Гледната точка на Библията

Дали чувството за вина винаги е нещо лошо?

МНОГО хора днес гледат на чувството за вина като на нежелателно. Те изпитват същото, което изпитвал и немският философ Фридрих Ницше, който казал: „Чувството за вина е най–ужасната болест, която бушува в човека.“

Но в последно време някои изследователи стигат до различно заключение. „Чувството за вина е съществена част от това да си чувствителен, отговорен човек — казва Сюзън Форуърд, доктор по философия, международно призната лекарка и авторка. — Това е инструмент на съвестта.“ Тогава дали всяко чувство за вина е лошо? Дали съществуват такива обстоятелства, при които чувството за вина може да е от полза?

Какво представлява чувството за вина?

Чувството за вина се появява, когато осъзнаем, че сме наранили някого, на когото държим, или ако по някакъв друг начин сме нарушили стандартите, които чувстваме, че трябва да следваме. Както казва един справочник, чувството за вина е сродно с „чувството, че дължиш нещо, виновен си, защото си причинил разочарование, обида, извършил си престъпление или грях“.

В Еврейските писания чувството за вина се свързва с това, че един израилтянин не е живял според божия закон — повечето случаи, когато се говори за вина, се намират в книгите Левит и Числа. Интересно е, че тази дума почти не се среща в Християнските гръцки писания. Но в малкото случаи, когато се появява, също се отнася до сериозна обида срещу Бога. — Марко 3:29; 1 Коринтяни 11:27.

За съжаление можем да се чувстваме виновни, без в действителност да сме. Например, ако един човек проявява свръхвзискателност и е склонен да си поставя неразумни стандарти, всяко разочарование може да предизвика чувство за незаслужена вина. (Еклисиаст 7:16) Или може да допуснем едно основателно угризение на съвестта поради грешка или несправедливост да прерасне в чувство на срам и накрая да наказваме себе си ненужно. Но тогава каква полза може да донесе чувството за вина?

 Чувството за вина може да е полезно

Чувството за вина може да е полезно най–малко по три причини. Първо, то сигнализира, че сме наясно с това кои стандарти са приемливи. Това показва, че съвестта ни действа. (Римляни 2:15) Всъщност една книга, публикувана от Американската асоциация на психиатрите, разглежда липсата на чувство за вина като поведение, което е заплаха за обществото. На тези, които имат покварена или притъпена съвест, им е трудно да правят разлика между правилно и погрешно, и това може да бъде опасно. — Тит 1:15, 16.

Второ, гузната съвест може да ни помогне да избягваме нежелателни действия. Точно както физическата болка ни предупреждава за възможни здравословни проблеми, така и емоционалната болка, свързана с вината, ни предупреждава за морални или духовни проблеми, които изискват нашето внимание. След като веднъж сме осъзнали слабостта, ние сме по–склонни в бъдеще да избягваме отново да нараняваме себе си, тези, които обичаме, или другите. — Матей 7:12.

И накрая, признаването на вината може да помогне и на виновния, и на жертвата. Чувството за вина при цар Давид било съпроводено със силна емоционална болка. „Когато мълчах, овехтяха костите ми от охкането ми всеки ден“ — писал той. Но когато най–накрая признал греха си пред Бога, Давид радостно възкликнал: „С песни на избавление ще ме окръжаваш.“ (Псалм 32:3, 7) Признанието може да накара дори жертвата да се чувства по–добре, тъй като признанието за вина може да увери жертвата, че другият човек обича него или нея достатъчно, за да съжалява, че е причинил толкова много болка. — 2 Царе 11:2–15.

Уравновесен възглед за чувството за вина

Един уравновесен възглед относно чувството за вина може да се забележи в пълния контраст в начина, по който се отнасяли Исус и фарисеите към съгрешилите и греха. В Лука 7:36–50 четем за една неморална жена, която влязла в къщата на фарисея, където Исус бил на вечеря. Тя се приближила до Исус, измила краката му със своите сълзи и ги намазала със скъпо миро.

Набожният фарисей гледал отвисоко на тази жена, като на нещо под неговото достойнство и внимание. Той си казал: „Тоя, ако беше пророк, щеше да знае коя и каква е жената, която се допира до Него, че е грешница.“ (Лука 7:39) Исус бързо поправил неговото мислене. „Ти с масло не помаза главата ми — казал Исус. — А тя с миро помаза нозете ми. Затова ти казвам: Прощават ѝ се многото грехове; защото тя обикна много.“ Без съмнение тези милостиви думи повдигнали духа на жената и облекчили сърцето ѝ. — Лука 7:46, 47.

Исус в никакъв случай не оправдавал неморалността. По–скоро той учел гордия фарисей, че любовта превъзхожда всички други подбуди за това да служим на Бога. (Матей 22:36–40) Разбира се, правилно било, че жената е изпитвала чувство за вина заради неморалното си минало. Очевидно тя се разкайвала, защото плачела, не се опитала да оправдае предишното си поведение и предприела положителни стъпки, за да окаже публично почит на Исус. Като видял това, Исус ѝ казал: „Твоята вяра те спаси; иди си с мир.“ — Лука 7:50.

От друга страна, фарисеят продължил да гледа отвисоко на нея, като на грешница. Вероятно той се надявал да „постави страх от Бога в сърцето ѝ“ и да я засрами. Но постоянните опити да накараме другите да изпитват вина само защото те не правят нещата винаги по начин, по който считаме, че трябва да ги правят, са нелюбещи и в края на краищата водят до обратния ефект. (2 Коринтяни 9:7) Най–добри резултати се постигат, когато подражаваме на Исус — като даваме подходящ пример, като хвалим честно другите и като проявяваме доверие в тях, въпреки че понякога ще са необходими порицание и съвет. — Матей 11:28–30; Римляни 12:10; Ефесяни 4:29.

Следователно да изпитваме чувство за вина е от полза, дори е необходимо, когато сме направили нещо погрешно. В Притчи 14:9, СИ се казва: „Глупците се смеят над греха, а посред праведните има благоволение.“ Угризенията на съвестта могат и трябва да ни подтикват към признаване на вината и други положителни действия. Но основната причина, поради която служим на Йехова, не трябва да бъде вина, а любов. (Йов 1:9–11; 2:4, 5) Библията ни уверява, че когато добрите хора са насърчени и освежени с оглед на това, те ще правят всичко, което е по силите им. Но по–важното е, че ще бъдат щастливи, когато го правят.