Дали „личната религия“ е решението?

ТЪЙ КАТО ОРГАНИЗИРАНАТА РЕЛИГИЯ губи контрола си върху масите, не е изненадващо, че толкова много хора създават своя собствена религия. Но възникват въпросите: Дали това наистина задоволява духовните нужди на човека? Дали „личната религия“ е решението?

За да отговорим на тези въпроси, нека първо разгледаме дали личната религия може наистина да издържи едно подробно изследване от страна на нашите „мисловни способности“, един от най–големите дарове, които хората притежават. — Римляни 12:1, НС.

Разсъждаващият разум има склонността да отхвърля това, което си противоречи. Но в едно проучване върху личната религия в Швеция беше направено заключението, че често хората „доста спонтанно съчетават различни (и вероятно логически несъвместими) елементи на житейската философия в своя собствена философия“.

Например само два процента от тези, които твърдели, че са „християни по свой собствен начин“, споменали Исус, дори и като историческа личност. Въпреки това било споменавано често вярването в прераждането. Но нима няма противоречие в това да се описваш като последовател на Исус Христос, а в същото време да пренебрегваш живота и ученията a му — и дори да възприемаш доктрини, които напълно противоречат на неговите?

Мисловните ни способности имат също склонността да избягват нещата, които изглеждат безнадеждно мътни или неясни. Но когато били запитани дали вярват в „Бога или в една божествена сила“, повечето интервюирани хора отговорили, че „нещо“ такова може би съществува. Един мъж казал: „Вярвам в нещо свръхестествено, но което не е непременно във формата на бог.“ Тези, които вярвали в Бога, чувствали, че той „играе доста незначителна роля в живота им“. Така личната религия е описана в сведението като „хаотична съвкупност от всякакви понятия“. Накрая се цитира най–често срещаният отговор: „Вярвам в нещо, но не съм сигурен в какво.“

Проучване върху личната религия в Канада показа подобни резултати. В списание „Алберта рипорт“ се казва: „Днес се среща често вярване в почти всичко, което можем да си представим, но в това няма никаква логика. И когато се опитаме да определим какво влияние оказват тези индивидуални вярвания в живота на хората, не можем да открием нищо. Няма никакъв върховен морален авторитет. Така че на личната религия  липсва същност.“ В списанието се говори за „разпокъсания бог“, тъй като хората, възприели тези идеи, „съшиват в едно различни елементи от традиционната вяра“. Дали ти изглежда разумно религиозните вярвания — дори надеждата за бъдещето — да са основани на такива неясни, неубедителни и откъслечни идеи?

Нуждата ни от приятелство

От много отдавна вярващите ценят високо приятелството, братството и единството. (Деяния 2:42, 46) Но тъй като личната религия е точно такава — лична, — дали тя може да удовлетвори тези нужди?

Не става ли така, че личната религия, в която „всеки човек е собствена църква“, само умножава и задълбочава религиозните различия сред хората? „Днес религията е въпрос на лична преценка ... и така сме станали страна не на няколко хиляди различни вярвания, а на няколко милиона“ — се отбелязва в „Алберта рипорт“. Тогава не е изненадващо, че личната религия дори бива описвана като форма на духовна анархия.

А ценностите?

Шведският епископ Мартин Льонебо подчертава в интервю за вестник „Свенска догбладет“, че „личната религия не може да обогати нашата ера и се затруднява да пренесе ценностите си в една нова епоха“. Това мнение намира известно потвърждение в често срещания възглед на шведските родители относно отглеждането на деца. В „Свенска догбладет“ този възглед е обобщен по следния начин: „Вярвай в каквото си искаш! И не принуждавай децата си да решават. Остави ги да изберат, когато са достатъчно големи.“

Вестникът признава, че внедряването на религиозни ценности у децата може да бъде сметнато едва ли не за промиване на мозъка. И въпреки това там се стига до извода: „Това предаване на ценности може да бъде полезно и да е единственият начин децата да са в състояние ... да решат сами.“ Наистина, настоящото печално състояние на младите хора показва, че личната религия не е направила нищо, за да обедини семействата въз основа на стабилни ценности, които могат да бъдат предавани от поколение на поколение.

Тогава изглежда личната религия не може да предложи надеждни, последователни отговори на житейските въпроси, нито може да обедини хората или да удовлетвори нуждите на човечеството от морално ръководство. В цитираната по–рано статия в „Свенска догбладет“ е изразен следният възглед относно личната религия: „Когато т.нар. „вяра“ обхваща всичко, тогава тя не съдържа нищо. И когато свободата е лишена от ясни очертания, тя се размива и дори изчезва.“

Ясно е, че в много отношения личната религия не успява да задоволи духовните нужди на хората. И наистина, как може човек логично да очаква да удовлетвори тези нужди, като просто избира вярвания от различни традиции, все едно че подбира най–примамливите ястия от отрупана с храна маса? Ясно е и това, че организираната религия не е успяла да удовлетвори тези нужди. Към какво да се обърнем тогава?

[Бележки под линия]

[Снимка на страници 8, 9]

Дали трябва да гледаме на религията само като на маса с ястия, като подбираме вярвания, които ни харесват?