Как мечтата ми беше осъществена

РАЗКАЗАНО ОТ АЛЕНА ЖИТНИКОВА

Израснах в Чехословакия, страна от антуража на бившия Съветски съюз, и моето семейство жадуваше да види мирния свят, който комунизмът обещаваше. Но комунистическата мечта за създаването на щастливо, обединено общество свърши с разпадането на Съветския съюз през 1991 г. Позволете ми да разкажа как мечтата ми беше осъществена по друг начин.

РОДЕНА съм на 12 септември 1962 г. в семейство на пламенни комунисти. Живеехме в Хорни Бенешов, село на около 290 километра от Прага. Баща ми вярваше в комунистическите идеали и живееше според тях. Той възпита моите братя, сестра ми и мене според тези идеали. Учеше ни, че с честен труд и скромен живот можем да изградим по–добро общество. Той считаше комунизма за най–добрата форма на управление и активно го подкрепяше.

Татко често посещаваше събрания, на които комунизмът беше възхваляван. Той презираше религията заради лицемерието на църквите и ние бяхме учени и започнахме да вярваме, че няма Бог. Татко вярваше, че след време, когато на всички хора им бъде осигурен дом и достатъчно храна, те ще станат по–добри и ще живеят в мир. Това беше хубава перспектива, за която много слушах, докато растях. Вярвах на всичко, на което татко ни учеше, и бях твърдо решена също да поддържам комунизма.

Като малка се подготвях да стана пионерка, както бяха наричани членовете на популярната комунистическа младежка организация „Млади пионери“. Пионерите бяха насърчавани да развиват добри качества и да обичат родината. Когато бях на девет години, положих тържествена пионерска клетва и ми беше дадена червена връзка. Беше ми позволено да нося официална пионерска униформа в специални случаи. Стараех се да бъда добра пионерка. Когато чувах съученичките ми да говорят неприлични неща, ги мъмрех и им напомнях, че пионерките не говорят по този начин.

Но след време започнах да разбирам, че много хора, които твърдяха, че са комунисти, не подкрепяха комунистическите идеали. Вместо да не се поддават на човешката склонност  да бъдат алчни и завистливи, те крадяха обществена собственост. Много от тях подтикваха другите да работят за благото на хората, но самите те не правеха това. Доста известна стана поговорката: „Който не краде от държавата, краде от собственото си семейство.“ Започнах да се питам: „Защо има толкова много лицемерие? Защо само някои се стремят да подкрепят хубавите идеали на комунизма? Защо усилията се оказват толкова безрезултатни?“

Време за преоценка

По време на моите юношески години прекарвах част от лятната ми ваканция при една съученичка Алена. Една вечер една по–голяма приятелка на Алена, която се казваше Таня, дойде при нас. „Трябва да говоря с вас за нещо много важно — каза тя. — Убедих се, че Бог съществува.“ Ние бяхме изумени, че тя е стигнала до такъв извод. След като дойдохме на себе си от изненадата, ние я затрупахме с въпроси. „Какви доказателства имаш?“ „Как изглежда Бог?“ „Къде живее Той?“ „Защо не предприема нищо?“

Таня отговори на въпросите ни един по един. Тя ни обясни, че първоначалната цел на Бога за земята била тя да бъде един райски дом за цялото човечество и ни разказа как тази цел ще бъде осъществена. Когато тя ни показа от Библията обещанията за една изчистена земя, населена със здрави хора, които проявяват загриженост един за друг, се сетих, че това беше подобно на обещанията, в които вече вярвах. Но бях сигурна, че ако татко научи, че тези прекрасни неща ще бъдат осъществени единствено чрез божието Царство, а не чрез комунизма, това няма да му хареса.

Всъщност, когато бях на шест или седем години, едно съседско момиче ме заведе на църква, без родителите ми да знаят за това. Свещеникът разказа една библейска случка, която толкова ми хареса, че исках да науча повече. Дори получих някои религиозни материали. Когато казах на родителите ми, те категорично ми забраниха да отида повторно на църква. За да ми стане още по–ясно, баща ми ме наби.

След този случай в нашия дом никога вече не се спомена за Бога. Започнах да вярвам, че само простите, необразовани хора вярват в Бога и че религията е измислена от хората. В училище ни учеха, че понеже съществуват явления, които не можем да разберем, хората просто са измислили идеята за Бога. Но сега тук беше Таня, интелигентна жена, дори учителка, и тя вярваше в Бога! „Трябва да има нещо в това, което казва!“ — мислех си аз.

Таня говореше толкова пламенно, че ние бяхме убедени, че тя вярва в това, което казва. Така че я попитахме: „Таня, какво те убеди, че Бог наистина съществува?“

„Библията — каза тя. — Отговорите на всички въпроси, които зададохте, се намират в Библията. Искате ли да я разберете по–добре?“

Знаех, че родителите ми няма да останат доволни, ако разберат, че изучавам Библията. Въпреки това имах силно желание да науча повече. Така че Таня ми даде адреса на Людмила, една Свидетелка на Йехова, която живееше близо до нашия дом в Хорни Бенешов. Когато изследвах с Людмила божиите обещания за една райска земя, аз се питах: „Каква е гаранцията, че тези неща ще се осъществят?“

Людмила ми каза, че е необходимо да науча повече за Бога, за да мога да повярвам в него и неговите обещания. От изучаването ни научих, че земята и многобройните сложни форми на живот на нея не са продукт на сляпа случайност. Трябваше да призная, че наистина съществува един много интелигентен Създател. Осъзнах колко логична е Библията, когато казва: „Всяка къща се строи от някого; а Тоя, Който е устроил всичко, е Бог.“ — Евреи 3:4.

Исках и семейството ми да научи тези неща. Но подозирах, че те няма да се интересуват, така че отлагах да им кажа за това. Един ден обаче майка ми намерила между моите лични вещи страница, изпаднала от стара, скъсана Библия, която бях получила. Родителите ми бяха много обезпокоени.

Дискусия с баща ми

Когато подозренията на баща ми, че имам връзка със Свидетелите на Йехова, се потвърдиха, той ме покани на дълга разходка. „Незабавно трябва да прекратиш всякакви  отношения с тези хора — настоя той. — Ако не го направиш, няма да мога да продължавам да бъда кмет на селото. Ще провалиш кариерата ми. Ще трябва да напусна службата и да се върна във фабриката. Ще донесеш позор на цялото семейство.“

„Но татко, Библията е разумна книга и съдържа прекрасни съвети за живота“ — отговорих аз.

„Не, Аленка — обясни баща ми, — аз изобщо не съм имал нужда нито от Библията, нито от Бога, за да бъда щастлив. Постигнах всичко сам, с двете си ръце. Никой не ми е помагал. Изненадан съм как можеш да вярваш на такива глупости! Трябва да започнеш истински живот, да се омъжиш, да имаш деца и ще видиш, че можеш да бъдеш щастлива и без Бога.“

Настойчивостта на моя баща ми направи впечатление. За момент започнах да се съмнявам в това, което вярвам, защото то все още нямаше здрава основа. Истината беше, че познавах баща си много по–дълго, отколкото Свидетелите на Йехова, и винаги се бях чувствала сигурна у дома. Бях уверена, че татко иска само най–доброто за мене. Знаех, че той ме обича, така че му обещах, че ще спра да изучавам Библията. Скоро след това, когато бях на осемнадесет години, завърших училище и отидох да работя в Прага, нашата столица.

Животът ми в Прага

Започнах работа в една банка и с нетърпение очаквах да науча повече за истинския живот, за който татко каза, че ще бъде постигнат чрез комунизма. За кратко време разбрах, че хората в града не бяха по–щастливи, отколкото тези на село. Всъщност неморалността, лицемерието, егоизмът и прекаленото пиене бяха нормата на поведение.

Накрая един Свидетел, който живееше в близост до нашия дом в Хорни Бенешов и който беше на гости в Прага, се погрижи Свидетелите да се свържат с мене. Така в Прага отново започнах да изучавам Библията с една жена на име Ева. В края на всяко изучаване тя ме питаше: „Искаш ли да дойда и следващата седмица?“ Тя никога не ми натрапваше мнението си, въпреки че понякога я питах как би постъпила тя на мое място.

„Не мога да ти кажа как ще постъпя аз“ — отговаряше тя. След това насочваше вниманието към нещо в Библията, което можеше да ми помогне да взема решение. Много се безпокоях заради взаимоотношенията с моите родители, така че я попитах дали трябва да престана да поддържам връзка с тях. Ева отвори на Изход 20:12, където Библията казва, че трябва да почитаме своите родители. След което попита: „Трябва ли да почитаме някого повече от своите родители?“

Тъй като не бях сигурна в отговора, тя отвори Библията на думите на Исус Христос: „Който люби баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене.“ (Матей 10:37) Така започнах да разбирам, че макар и родителите ми да заслужават почит, Исус, както и неговият небесен Баща, заслужават повече привързаност дори от тях. Ева винаги се стараеше да посочи подходящ библейски принцип, след което ме оставяше сама да реша.

Сблъсък на интереси

Накрая, през септември 1982 г. бях приета в един колеж в Прага, където следвах агрономия. Но скоро след това открих, че не можех да се грижа добре за своите занятия в колежа и в същото време да отделям толкова внимание на библейското изучаване, колкото желаех. Така че казах на една от моите преподавателки, че мисля да напусна колежа. „Ще те изпратя при някой, който ще те разбере и ще ти помогне“ — отвърна тя. Уреди ми разговор с декана на колежа.

Деканът ме посрещна с въпрос: „Защо нашата най–добра студентка иска да напусне?“

„Защото нямам време за други неща, които също ме интересуват“ — отговорих аз. Тъй като Свидетелите на Йехова бяха забранени в Чехословакия, нямах намерение да му казвам защо смятам да напусна. Но след като говорих с него няколко часа, предположих, че можех да му имам доверие. И му казах, че изучавам Библията.

„Изучавай едновременно Библията и Маркс — каза той. — След това направи своя избор.“ Изглеждаше, че той дори ме насърчава да изучавам Библията!

 Един заговор бива осуетен

На следващия ден той и преподавателката ми пропътували целия път до родното ми село, за да посетят родителите ми. Те ги предупредили, че съм се свързала с опасна и забранена секта и им казали, че искам да напусна колежа. „Ако дъщеря ви реши да напусне колежа — обещал деканът на моя баща, — ще направим така, че тя да не може да намери никъде работа в Прага, след което ще трябва да се върне при вас и да прекрати връзките с тази секта.“

През януари 1983 г. напуснах колежа. Една приятелка, която също изучаваше Библията, ми помогна да наема стая при една възрастна жена. Тъй като не знаех нищо за посещението на декана при моите родители и за неговото обещание към баща ми, не разбирах защо всичките ми усилия да си намеря работа бяха безуспешни. Моята хазяйка също била любопитна относно това и без моето знание отишла при декана и го попитала защо съм напуснала колежа.

„Внимавай! — предупредил я той. — Тя е член на опасната секта на Свидетелите на Йехова. Затова трябваше да напусне колежа. Тя трябва да се върне у дома и да спре с това. Ще се погрижа да не може да си намери работа в Прага!“

Когато се върна вечерта, моята хазяйка ме извика и каза: „Аленка, днес ходих в твоя колеж.“ Помислих си, че ще трябва още същата вечер да си събера нещата и да напусна апартамента ѝ. Но тя каза: „Не одобрявам поведението на декана. Можеш да вярваш в каквото искаш; по–важно е как се държиш. Аз ще ти помогна да намериш работа.“ Тази вечер в молитва към Йехова му благодарих за помощта.

Скоро след това баща ми дойде в Прага, за да ме отведе у дома. Но този път аргументите му не ме убедиха. Моята вяра в Йехова и в неговите обещания имаше по–здрава основа. Накрая баща ми си тръгна без мене и за първи път в живота си го видях да плаче. Въпреки че срещата ни беше много емоционална, това преживяване ме приближи повече до Йехова. Исках да принадлежа на Бога и да му служа. Така на 19 ноември 1983 г. символизирах своето отдаване на Йехова, като се покръстих във вана с вода в един апартамент в Прага.

Решението ми беше благословено

След време бях включена да помагам в изработването на забранената литература на Свидетелите. Работата изискваше строги мерки за сигурност, тъй като властите вече бяха хвърлили в затвора някои, които бяха заловени да правят това. Моята първа задача беше да правя преписи на преведената на чешки „Стражева кула“ с помощта на една пишеща машина. Тези преписи бяха раздавани на Свидетелите, за да ги използват при изучаването на Библията.

По–късно бях поканена да се присъединя към една група, която се събираше в апартамент в Прага, за да подготвя книги. По–голяма част от мебелите бяха преместени в една стая и след това ние сглобявахме отделните напечатани страници на една дълга маса, разположена в средата на стаята. По–късно тези страници бяха слепвани или съшивани, за да се получи книга. Често си мислех колко хубаво би било да правя това целодневно.

Като пионерка в комунистическата младежка организация се опитвах да уча децата да бъдат по–добри хора. Като Свидетелка на Йехова продължавам да работя с млади хора и помогнах на някои от тях да станат покръстени служители на Йехова. Въпреки че нито един член на моето семейство още не е станал Свидетел, аз получих, както обещава Библията, много духовни бащи и майки, и братя, и сестри. — Марко 10:29, 30.

През 1989 г. демократично правителство замени комунистическото в нашата страна. Тази промяна донесе на Свидетелите на Йехова свобода, в резултат на което ние можехме открито да се събираме да изучаваме Библията, да проповядваме от дом на дом без опасност от арест, и да пътуваме в чужбина, за да посещаваме международни конгреси. Освен това вече не трябва да се притесняваме от разпити, арести или заплахи!

Служа заедно с моя съпруг

През 1990 г. се омъжих за Петр, един събрат християнин. През април 1992 г. и двамата имахме възможност да осъществим своята цел да станем пионери, както се наричат  Свидетелите, които целодневно са заети с проповедната дейност. Накрая, през юни 1994 г. бяхме поканени да работим в офиса на клона на Свидетелите на Йехова в Прага. Днес, вместо тайно да произвеждаме библейска литература, ние открито можем да участваме в грижите за духовните интереси на хората от цялата Чешка република.

Преди няколко години Петр и аз бяхме изпълнени с голяма радост, когато моите родители приеха поканата ни да посетят сградите на клона, където живеем и работим заедно с още 60 други членове на бетеловото семейство. След като разгледа нашия дом и офисите, татко каза: „Да, чувствам, че сред вас има истинска любов.“ Това бяха най–прекрасните думи, които бих могла да чуя от баща си.

Радваме се на това, което комунизмът само обещаваше

Нашата надежда да се радваме на по–добър живот чрез комунизма не беше нищо друго освен неосъществим блян. Историята на човечеството показа, че дори и най–искрените усилия на хората да създадат справедливо общество са безрезултатни. Вярвам, че все още има много хора, които ще разберат, че човек не може да се радва на щастлив живот без помощта на Бога. — Йеремия 10:23.

Често си спомням желанието на татко да се радвам на това, което той наричаше „истински живот“, който, както той ни казваше, комунизмът щял да направи възможен. Но аз разбрах от изучаването ми на Библията, че това, което тя нарича ‘истински живот’ — животът в божия праведен нов свят — е единственото сигурно обещание, на което хората могат да разчитат. (1 Тимотей 6:19) Казвам това, защото въпреки че сме подчинени на греха и човешкото несъвършенство, тези, които искрено се стараят да прилагат библейските принципи в своя живот, могат да живеят заедно в мир по забележителен начин. Те успешно се противопоставят на всички опити да бъде разрушено тяхното единство или да бъде пречупена тяхната лоялна привързаност към Йехова, техният Бог.

Разбрах това особено ясно, когато моят съпруг и аз имахме привилегията да бъдем сред гостите, които присъстваха на откриването на новите сгради на клона на Свидетелите  на Йехова близо до Лвов, Украйна, на 19 май 2001 г. Там срещнах други Свидетели, които са били членове на комунистическата пионерска организация. Някога те също се надявали, както и аз, че комунизмът ще донесе истински мир и единство между всички хора. Владимир Григориев, който сега служи заедно със своята съпруга в офиса на клона в Русия, беше един от някогашните членове на пионерската организация.

Каква ирония е това, че на мястото, което е служело като летен пионерски лагер, Свидетелите на Йехова построиха своя нов офис. Поради ограниченото място в сградите на клона, само 839 човека от 35 страни можеха да присъстват на програмата по откриването. Но на следващата сутрин 30 881 души a се събраха на футболния стадион в Лвов, за да чуят подбрани моменти от програмата от предишния ден. Някои от тях бяха пътували шест часа или дори повече от далечни места, за да присъстват.

И когато тези хора научиха за възможността да разгледат новия офис на клона в своята страна, те се качиха на десетките автобуси, с които бяха пристигнали на стадиона. В ранния следобед автобусите започнаха да пристигат в клона — където аз и моят съпруг имахме привилегията да пренощуваме като гости, — за да разгледат сградите. До вечерта над 16 000 от тези скъпи събратя християни разгледаха дома Бетел, качиха се на автобусите и потеглиха обратно към своите домове, като за някои от тях пътуването щеше да бъде дълго!

В Украйна, както и в други източноевропейски държави, милиони вярваха, че комунизмът е най–добрата надежда за създаването на мирно ново общество. Но днес само в Украйна има над 120 000 души, заети с известяването на божието Царство на другите. Да, много от нас, бившите комунисти, започнаха да вярват, че това божие правителство е единствената реална надежда за осъществяването на истинско братство и мир между всички хора.

[Бележки под линия]

[Снимка на страница 20]

Когато бях на десет години, скоро след като се присъединих към комунистическата пионерска младеж

[Снимка на страница 24]

С моя съпруг Петр

[Снимка на страница 24]

Владимир, бивш комунист, когото срещнах при откриването на клона в Украйна

[Снимка на страница 25]

Над 30 000 души слушаха подбрани моменти от програмата по откриването

[Снимка на страница 25]

Повече от 16 000 души посетиха сградите на клона