Укрепена от доверието си в Бога

РАЗКАЗАНО ОТ РАХИЛ САКСИОНИ–ЛЕВЕ

КОГАТО НАДЗИРАТЕЛКАТА ЗАПОЧНА ДА МЕ УДРЯ ПО ЛИЦЕТО, ЗАЩОТО ОТКАЗАХ ДА ПРАВЯ ЧАСТИ ЗА НАЦИСТКИТЕ БОМБАРДИРОВАЧИ, ДРУГА НАДЗИРАТЕЛКА Ѝ КАЗА: „НЯМА СМИСЪЛ ДА Я УДРЯШ. ЗАРАДИ СВОЯ БОГ ТЕЗИ ‘ИЗСЛЕДОВАТЕЛИ НА БИБЛИЯТА’ ЩЕ СЕ ОСТАВЯТ ДА ГИ ПРЕБИЕШ ДО СМЪРТ.“

ТОВА се случи през декември 1944 г. в Бендорф, женски трудово–поправителен лагер, който се намираше близо до мините за каменна сол в северната част на Германия. Нека обясня как попаднах там и как успях да оцелея през последните месеци на Втората световна война.

Родена съм в еврейско семейство в Амстердам (Холандия) през 1908 г. Бях второто от три момичета в семейството. Подобно на много евреи в Амстердам преди Втората световна война, баща ми беше ювелир и обработваше диаманти. Той умря, когато бях на дванадесет години, и след това дядо дойде да живее при нас. Дядо беше вярващ евреин и положи усилия ние да бъдем възпитани според еврейските традиции.

Вървейки по стъпките на баща си, и аз се научих да обработвам диаманти и през 1930 г. се омъжих за един човек от бранша. Имахме две деца — Силвен, който беше живо и предприемчиво момче, и Кари, която беше сладко, кротко малко момиченце. За жалост, бракът ни не продължи много. През 1938 г., скоро след развода си, се ожених за Луи Саксиони, който също обработваше диаманти. През февруари 1940 г. се роди дъщеря ни Йохана.

Макар че беше евреин, Луи не следваше религията си. Така че повече не празнувахме еврейските празници, които ми харесваха толкова много в детството. Това несъмнено ми липсваше, но в сърцето си продължавах да вярвам в Бога.

Смяна на религията

В началото на 1940 г., годината, в която немците окупираха Холандия, една жена дойде на вратата ни и разговаря с мене за Библията. Не разбрах много от нещата, които тя каза, но оттогава винаги когато тя идваше, вземах литература от нея. Само че не четях това, което тя оставяше, защото не исках да имам нищо общо с Исус. Бяха ме учили, че той е юдей отстъпник.

Един ден на вратата дойде един мъж. Зададох му много въпроси — защо Бог не създал други хора, след като Адам и Ева съгрешили;  защо има толкова много нещастие; защо хората се мразят и водят войни? Той ме увери, че ако имам търпение, ще отговори на въпросите ми чрез Библията. Така беше уговорено изучаване на Библията.

И все пак аз отхвърлях идеята, че Исус е Месията. Но след като се молих за това, започнах да чета месианските пророчества в Библията и ги видях с различни очи. (Псалм 22:7, 8, 18; Исаия 53:1–12) Йехова ми даде възможност да видя, че тези пророчества са се изпълнили в лицето на Исус. Съпругът ми не се интересуваше от онова, което изучавах, но не ми попречи да стана Свидетелка на Йехова.

Укривам се, но продължавам да проповядвам

Окупацията на Холандия от немците беше опасно време за мене. Не стига, че бях еврейка, а немците изпращаха евреите в концентрационни лагери, но бях и Свидетелка на Йехова, а нацистите се опитваха да заличат от света нашата религиозна организация. Въпреки всичко продължих да съм активна и отделях месечно по 60 часа, за да разказвам на другите за своята новопридобита християнска надежда. — Матей 24:14.

Една вечер през декември 1942 г. съпругът ми не се върна от работа. Научих, че бил арестуван там заедно с колегите си. Повече не го видях. Събратята ми Свидетели ме посъветваха да се скрия някъде с децата. Можех да отида при една сестра християнка в другия край на Амстердам. Тъй като беше опасно ние четиримата да останем заедно, трябваше да изпратя децата на друго място.

Често избягвах на косъм ареста. Една вечер един Свидетел ме водеше в ново скривалище, като ме беше качил на колелото си. Но фарът му не работеше и двама холандски полицаи ни спряха. Те осветиха лицата ни с фенерчета и разбраха, че съм еврейка. За щастие те просто казаха: „Придвижвайте се бързо, но пеша.“

Арест и затвор

Една сутрин през май 1944 г., тъкмо когато се готвех да започна службата си, бях арестувана, но не защото бях Свидетелка, а защото бях еврейка. Бях заведена в един затвор в Амстердам, където престоях десет дни. След това заедно с други евреи ни извозиха с влак до транзитния лагер Вестерборк в североизточната част на Холандия. От там евреите биваха изпращани в Германия.

Във Вестерборк се срещнах с брата на мъжа ми и сина му, които също бяха арестувани. Бях единствената Свидетелка сред евреите и постоянно се молех на Йехова да ме подкрепя. Два дни по–късно братът на мъжа ми, синът му и аз седяхме в един влак с конски вагони, който щеше да потегли или за Освиенцим, или за Собибор, лагери на смъртта в Полша. Изведнъж извикаха името ми и бях качена на друг влак, обикновен пътнически влак.

В него седяха мои някогашни колеги от диамантения бранш. Стотина майстори в областта на обработването на диаманти бяхме изпратени в Берген–Белзен, в северната част на Германия. По–късно научих, че моят занаят ми е спасил живота, защото евреите, които били изпращани в Освиенцим и Собибор, обикновено отивали направо в газовата камера. Такава беше участта на моя съпруг, на две от децата ми и на други близки. Но по онова време не знаех какво е станало с тях.

 В Берген–Белзен ние, които обработвахме диаманти, бяхме сложени в специална барака. За да щадят ръцете ни за деликатната работа, която вършехме, от нас не изискваха да работим друго. Бях единствената Свидетелка в групата и смело казах на затворените с мене евреи за своята новонамерена вяра. Те обаче ме смятаха за отстъпничка, също както през първи век гледали на апостол Павел.

Нямах със себе си Библия и жадувах за духовна храна. Един лекар евреин в лагера имаше Библия и ми я даде в замяна на няколко филии хляб и малко масло. Живях седем месеца с ‘диамантената група’ в Берген–Белзен. Към нас се отнасяха сравнително добре, което пораждаше враждебност у останалите затворници евреи. Но накрая се оказа, че няма диаманти, които да обработваме. Затова на 5 декември 1944 г. около 70 еврейки бяхме изпратени в женския трудово–възпитателен лагер в Бендорф.

Отказвам да правя оръжия

В мините близо до лагера на около 400 метра под земята затворниците бяха карани да произвеждат части за бомбардировачи. Когато отказах да правя това, получих няколко жестоки удара. (Исаия 2:4) Надзирателката ме предупреди да съм готова за работа на другия ден.

На следващата сутрин не отидох на проверка, а останах в бараката. Мислех, че сигурно ще ме застрелят, затова се помолих на Йехова да възнагради вярата ми. Непрекъснато си повтарях библейския псалм: „На Бога уповавам; няма да се боя; какво ще ми стори човек?“ — Псалм 56:11.

Бараката беше претърсена и ме изведоха навън. Тогава една от надзирателките започна да ме удря, като питаше: „Кой не ти позволява да работиш?“ Всеки път отговарях, че Бог не ми позволява да правя това. И тогава другата надзирателка ѝ каза: „Няма смисъл да я удряш. Заради своя Бог тези ‘Изследователи на Библията’ a ще се оставят да ги пребиеш до смърт.“ Нейните думи ми придадоха голяма сила.

Тъй като тогава чистенето на тоалетните беше давано като наказание и беше най–мръсната работа, която човек можеше да си представи, предложих да ме пратят там. Радвах се, като ми възложиха да правя това, тъй като тази работа можех да върша без угризения на съвестта. Една сутрин дойде комендантът на лагера, от когото се бояха всички. Той застана пред мене и каза:

— Значи ти си еврейката, която не иска да работи?

— Виждате, че работя — отвърнах аз.

— Но няма да работиш за войната, така ли?

— Не — отговорих аз. — Бог не иска това.

— Та ти няма да убиваш!

Обясних, че ако участвам в производството на оръжия, ще погазя своята християнска съвест.

Той взе метлата ми и каза:

— Аз мога да те убия и с това, нали?

— Сигурно — отговорих му аз. — Но метлата не е направена за убиване. А оръжието е точно за това.

 Ние разговаряхме за това, че Исус е бил евреин и за факта, че макар и еврейка, аз съм станала Свидетелка на Йехова. Когато той си тръгна, другите затворнички дойдоха при мене, учудени, че съм запазила самообладание и съм разговаряла толкова спокойно с коменданта на лагера. Казах им, че това не е въпрос на самообладание, а че успях да го направя, защото моят Бог ми даде необходимата сила.

Краят на войната

На 10 април 1945 г., когато съюзническите войски наближаваха Бендорф, трябваше да стоим на плаца за проверка почти цял ден. След това около 150 жени бяхме качени в конски вагони без храна и вода. Влаковите композиции потеглиха в неизвестна посока и дни наред пътувахме напред–назад по фронтовата линия. За да си направят място, някои от жените удушиха затворничките край себе си и в резултат на това много жени получиха психическо разстройство. Единствено моето упование в грижите на Йехова ми помогна да издържа.

Един ден влакът спря близо до един лагер за мъже и ни позволиха да слезем от вагоните. На някои от нас бяха дадени кофи, за да донесем вода от лагера. Като стигнах до чешмата, първо пих много дълго и след това напълних кофата. Когато се върнах, жените се нахвърлиха върху мене като диви зверове. Водата от кофата се разля на земята. Есесовците стояха наоколо и се смееха. След единадесет дена стигнахме до Айделщед, един лагер в околностите на Хамбург. Поради трудностите по време на пътя оцеля само около половината от нашата група.

Един ден, докато бяхме в Айделщед, четях на глас от Библията на няколко жени. Внезапно на прозореца се появи комендантът на лагера. Изплашихме се истински, защото Библията беше забранена книга в лагера. Комендантът влезе вътре, взе Библията и каза: „Значи това е Библията?“ За мое голямо облекчение той ми я върна с думите: „Ако една от тия жени умре, тогава прочети нещо на глас от тук.“

Среща с други Свидетели

След като 14 дни по–късно бяхме освободени, хора от Червения кръст ни заведоха в едно училище близо до Малмьо (Швеция). Там бяхме държани под карантина за известно време. Попитах една от жените, които се грижеха за нас, дали би съобщила на Свидетелите на Йехова, че съм в общежитието за бежанци. След няколко дни извикаха името ми. Когато казах на дошлата жена, че съм Свидетелка, тя започна  да плаче. Беше Свидетелка! След като се успокои, тя ми каза, че Свидетелите в Швеция винаги се молели за своите християнски братя и сестри в нацистките концентрационни лагери.

От този ден нататък сестрата идваше ежедневно и носеше кафе и нещо сладко. След като напуснах общежитието за бежанци, бях преместена близо до Гьотеборг. Там Свидетелите организираха голямо следобедно събиране заради мене. Макар че не можех да разбирам езика им, беше стоплящо сърцето отново да бъда заобиколена от своите братя и сестри.

Докато бях в Гьотеборг, получих писмо от една Свидетелка от Амстердам, която ми съобщаваше, че децата ми Силвен и Кари и всичките ми близки са били арестувани и вече не се върнали. Оцелели бяха само дъщеря ми Йохана и най–малката ми сестра. Неотдавна видях имената на сина си и дъщеря си в един списък на евреи, които били убити в газовите камери на Освиенцим и Собибор.

Дейност след войната

Като се върнах в Амстердам и взех при себе си Йохана, която тогава беше на пет години, отново започнах проповедната си служба. Понякога срещах хора, които са били членове на Холандското националсоциалистическо движение (ХНСД) — политическата партия, която оказа сътрудничество на немците. Тези хора бяха подпомогнали убийството на почти цялото ми семейство. Трябваше да преодолея отрицателните емоции, за да мога да споделям добрата новина за божието Царство с тях. Постоянно си мислех, че Йехова вижда в сърцата и в крайна сметка той съди, а не аз. Само какви благословии получих за това!

Започнах изучаване на Библията с една жена, чийто съпруг беше в затвора за това, че сътрудничел на нацистите. Когато се качвах по стълбите, чувах как съседите си говорят: „Я виж, тази еврейка пак посещава хората от ХНСД.“ Но въпреки сериозното противопоставяне от страна на своя антисемитски настроен съпруг, тази жена стана Свидетелка на Йехова, заедно с трите си дъщери.

За моя радост дъщеря ми Йохана по–късно отдаде живота си на Йехова. Заедно с нея се преместихме да служим, където нуждата от възвестители на Царството беше по–голяма. Радвахме се на многобройни духовни благословии. Сега живея в малък град в южната част на Холандия и участвам в проповедната дейност с местния сбор винаги когато мога. Като мисля за миналото, мога да кажа само, че никога не се почувствах изоставена от Йехова. Винаги усещах, че Йехова и неговият възлюбен Син, Исус, са с мене, дори и в най–трудните моменти.

През войната изгубих съпруга си, две от децата си и по–голямата част от своите близки. Но се надявам да ги видя пак всичките в новия свят на Бога. Когато съм сама и мисля за това, което преживях, повтарям с радост и благодарност думите на псалмиста: „Ангелът на Йехова е на стан около тези, които се боят от Него, и ги спасява.“ — Псалм 34:7, НС.

[Бележки под линия]

[Снимка на страница 18]

Евреи, откарвани в Германия от лагера във Вестерборк

[Източник]

Herinneringscentrum kamp Westerbork

[Снимка на страница 19]

С децата си Кари и Силвен, които загинаха в холокоста

[Снимка на страница 20]

Докато бях под карантина в Швеция

[Снимка на страница 20]

Временна лична карта за моето връщане у дома

[Снимка на страница 21]

С дъщеря си Йохана днес