градче Бомбала в Нови Южен Уелс.

Най–накрая духовна храна

Скоро след пристигането ни в Австралия един млад мъж на име Бил Лойд ни посети в Бомбала, за да разговаряме върху Библията. Бях развълнувана да получа отговори на въпросите си директно от Библията. Но въпреки че разбрах, че това, което Бил казваше, е истина, продължително спорех с него, за да не си тръгне и да чуя повече обяснения от Библията. По–късно Бил ми донесе Библия и някои списания за четене.

Много се радвах на списанията, но бях шокирана да разбера, че хората, които ги издават, не вярват в троицата. Затова ги скрих, за да не могат да навредят на вярата на Патрик. Реших да ги върна, когато Бил дойде следващия път, но тогава той ми обясни, че учението за три личности, образуващи едно божество, е в пряко противоречие с ученията на Библията. Скоро разбрах, че Исус е Син на Бога, че е бил създаден от своя Баща — тоест, има начало — и че Бащата е по–велик от Исус. — Матей 16:16; Йоан 14:28; Колосяни 1:15; Откровение 3:14.

Скоро научих, че и други неща, на които бях учена като католичка, са погрешни. Например, Библията не учи, че хората имат безсмъртна душа или че има огнен ад за мъчения. (Еклисиаст 9:5, 10; Езекиил 18:4) Какво прекрасно облекчение изпитах, като научих това! Един ден танцувах в кухнята от радост, че най–накрая намерих Бащата, когото винаги бях обичала, но не познавах. Започнах да задоволявам духовния си глад. Допълнителна радост ми донесе това, че Патрик също прие с ентусиазъм тези нови за нас вярвания.

Бил ни покани на конгрес на Свидетелите на Йехова в Темора, друго провинциално градче. Въпреки че то беше доста отдалечено, с радост приехме поканата и пристигнахме там рано в петък вечерта. Събота сутринта в Конгресната зала се събираха групи, за да участват в проповядването от врата на врата. С Патрик бяхме развълнувани от възможността да участваме, тъй като от известно време искахме да правим това. Но Бил ни каза, че не можем да участваме в проповедната дейност, защото и двамата все още пушим. Когато обаче Бил си тръгна, с Патрик се присъединихме към друга група. Те предположиха, че сме Свидетели, и ни взеха със себе си.

Скоро научихме изискванията от Библията, на които трябваше да отговаряме, за да участваме в проповядването на добрата новина. (Матей 24:14) Накрая отказахме цигарите и през октомври 1968 г. двамата с Патрик символизирахме отдаването си на Йехова Бог чрез покръстване във вода.

 Изпитания на вярата ни

Като придобихме повече познание от Библията и като развихме взаимоотношенията си с Йехова, вярата ни в божиите обещания стана здраво закотвена. След известно време Патрик беше назначен за старейшина в един сбор на Свидетелите на Йехова в Канбера, столицата на Австралия. Дадохме най–доброто от себе си, за да възпитаме децата си в умственото ръководство на Йехова, като се справяхме с всички нормални предизвикателства, свързани с възпитаването на младежи. — Ефесяни 6:4.

За нещастие синът ни Стивън умря при автомобилна катастрофа, когато беше на осемнадесет години. Въпреки скръбта ни, това, че Стивън стана поклонник на Йехова, беше истинска утеха за нас. Копнеем да го видим отново, когато Йехова възкреси онези, които са в гробовете. (Йоан 5:28, 29) През следващата 1983 година се присъединих към дъщеря ни Анджела в целодневната служба и до днес участвам в тази служба. Това да споделям основаната си на Библията надежда с другите ми помага да имам положителен възглед за живота и облекчава мъката в сърцето ми. Наскоро с радост научих, че сестра ми Анамей е започнала да изучава Библията със Свидетелите на Йехова в Уелс.

През 1984 г. Патрик разви болест, която по това време изглеждаше загадъчна. По–късно тя беше определена като синдром на хронична умора. След време трябваше да се откаже от редовната светска работа и да се оттегли от службата като християнски старейшина. За щастие той се възстанови частично и отново служи като назначен служител в сбора.

В ранното си детство се научих на дисциплина и самопожертвувателност и това ме научи как да живея прост живот и да се задоволявам с малко неща. Но винаги се питам защо с трите ми сестри бяхме изпратени в манастир, а останалите единадесет деца останаха в къщи. Утешавам се с мисълта, че родителите ми, които умряха преди няколко години, са направили най–доброто, което са могли в тогавашните условия, което навярно никога няма да мога напълно да разбера. Това бяха тежки времена, изискващи вземането на трудни решения. Въпреки това съм благодарна на родителите си за живота, с който ме дариха, и за това, че се грижеха за мен по най–добрия за тях начин. Но преди всичко благодаря на Йехова за бащинските му грижи.

[Снимка на страница 20]

Когато бяхме младоженци

[Снимка на страница 21]

Когато децата ни бяха малки

[Снимка на страница 21]

С Патрик днес