Денят, в който ‘Близнаците’ бяха разрушени

СЪБИТИЯТА, станали на 11 септември 2001 г. в Ню Йорк, Вашингтон и Пенсилвания, ще останат незаличимо запечатани в съзнанието на милиони, ако не и милиарди жители на земята. Къде беше ти, когато видя или чу съобщението за атентата срещу Световния търговски център в Ню Йорк и срещу Пентагона във Вашингтон?

Това невероятно бързо унищожение на толкова много имущество и — което е далеч по–важно — на толкова много хора даде на човечеството повод за размисъл.

Какво научихме ние за важните неща в живота си, за решенията, които вземаме? Как тези трагични събития извадиха на преден план някои от по–добрите черти на хората — саможертвеност, състрадание, издръжливост и себеотрицателност? Тази и следващата статия ще се опитат да отговорят на последния въпрос.

Оцелелите разказват за преживяното

Веднага след катастрофата в Ню Йорк беше затворена цялата система на метрото и хиляди хора напуснаха южната част на Манхатън пеша — много от тях минаха по Бруклинския и по Манхатънския мост. Пред тях се открояваха ясно сградите на централата на Свидетелите на Йехова, състоящи се от офиси и печатница. Някои от бягащите от мястото на бедствието хора скоро се насочиха към тези сгради.

Алиша a (вдясно), чиято майка е Свидетелка на Йехова, беше измежду първите. Тя беше покрита с прах и пепел. Тя разказа следното: „Докато пътувах с метрото, отивайки на работа, видях, че от Световния търговски център се издига дим. Когато стигнах до мястото на бедствието, земята беше обсипана със стъкла и се усещаше горещина. Хората бягаха във всички посоки, а полицаите се опитваха да ги изведат от района. Беше като на война.

 Побягнах към близката сграда, за да се скрия там. Тогава чух взрива, когато вторият самолет удари южната сграда. Положението беше неописуемо, черен дим обгръщаше всичко наоколо. Казаха ни да напуснем опасния район. Качиха ме на ферибот, пресичащ Ист ривър и отиващ до Бруклин. Когато бях на другия бряг, вдигнах очи и видях един надпис ‘СТРАЖЕВА КУЛА’. Централата на религията на моята майка! Веднага тръгнах към административната сграда. Знаех, че съм в добри ръце. Там ми помогнаха да се измия и след това се обадих на родителите си.“

Уендъл (вдясно) бил портиер в хотел „Мариот“, намиращ се между двете сгради–близнаци. Той разказва: „Бях на работа и бях във фоайето на хотела, когато се чу първата експлозия. Видях как наоколо се сипеха парчета от сградата. Погледнах навън и от другата страна на улицата видях един човек в пламъци да лежи на земята. Раздрах сакото и ризата си и изтичах при него да се опитам да го изгася. Друг минувач също се притече на помощ. Всички дрехи на този мъж изгоряха, останаха само чорапите и обувките му. Тогава дойдоха пожарникарите и го отнесоха, за да получи лекарска помощ.

Скоро след това по телефона се обади Брайънт Гъмбъл от телевизията на Си Би Ес и поиска от мене да разкажа  какво става в момента. Близките ми, които живеят във Върджин айлъндс, чули това по телевизията и така разбрали, че съм жив.“

Доналд, як, почти двуметров мъж, който работи в Световния финансов център, бил на тридесет и първия етаж на своята сграда, намираща се точно срещу ‘Близнаците’ и хотел „Мариот“. Той разказва: „Онемях от ужас, като видях какво ставаше. Хора падаха и скачаха от прозорците на северната сграда. Бях потресен до крайност и побягнах с всички сили навън.“

Ето какво преживели една майка, която е над шестдесетте, и двете ѝ дъщери, които са над четиридесетгодишни. Рут и сестра ѝ Джони, заедно с майка им Джанис, били настанени в хотел, който се намирал близо до ‘Близнаците’. Рут, която е медицинска сестра, разказва: „Бях под душа, когато майка ми и сестра ми изведнъж започнаха да викат да излизам от банята. Нашата стая беше на шестнадесетия етаж и те видели отломки да падат покрай прозореца. Майка ми дори видяла тялото на един мъж да прелита и да пада на един съседен покрив, сякаш човекът бил хвърлен от някъде.

Облякох се бързо и започнахме да слизаме надолу по стълбището. Навсякъде крещяха хора. Излязохме на улицата. Чухме взривове и видяхме пламъци. Беше ни казано да тичаме в южна посока към Батъри парк, където се намира фериботът на Статън айлънд. По пътя нататък изгубихме мама, която страда от хронична астма. Как щеше да оцелее тя в този дим, пепел и прах? Половин час я търсихме, но не я открихме. Отначало не бяхме много разтревожени за нея, защото тя не е безпомощна и се оправя добре в трудни ситуации.

Накрая ни насочиха да вървим пеша през Бруклинския мост и да отидем на другия бряг. Представете си само какво облекчение изпитахме, когато стигнахме по моста до Бруклин и видяхме огромния надпис ‘СТРАЖЕВА КУЛА’! Знаехме, че сме на сигурно място.

Там ни посрещнаха добре и ни настаниха в една стая. Дадоха ни и дрехи, тъй като бяхме оставили всичко в хотела. Но къде беше мама? Цялата нощ напразно се опитвахме да я намерим в различни болници. Към единадесет и половина на следващата сутрин получихме съобщение, че мама е във фоайето на сградата! Какво беше станало с нея?“

Джанис, майката, разказва по–нататък: „Когато избягахме от хотела, се тревожех за една възрастна приятелка, която не можеше да излезе с нас. Исках да се върна и да я изнеса на ръце. Но беше много опасно. В бъркотията се разделихме с дъщерите ми. Но не се тревожех много, защото те са разумни и Рут е медицинска сестра.

Навсякъде край мене хора се нуждаеха от помощ — особено деца и бебета. Помогнах на колкото ми беше по силите. Отидох в току–що  организирания пункт за спешна помощ, където пострадалите бяха разпределяни според сериозността на нараняванията си и получаваха съответната помощ. Помагах с измиването на ръцете и лицата на полицаите и пожарникарите, които бяха покрити с втвърдена пепел и прах. Останах там до около три часа през нощта. Тогава се качих на последния ферибот за Статън айлънд. Мислех си, че може би дъщерите ми са потърсили безопасност там. Но не ги намерих.

На сутринта се опитах да се кача на първия ферибот за Манхатън, но не ме пуснаха, защото не бях от екипите за спешна помощ. Тогава видях един от полицаите, на които бях помогнала. Извиках: ‘Джон, трябва да се върна в Манхатън!’ Той отговори: ‘Ела с мене.’

Когато стигнах в Манхатън, се насочих към хотел „Мариот“. Мислех си, че все още има възможност да помогна на възрастната си приятелка. Това беше невъзможно! Хотелът беше разрушен. Центърът на Манхатън беше мъртъв — никъде нямаше жив човек. Само изнурени полицаи и пожарникари, с изписана по лицата им трагедия.

Отидох към Бруклинския мост. Като наближавах края му, видях познат надпис — ‘СТРАЖЕВА КУЛА’. Може би щях да намеря дъщерите си там. Да, те дойдоха във фоайето, за да ме посрещнат. Дълго плакахме и се прегръщахме!

Интересно, че през цялото това време нито веднъж не получих астматичен пристъп, въпреки дима, праха и пепелта. Молех се непрестанно, тъй като исках да помогна, а не да съм в тежест.“

„Там изобщо няма къде да кацне!“

Рейчъл, която е на двадесет и четири години, каза на автор, пишещ за „Пробудете се!“, следното: „Вървях по моята улица в южната част на Манхатън, когато чух над главата си рев на самолет. Беше толкова силен, че погледнах нагоре. Не можех да повярвам на очите си — един огромен реактивен самолет се снижаваше надолу. Чудех се защо е толкова ниско и защо лети толкова бързо. Там изобщо няма къде да кацне! Може би пилотът беше загубил контрол над самолета. Тогава чух една жена да вика: ‘Този самолет се блъсна в сградата!’ От северната сграда изригна огромно огнено кълбо. В небостъргача зееше гигантска черна дупка.

Никога не бях виждала по–ужасно нещо. Изглеждаше нереално. Просто стоях там със зяпнала уста. Не след дълго и втората сграда беше ударена от друг самолет, и накрая и двата ‘Близнака’ се срутиха. Изпаднах в нервна криза. Не можех да понеса всичко това!“

‘Ако трябва да плувам, ще плувам!’

Денис, която е на шестнадесет години, тъкмо била влязла в училището си, което е в съседство с Американската стокова борса, намираща се на три преки южно от Световния търговски център. „Беше малко след девет часа. Знаех, че нещо е станало, но не знаех какво точно. Бях на единадесетия етаж на училището в час по история. Всички ученици бяха вцепенени от ужас. Учителката настояваше да правим контролно. Ние искахме да излезем и да се приберем у дома.

Когато вторият самолет удари южната сграда, нашето училище се разлюля. Но ние все още не знаехме какво става. Изведнъж чух по портативната радиостанция на учителката: ‘Два самолета удариха Световния търговски център!’ Помислих си: ‘Не е логично да стоим в час. Това е тероризъм и стоковата борса ще е следващата мишена.’ Тогава излязохме.

Тичахме към Батъри парк. Обърнах се да видя какво става. Видях, че южната сграда ще се срути всеки момент. Помислих си, че ще се получи ефектът на доминото и всички високи сгради ще се срутят. Беше ми трудно да дишам, тъй като носът и гърлото ми бяха пълни с пепел и прах. Тичах към Ист ривър и си мислех: ‘Ако трябва да плувам, ще плувам.’ Докато бягах, се молех на Йехова да ме спаси.

 Накрая ме качиха на ферибот за Ню Джърси. На мама ѝ се наложи да ме търси пет часа, но най–после бях в безопасност!“

‘Дали това е последният ден в живота ми?’

Джошуа, който е на двадесет и осем години и е от Принстън (Ню Джърси), бил в час със своите ученици на четиридесетия етаж в северната сграда. Той разказва: „Изведнъж сякаш избухна бомба. Имаше трусове и после си помислих, че това не беше земетресение. Погледнах през прозореца и навън беше нещо невероятно — навсякъде летяха отломки и сградата беше обвита в дим. Казах на учениците: ‘Оставете всичко и да излизаме!’

Тръгнахме надолу по стълбите, които се пълнеха с дим, а от противопожарните пръскалки излизаше вода. Но нямаше паника. Неспирно се молех дано да сме улучили правилното стълбище, така че да не се озовем близо до пожара.

Докато тичах надолу по стълбите, си мислех: ‘Дали това е последният ден в живота ми?’ Продължих да се моля на Йехова и изпитах едно странно чувство на спокойствие. Никога не бях изпитвал такова спокойствие. Никога няма да го забравя.

Когато най–после излязохме от сградата, полицаите караха хората да се изтеглят. Погледнах нагоре и видях, че и в двете сгради има изрязани огромни дупки. Всичко изглеждаше нереално.

Тогава чух нещо неестествено и зловещо — една напрегната тишина, сякаш хиляди хора са затаили дъх. Сякаш Ню Йорк замря. И след това се чуха викове. Южната сграда се срутваше върху основите си! Една огромна вълна от дим, пепел и прах се понесе към нас. Все едно, че беше част от специални филмови ефекти. Но беше наистина. Когато облакът ни настигна, не можехме да дишаме.

Стигнах до Манхатънския мост и когато се обърнах, видях северната сграда заедно с огромната телевизионна антена да се сгромолясва. Докато вървях по моста, се молех само да стигна до Бетел, централата на Свидетелите на Йехова. Никога друг път не съм бил толкова щастлив, че виждам това място. И ето го огромния надпис на стената на печатницата, който хиляди могат да видят всеки ден: ‘Чети божието Слово, Светата Библия, ежедневно!’ Помислих си: ‘Почти стигнах. Още малко остава.’

Тези събития наистина ми показаха колко е необходимо да подреждам нещата в живота правилно — и най–важните наистина да са на първо място.“

„Видях хора да скачат от там“

Джесика, която е на двадесет и две години, видяла какво става, когато излязла от една централна станция на метрото. „Погледнах нагоре и видях да падат пепел, отломки и най–различни метални парчета. Хората се редяха пред телефонните будки и ставаха все по–нервни заради чакането. Молех се за спокойствие. Последва още една експлозия. Стомана и стъкла се посипаха от небето. Чух викове: ‘Още един самолет!’

Погледнах нагоре и видях нещо ужасно — хора скачаха от горните етажи, където бушуваха димът и пламъците. Още са ми пред очите — един мъж и една жена заедно. За кратко време се задържаха на прозореца. След това трябваше да се пуснат оттам, и падаха, падаха, много дълго. Гледката беше непоносима.

Накрая стигнах до Бруклинския мост, събух неудобните си обувки и се затичах към другия бряг на реката. Влязох в административната сграда на ‘Стражева кула’ и там незабавно ми помогнаха да се успокоя.

Вечерта, когато бях в къщи, прочетох в ‘Пробудете се!’ (англ.) от 22 август 2001 г. поредицата от статии ‘Как да се справяме с посттравматично стресово разстройство’. Само колко ми беше необходима тази информация!“

Необозримите мащаби на катастрофата подбудиха хората да помогнат с каквото могат. Следващата статия ще разкаже за тази страна на събитията.

[Бележки под линия]

 [Диаграма/Снимки на страници 8, 9]

(Цялостното оформление на текста виж в печатното издание)

 РАЗРУШЕНИ

1 СЕВЕРНАТА СГРАДА 1 Световен търговски център

2 ЮЖНАТА СГРАДА 2 Световен търговски център

3 ХОТЕЛ „МАРИОТ“ 3 Световен търговски център

7 7 СВЕТОВЕН ТЪРГОВСКИ ЦЕНТЪР

СИЛНО ПОВРЕДЕНИ

4 4 СВЕТОВЕН ТЪРГОВСКИ ЦЕНТЪР

5 5 СВЕТОВЕН ТЪРГОВСКИ ЦЕНТЪР

L УАН ЛИБЪРТИ ПЛАЗА

D ДОЙЧЕ БАНК „Либърти стрийт“ 130

6 МИТНИЦАТА 6 Световен търговски център

N S СЕВЕРНИЯТ И ЮЖНИЯТ ПЕШЕХОДЕН МОСТ

ЧАСТИЧНО ПОВРЕДЕНИ

2F 2 СВЕТОВЕН ФИНАНСОВ ЦЕНТЪР

3F 3 СВЕТОВЕН ФИНАНСОВ ЦЕНТЪР

W ЗИМНАТА ГРАДИНА

[Източник]

Данни от 4 октомври 2001 г. 3D Map of Lower Manhattan by Urban Data Solutions, Inc.

[Снимки]

Най–горе: Южната сграда–близнак се срути първа

Горе: Някои хора потърсиха убежище в сградите на „Стражева кула“

Вдясно: Стотици пожарникари и спасителни работници работиха неуморно на мястото на трагедията

[Източници]

AP Photo/Jerry Torrens

Andrea Booher/FEMA News Photo

[Информация за източника на снимката на страница 3]

AP Photo/Marty Lederhandler

[Информация за източника на снимката на страница 4]

AP Photo/Suzanne Plunkett