Животът ми като художничка

РАЗКАЗАНО ОТ ШИЗУКО КАВАБАТА

„Свидетелите на Йехова — прекрасните хора, които прогласяват добрата новина по целия свят“

Така нарекох една от картините си, които през 1999 г. бяха представени на изложба във Версай (Франция).

ПО–МАЛКО от седмица преди изложбата Свидетелите на Йехова във Франция бяха разпространили из цялата страна дванадесет милиона трактата, с които обръщаха внимание на несправедливото отношение на правителството към тях. Получих специална награда за картината си, с която хвалех Свидетелите. По–късно мъжът, който ми я връчи, каза: „Вие сте смела, но и аз съм смел. Затова ви давам специалната награда.“

Много художници се стараят да предадат чувства и емоции чрез картините си. Към това се стремя и аз. Когато рисувам, се ръководя от чувствата си и картините ми са в ярки цветове, отразяващи радостта и щастието ми. Като дете открих удоволствието от това да съчетавам творческата си дарба с рисуването.

Защо започнах да рисувам

Родена съм през 1920 г. в заможно семейство в Мариока (Япония). С по–голямата  ми сестра имахме частни учители по японски танци, икебана, чаена церемония, кото (японска цитра), пиано, пеене и други. Не обичах тези уроци. Често бягах и се криех, когато учителите идваха. Прислужниците трябваше да ме търсят и насила да ме връщат обратно.

Не харесвах това, че уроците протичаха по прекалено строги правила. Хора, които никога преди не бях срещала, решаваха как трябва да танцувам, да подреждам цветя и да сервирам чай. Чувствах се ограничена, сякаш няма начин сама да измисля нещо и да си поставя лични цели. Но когато рисувах, никой не ме наблюдаваше. Никой не ми казваше какво да правя. В рисуването открих свободата, за която жадувах.

Тъй като нямах учител по изобразително изкуство, можех да проявявам творчество и да импровизирам, без някой да ме критикува. Постепенно ставах все по–смела. Когато бях на около дванадесет години, започнах да вземам копринените вратовръзки на баща ми и да рисувам върху тях. Скоро след това в училище шиехме рокли. Учителката беше много изненадана, когато видя, че бях изрязала половината от предната част на роклята и я бях заменила с бял плат. Но подобно на баща ми, тя не каза нищо.

Мечти и реалност

Още когато бях в началното училище казах, че ще стана художничка. Целта ми не се промени и имах желание да отида в университет, за да изучавам изобразително изкуство. Но родителите ми не ми позволиха. Казаха, че в Япония е неприемливо за една бъдеща съпруга да бъде художничка. Затова започнах курс по умения в домакинството.

Обичах и четях поезия и много книги от чужди автори. Но по това време те бяха обявени за вражеска литература. Беше опасно дори да притежаваш такива произведения. В училище пет години изучавах френски език при една учителка от Франция, но обстоятелствата в Япония се промениха и с подозрение се гледаше дори на интереса към чужди езици. Беше ни отнета свободата на речта.

През 1943 г., когато Втората световна война беше в разгара си, бях поласкана да чуя, че след като разгледал четиридесет снимки на млади жени на възраст за женене, един мъж ме избрал за своя бъдеща съпруга. По–късно научих, че заедно с една своя приятелка майка му ходела на гости на наши съседи, за да ме наблюдава тайно. След това тяхното семейство изпрати официално предложение за женитба до нашето семейство и ме склониха да го приема. Срещнах се с този мъж само веднъж преди сватбата ни.

След като се оженихме, животът ни ежедневно беше застрашаван от мощни въздушни нападения и накрая домът ни изгоря заедно с останалата част от града. Оцелелите търсеха убежище в планините, но дори оттам чувахме сирените и виждахме военните самолети. Беше ужасяващо. Всички страдаха. Десетте години след войната също бяха наистина мъчителни.

Освен трите ни деца, с нас живееха свекърва ми и шест от братята и сестрите на съпруга ми. Макар че имахме прислуга, всички ние трябваше да работим на полето, за да има какво да ядем. През този период бях много тъжна и забравих какво означава това да се смея. Но се страхувах, че ако говоря за чувствата си, ще бъда разбрана погрешно. Все пак постепенно открих, че мога да изразявам чувствата си като рисувам.

Спечелвам признание като художничка

Дори личност с художествен усет трябва да полага огромни усилия, преди да постигне резултати, които си заслужават. Купих си книги по изобразително изкуство и учех при много изтъкнати японски художници. Никой от тях не ми препоръча да сменя стила си на рисуване, който бях развила още като дете.

Художествените критици започнаха да се изказват за работата ми, но аз рисувах за собствено удоволствие, а не за да показвам картините си на другите. Но с времето започнах да се питам какво е мнението на  хората за творбите ми. Така през 1955 г. направих първата си изложба в токийския квартал Гинза. Тя беше наименувана „Мълчалива борба, неизказани думи, моят дневник“. Картините изобразяваха ежедневния живот. Изложбата пожъна успех.

Запознавам се със Свидетелите

През 1958 г. семейството ни се премести в Токио, защото със съпруга ми искахме децата ни да учат в реномирани училища и да получат възможно най–доброто обучение. Животът ми се въртеше около рисуването. Редовно прекарвах около пет часа дневно в рисуване. Вечер излизах с приятелите си, които бяха художници, а съпругът ми излизаше със свои приятели. Нямахме представа как да възпитаваме децата си.

Поради работата си съпругът ми често отсъстваше от къщи, затова отглеждането на децата се превърна в моя отговорност и загубих доверие, че мога да я изпълня. Като дете ходех на училище в един католически манастир, затова се чудех дали някакъв вид библейско обучение няма да помогне на децата ми. Предложих им да отидем в лютеранската църква, която се намираше срещу къщата ни в токийския квартал Омори. Но така и не го направихме.

Вместо това, на следващия ден, в началото на 1959 г., една Свидетелка на Йехова позвъни на вратата ни. Бързо събрах децата и всички ние седнахме да я слушаме. Свидетелката обясни от Библията, че живеем в забележително време и Бог скоро ще изчисти земята от злото. Поръчах четири Библии и библейска литература и с готовност приех предложението ѝ да ни посещава всяка седмица, за да ни учи. Попитах колко ще бъде месечната такса за обучението и бях изненадана да науча, че Свидетелите на Йехова не получават възнаграждение за тази работа. Колко различно беше това от всички частни учители, които познавах!

Дъщерите ми с готовност приеха библейската истина и дори започнахме всяка седмица редовно да изучаваме като група в дома ни. Но след няколко изучавания започнах да се безпокоя. По време на изучаването се чувствах ужасно, затова понякога се опитвах да се скрия или излизах, когато беше мой ред да изучавам Библията.

Проблемът ми беше в това, че осъзнавах, че всичко, което казва Библията, е вярно, и че трябва да се подчинявам на нейното ръководство. Но в същото време бях решена да стана добра художничка и вярвах, че за да творя, е нужно да имам свобода на мисълта. Тези вътрешни вълнения се отразиха зле на картините ми. Те бяха поставяни на най–лошите места в изложбените зали.

Пътуването ми до Париж

Смятах, че едно посещение в Париж ще ми помогне да подобря рисуването си. Затова през 1960 г. отидох във Франция, тъй като там се провеждаше голяма изложба, на която беше представено японско изкуство. Бях единствената художничка от Япония. В Париж бях развълнувана от разликата в условията на живот, облеклото, схващанията, цветовете — от всичко. Изложбата продължи четири дена и за мое учудване я посетиха и представители на властта. Изненада ме също това, че жените бяха смаяни от кимоната, с които бях облечена. Бях решена да остана по–дълго.

Тъй като не знаех как мога да получа пари от Япония, започнах да продавам кимоната си. Така можах да прекарам следващите три месеца в изучаване на произведенията на изкуството, изложени в художествените галерии. Често си спомнях думите на художника, чиито картини бяха закачени до моите по време на изложбата. Той каза: „Аз рисувам сиянието на слънцето. Твоите картини са тъмни и мрачни, защото си повлияна от източните философи.“

Една семейна двойка от офиса на клона на Свидетелите на Йехова в Париж ме посети в апартамента ми. След няколко посещения накрая приех да отида с тях на едно християнско събрание. Когато пристигнахме, бях изумена от това, което видях. Една дама носеше красива червена шапка с широка периферия. Друга беше облечена с ярко зелена рокля. Дрехите, които носеха,  показваха усет за стил и добър вкус, така че представата ми за Свидетелите напълно се промени.

Програмата също ми направи силно впечатление. Виждах, че едни и същи процедури и едни и същи учения се следват и в двете части на света, и това ме накара да осъзная, че тази група и дейностите, които извършва, съвсем не са обикновени. Сърцето ми беше силно развълнувано, когато осъзнах, че бях свързана с хора, които са ръководени от Бога.

Вземам решения

След завръщането ми в Япония започнах сериозно да изучавам Библията. Разбрах, че напътствията на нашия Създател дават повече свобода, отколкото си бях представяла. По любещ начин той ни е дарил с индивидуалност, както и с различни таланти и свободата да ги развиваме. Така разбрах, че това да стана Свидетелка на Йехова не означава да се откажа от любовта си към изкуството.

Заедно с дъщерите ми напредвахме в изучаването на Библията. Една от тях символизира отдаването си на Йехова чрез покръстване във вода през 1961 г., а другата — през 1962 г. И до днес двете са верни служителки на Бога. Но аз продължавах да се колебая. През 1965 г. Лойд Бари, който тогава надзираваше проповедната дейност на Свидетелите на Йехова в Япония, ме насърчи с думите: „Помисли само какви чудесни картини ще рисуват съвършените хора в рая!“ През следващата година се покръстих.

Въздействие върху картините ми

Когато се обърна назад, виждам как промените в живота и личността ми са повлияли на картините ми. В началото те бяха тъмни и мрачни, защото отразяваха болката, страданието и безнадеждността, които изпитвах. Но след това от Библията научих за нашия Създател, за неговите прекрасни качества, за щастието от това да го възхваляваме и за правилните стандарти, според които да живеем. С промяната на чувствата ми се промениха и картините ми.

Днес прекарвам много време в споделянето на посланието от Библията с другите, като правя това редовно. Намирам голяма радост и удовлетворение в това да говоря с хората за качествата на Бога, както и за чудесната му цел да превърне земята в рай под управлението на своя син Исус Христос. Тази основана на Библията дейност ме вдъхновява и трябва просто да взема четката си и да дам израз на чувствата си. Тъй като през годините щастието ми продължава да расте, картините ми стават все по–ярки.

Картините ми наблягат на Библията

Получавам предложения за изложби на картините си от всички части на света — Сидни, Виена, Лондон, Ню Йорк. Но най–много се възхищават от работата ми европейците. Специалисти от Кралската академия на изкуствата в Лувъра (Париж) попитаха: „Как така една японка може да получи такова вдъхновение от Библията и християнството, че картините ѝ да изразяват радост, която не може да бъде видяна в нито една творба от вековете на религиозното изкуство?“

 Библейският псалмист Давид изразявал чувствата си чрез музика и използвал музикалния си талант, за да учи другите на чудните дела на Бога. Аз имам същата цел. Искам да възхвалявам Йехова. Силно желая хората да усещат в картините ми радостта, която идва от познанието за Йехова и неговите чудесни качества. Един художествен критик каза за имената на картините ми: „Художничката умело не използва свои думи, а обективно дава възможност на Библията да говори.“ Вълнувам се от това, че хората виждат въздействието на Библията в картините ми.

През 1995 г. членовете на Световния съвет по изкуствата — една международна организация със седалище в Токио — ми дадоха първа награда сред най–изявените художници в света. Членовете на Съвета казаха за картините ми: „За имена на творбите си художничката цитира думи от Библията ... Във всички нейни картини е изобразена Библията, но точно такъв е животът на един художник, който ходи с Бога.“

Горните думи са във връзка с това, че често включвам в картините си изображение на отворена Библия. Отскоро използвам и отпечатани страници от Библията. По този начин погледът на хората, които ги разглеждат, е привлечен от името, което съм избрала на картината, както и от думите в Библията и след това от начина, по който съм ги изобразила.

През 1999 г. някои от картините ми бяха изложени в Банкок (Тайланд). Бях нарекла една от тях „Колко чудесно Йехова Бог е създал земята и я е дал на хората като място за живот“, а друга — „Молитва на цар Давид: ‘Йехова, нека сърцата на тези хора бъдат в единство с тебе’“. Заедно с няколко други художници бях поканена в двореца на краля на Тайланд. Той искаше да разговаря с мен за картините ми и ми зададе много въпроси. Имах възможност дълго да говоря с него и да разкажа за своите основани на Библията вярвания. След това му подарих една картина.

През изминалите 35 години също така бях член на една комисия, която оценява работата на други художници. Харесвам картините, които изразяват чувства. За мен една картина е добра, когато оставя в мен приятно впечатление и ме кара да чувствам вътрешен мир. Дълбоко се възхищавам от илюстрациите в изданията на Свидетелите на Йехова, които изпълняват целта си да представят вярно посланието от Библията.

Благословии като служителка на Бога

Благодарение на картините си се радвам на уникални възможности да давам свидетелство за Йехова Бог и неговите велики цели за земята. Правила съм това в интервюта за списания и в телевизионни предавания. Всъщност, независимо къде отивам или с кого разговарям, се старая хората да разберат, че нещата, които ме вдъхновяват да рисувам, са вярата, радостта и щастието, които идват от службата към Йехова Бог.

Убедена съм, че ако трябва да се откажа от вярата си, няма да мога да рисувам така, както сега. Но тъй като съм Свидетелка на Йехова и истината от божието Слово ме изпълва с радост и щастие, мога да творя.

[Снимка на страница 22]

Когато бях в Париж

[Снимка на страница 23]

С двете ми дъщери днес