Световен проблем

„Самоубийството представлява сериозен проблем за здравеопазването.“ — Дейвид Сатчър, министър на здравеопазването на САЩ (1999 г.).

С ТОВА изказване министър на здравеопазването на Съединените щати за пръв път в историята повдига открито въпроса за самоубийството. В Америка хората, които сами слагат край на живота си, са повече от тези, които стават жертва на убийство. Затова не е учудващо, че членовете на американския сенат обявиха, че предотвратяването на самоубийствата е от първостепенна важност за страната.

Но в Съединените щати броят на самоубийствата, които през 1997 г. са били 11,4 на 100 000 души, е по–нисък от броя в световен мащаб, публикуван от Световната здравна организация през 2000 г., който е 16 случая на самоубийство на 100 000 души. През последните четиридесет и пет години броят на самоубийствата е нараснал с 60 процента във всички части на света. Днес, в рамките на една–единствена година, около един милион хора в целия свят слагат край на живота си. Това се равнява приблизително на един смъртен случай на всеки четиридесет секунди!

Но статистиките не разкриват пълния размер на проблема. В много от случаите членовете на семейството отричат, че смъртта е резултат от самоубийство. Освен това е изчислено, че на всяко извършено самоубийство има между десет и двадесет и пет опита за слагане на край на живота. Двадесет и седем процента от гимназистите в Съединените щати, участвали в едно проучване, признават, че през изминалата година сериозно са мислели за самоубийство; 8 процента от анкетираните казали, че са правили опити за самоубийство. Според данни от други проучвания от 5 до 15 процента от възрастните граждани понякога мислят за самоубийство.

Различия в традициите

Хората имат различно отношение към самоубийството. Някои гледат на него като на престъпление, други — като на бягство на страхливец, а трети — като на достоен начин да се извиниш за някоя сериозна грешка. Някои хора дори приемат самоубийството като възвишен начин да подкрепиш дадена кауза. Защо съществуват толкова различни гледни точки? От съществено значение са традициите в дадената общност. Всъщност в „Харвардски бюлетин за психическо здраве“ се казва, че общоприетите схващания дори може да „окажат влияние върху вероятността за извършване на самоубийство“.

Обърни внимание на ситуацията в една разположена в централна Европа страна — Унгария. Психиатърът Золтан Ример нарича високия брой на самоубийствата там „тъжна [унгарска] ‘традиция’“. Бела Буда, която е директорка на Унгарския национален здравен институт, отбелязва, че унгарците лесно биха извършили самоубийство поради каквато и да е причина. Буда смята, че нагласата на повечето хора е следната: „Той има рак, но знае как да сложи край на това състояние.“

В миналото в Индия съществувал религиозен обичай, наричан ‘сути’. Въпреки че този обичай, при който вдовицата се хвърляла върху погребалната клада на съпруга си, отдавна е забранен, той не е напълно изчезнал. Когато една жена се самоубила по този начин, много от местните хора изказали възхвала за тази трагедия. Според списание „Индия днес“ в областта, в която се случило това, „през последните двадесет и пет години близо двадесет и пет жени изгорили телата си върху кладите, заедно с труповете на мъжете си“.

Забележително е, че в Япония при самоубийство умират три пъти повече хора, отколкото при пътни произшествия! „Традиционните вярвания в Япония, които никога не са осъждали самоубийството, са известни с превърнатото в строг ритуал и установеното като традиция самоубийство чрез намушкване в корема  (сепуко или харакири)“ — се казва в „Японска илюстрована енциклопедия“.

В своята книга „Бушидо — душата на Япония“ Иназо Нитобе, който по–късно стана заместник–генерален секретар на Обществото на народите, обяснява това привличане към смъртта у японците. Той пише: „Навлязло през средните векове, [сепуко] представлявало ритуал, чрез който воините можели да изкупят престъпленията си, да се извинят за своите грешки, да избегнат опозоряване, да изкупят вината си пред приятелите си или да докажат своята искреност.“ Въпреки че тази ритуална форма на самоубийство е общо взето част от миналото, малцина все още прибягват до нея заради влиянието на обществото.

От друга страна, привържениците на т.нар. християнство от дълго време гледат на самоубийството като на престъпление. Към шести и седми век тези, които сами слагали край на живота си, били отлъчвани от католическата църква и не им била извършвана погребална церемония. В резултат на религиозната пламенност в някои части на света били въведени странни обичаи относно самоубийството — включително обесване на мъртвото тяло и дори забиване на кол в сърцето.

Колкото и парадоксално да звучи, на тези, които били направили опит да се самоубият, можело да бъде наложено смъртно наказание. През 19–и век един англичанин, който направил опит да сложи край на живота си, като прерязал гърлото си, бил обесен. Така властите извършили това, което мъжът не успял да направи сам. Въпреки че с течение на годините наказанието за опит за самоубийство се променило, едва през 1961 г. членовете на британския парламент обявиха, че самоубийството и опитът за самоубийство вече не се считат за престъпления. В Ирландия те продължиха да бъдат приемани за престъпления до 1993 г.

Днес някои автори насърчават самоубийството като възможност за избор. В една книга от 1991 г. относно подпомогнатото самоубийство на безнадеждно болни хора се дават предложения за начините, по които те могат да сложат край на живота си. По–късно нарастващ брой хора, които не бяха безнадеждно болни, използваха някои от предложените методи.

Дали самоубийството действително е разрешение на проблемите? Или има основателни причини да продължаваме да живеем? Преди да обсъдим тези въпроси, нека първо разгледаме причините, които водят до самоубийство.

[Снимка на страница 4]

В рамките на една–единствена година около един милион хора в целия свят слагат край на живота си. Това се равнява приблизително на един смъртен случай на всеки 40 секунди!