От политически активист станах неутрален християнин

РАЗКАЗАНО ОТ ЛАДИСЛАВ ШМЕЙКАЛ

След като получих присъда, бях отведен обратно в килията си. Веднага започнах да почуквам по стената, за да изпратя съобщение по морзовата азбука на един приятел, който беше два етажа над мене. Той чакаше да чуе каква присъда бях получил.

„Четиринайсет години“ — написах аз.

Той не можеше да повярва. Така че попита: „Четиринайсет месеца?“

„Не — отговорих аз. — Четиринайсет години.“

БЕШЕ 1953 г., а градът — Либерец (Чехословакия — сега Чешка република). Аз бях деветнайсетгодишен активист, който се бореше за политическа промяна. Ние, активистите, пропагандирахме своите възгледи, като разпространявахме листовки, които критикуваха комунистическата партия, която беше на власт по това време. Дейността ни беше смятана за държавна измяна — ето защо получих дълга затворническа присъда.

Вече бях прекарал почти една година в ареста, в очакване на присъдата си. До издаване на присъдата бяхме държани по двама в килия и отвреме–навреме ни отвеждаха за разпит със завързани очи. Не ни беше позволено да говорим в килиите си, затова шепнехме или говорехме помежду си по морзовата азбука.

Скоро научих, че много от затворниците бяха Свидетели на Йехова. В нашия затвор беше обичайно да преместват затворниците в различни килии на всеки един или два месеца. Тъй като се интересувах от Библията, бях щастлив, когато накрая ме поставиха в една килия със Свидетел. След известно време започнах да изучавам Библията със Свидетелите.

Предполагам, че нашите обсъждания могат да се нарекат библейско изучаване, въпреки че нямахме Библия или библейска литература. Всъщност никога през живота си не бях виждал Библия. Но нашите разговори продължаваха, тъй като Свидетелят по памет ми обясняваше библейски теми и аз си записвах каквото ми казваше. Разговаряхме, шепнейки, като стояхме близо един до друг.

 Това, с което разполагахме, беше тоалетна хартия и гребен. Използвах гребена си, за да правя записки върху тоалетната хартия. Много от стиховете, които обсъждахме, научих наизуст. Свидетелите, които изучаваха с мене, ме научиха също да пея песни на Царството. Един Свидетел ми каза: „Сега си тук като политически затворник, но в бъдеще може да те затворят за това, че си Свидетел на Йехова.“

Накрая, след безкрайни разпити, бях осъден и отведен в трудов лагер близо до град Яхимов. По това време вече бях убеден, че един ден ще стана Свидетел на Йехова.

Дълги години, прекарани в затвора

Когато пристигнах в лагера, където се добиваше уран, веднага започнах да търся Свидетели. Скоро обаче научих, че са били отведени някъде другаде. Но един Свидетел беше останал, защото беше готвач. Той ми даде назаем една много използвана Библия, която бяха крили на различни места. Така имах възможност да прочета много стихове, които вече бях запомнил. Докато четях, често си казвах: „Да, точно това ме учиха братята.“

Около месец по–късно бях прехвърлен в лагер, наречен Битиз, близо до град Пршибрам. Там срещнах други Свидетели. В Битиз редовно получавахме литература, която беше внасяна тайно. Макар че управата на лагера се опитваше да разбере как литературата достигаше до нас, никога не успя. Имаше около четиринайсет затворници, които активно споделяха истината с другите. Половината от тях бяха покръстени Свидетели, а останалите бяха като мене, хора, които приеха вярванията на Свидетелите в затвора.

Много от нас искаха да символизират своето отдаване на Бога чрез покръстване във вода. Но поради недостига на вода, или по–точно заради липсата на достатъчно голям резервоар с вода, потапянето не можеше да се осъществи лесно. Затова в онези дни мнозина трябваше да чакат да бъдат освободени, за да бъдат покръстени. Но в лагера Битиз имаше големи охлаждащи кули за минните компресори. В средата на 50–те години някои от нас бяха покръстени в резервоара на една от онези кули.

Няколко години по–късно, през март 1960 г., офицерът, който отговаряше за политическите затворници, ме извика. Каза, че ако му давам информация за дейността на другите затворници, щял да се погрижи присъдата ми да бъде намалена. Когато отказах да направя това, той започна да ме ругае. „Изпусна възможността да живееш свободно — изкрещя той. — Ще се погрижа никога да не се върнеш у вас! Тук ще умреш.“ Но два месеца по–късно беше обявена амнистия, която се отнасяше и за моя случай, и аз се прибрах вкъщи след осем години, прекарани в затвора.

Кратък период на свобода

Дейността на Свидетелите на Йехова в Чехословакия беше забранена през април 1949 г., така скоро научих, че да служа на Бога по време на т.нар. свобода, не беше по–различно, отколкото когато бях в затвора. Сега, след освобождаването си, се сблъсках с друг проблем. Беше задължително за всеки мъж в страната да служи две години в армията.

Някои мъже, които работеха в определени държавни предприятия, бяха освободени от военна служба, например онези, които работеха  в каменовъглени мини. Тъй като бях работил като миньор, получих работа в една от мините. Посрещнаха ме приятелски. Казаха ми: „Не се притеснявай за военната служба. Няма никакъв проблем да те освободим от нея.“

Два месеца по–късно, когато получих повиквателна, хората, които работеха в ръководството, ме увериха: „Не се притеснявай, трябва да е станала грешка. Ще пишем на военните и всичко ще бъде наред.“ Но не беше наред. След известно време един чиновник дойде при мене и се извини: „Това се случва за първи път при нас, но ще трябва да отидеш на военна служба.“ Когато отказах да се присъединя към армията, в съгласие с обучената си от Библията съвест, бях арестуван и отведен в най–близкото военно поделение. — Исаия 2:4.

Пред военния трибунал

След като през януари 1961 г. ме хвърлиха в затвора в град Кладно, се опитаха да ме убедят да стана войник. Офицерът, който отговаряше за моя случай, организира среща. Бях заведен в залата за съвещания, в която имаше голяма кръгла маса и удобни кожени кресла около нея. Скоро военните започнаха да пристигат и да сядат около масата. Отговорният офицер ме представи на всеки един от тях поотделно. След това седна и каза: „Сега ни разкажи за религията си.“

След като си казах една бърза молитва наум, започнах да говоря, а присъстващите ме слушаха внимателно. Скоро разговорът се насочи към еволюцията и беше изказано твърдението, че тя е научен факт. В трудовия лагер, в който бях по–рано, изучавах брошурата „Еволюцията срещу новия свят“ a (англ.). Така че за изненада на военните, успях да приведа доказателства, че еволюцията е една недоказана теория.

Към разговора се присъедини един майор, който очевидно беше възпитан в католическо семейство. „Как гледате на Дева Мария? — попита той. — И какво е вашето отношение към светата литургия?“ Отговорих на въпросите му и след това казах: „Виждам, че сте вярващ, защото въпросите ви се различават от тези на другите.“

„Не! Не! Не! Не съм вярващ!“ — запротестира силно той. В една комунистическа страна тези, които твърдяха, че са християни, не получаваха почти никакво уважение или отговорни длъжности. Така че след тази размяна на реплики майорът повече не се намеси. Бях много признателен, че имах възможност да обясня вярванията на Свидетелите на Йехова на онези мъже.

Допълнителни възможности за свидетелстване

Няколко дни по–късно бях отведен в сградата на военния гарнизон в Прага и поставен под охрана. Първият въоръжен войник, назначен да ме пази, беше изненадан от специалните охранителни мерки. „За първи път трябва да охраняваме някого лично“ — каза ми той. Затова му обясних защо съм в затвора. Това толкова го заинтересува, че той седна, сложи пушката между коленете си и се заслуша. След два часа го смени друг войник и последва подобен разговор на библейски теми.

 През следващите дни имах възможността да говоря както с тези, които ме охраняваха, така и с някои други затворници, когато охраната разрешаваше. Пазачите дори отваряха килиите и позволяваха на затворниците да се съберат за библейски разговори! След известно време се притесних, че ще се разчуе за свободата, която пазачите ми даваха да говоря с другите затворници, и че ще има лоши последствия. Но всичко се пазеше в тайна.

Накрая, когато бях изправен пред съда, за да получа присъдата, тези, на които говорих за моите вярвания, ме насърчиха. Бях осъден на две години, които бяха добавени към шестте години на първоначалната ми присъда, която не излежах заради амнистията. Това означаваше, че ми предстояха осем години затвор.

Усещам Божията помощ

Когато ме местеха от лагер в лагер и от затвор в затвор в Чехословакия, често чувствах как Бог ми помага. Когато пристигнах в затвора във Валдице, началникът попита защо съм тук. „Отказах да отида в армията — отговорих аз. — Да участвам във военни действия, противоречи на убежденията ми.“

„Би било хубаво, ако всеки човек имаше тази нагласа“ — отговори съчувствено той. Но след като помисли за момент, каза: „Но тъй като повечето хора днес не мислят така, трябва да ви накажем и то сурово!“

Бях назначен в отдела за гравиране на стъкло, където работеха само затворници. Макар че бях осъден, защото отказах военна служба като един от Свидетелите на Йехова, аз все още бях смятан за политически затворник и затова ми беше давана по–тежка работа. Гравирането на стъкло за полилеи и на други луксозни стъклени изделия беше особено трудно, защото такива неща трябваше да бъдат произведени без дефекти. Обикновено затворниците предаваха завършената си работа само за да открият, че на следващия ден половината от нея беше върната за поправка. Беше много трудно да изпълним определените изисквания за продукцията.

В деня, в който постъпих в отдела за гравиране, трябваше да се срещна с началника. Когато пристигна, той започна да вика на затворниците, които според неговата преценка не работеха достатъчно усилно. Той мина покрай затворниците, дойде при мене и каза: „А ти? Защо не работиш?“

Обясних, че съм нов. Той ме заведе до офиса си и ми зададе обичайните въпроси като защо бях затворен. След като му обясних положението си, той каза: „Значи ти си един от Свидетелите на Йехова?“

„Да“ — отговорих аз.

Нагласата му се промени. „Не се притеснявай — отвърна той. — Тук работеха много Свидетели на Йехова. Уважаваме ги, защото са трудолюбиви и честни хора. Ще се погрижа да получиш норма, която ще успяваш да изпълниш.“

Промяната в поведението на началника напълно ме изненада. Бях благодарен на Йехова и на онези непознати събратя по вяра, които бяха допринесли за добрата репутация на Свидетелите в този затвор. Наистина усещах любещата помощ на Йехова през цялото време, което прекарах в затвора.

Независимо от това колко трудно стана положението ми, винаги бях сигурен, че най–накрая ще се свържа с моите християнски братя. Представях си как виждам приятните им усмивки и как ме насърчават. Без тях щеше да ми бъде много по–трудно да издържа в затвора.

Изглежда много затворници не мислеха за нищо друго, освен как да отмъстят за лошото отношение към тях. Но аз никога не мислех така. Осъзнах, че страдам, защото се  подчинявам на Божиите праведни принципи. Знаех, че за всеки ден, прекаран в затвора, Йехова е способен да ми даде безброй прекрасни дни на живот в неговата райска земя. — Псалм 37:29; 2 Петър 3:13; Откровение 21:3, 4.

Благодарен за благословиите днес

Най–накрая бях освободен през май 1968 г., след повече от петнайсет години в затвора. В началото се притеснявах да говоря с хората, което е нормално за човек, прекарал голяма част от живота си сред хора в затворническо облекло или надзиратели в униформа. Но скоро моите християнски братя ми помогнаха да се включа в проповедната дейност, която, разбира се, все още беше забранена.

Няколко седмици след освобождаването си срещнах Ева. Въпреки жестокото противопоставяне от страна на семейството ѝ, тя заедно с брат ѝ, бяха заели смела позиция на страната на библейската истина преди около три години. Скоро започнахме заедно да участваме в проповедната дейност и в произвеждането на библейската литература. Правехме това със скрити под земята печатарски машини. Оженихме се през ноември 1969 г.

През 1970 г. се роди първото ни дете Яна. След известно време, през почивните дни започнах да служа на сборовете като пътуващ служител на Свидетелите на Йехова. Посещавах ги, за да ги насърчавам духовно. Докато правех това, през 1975 г. бях арестуван и отново хвърлен в затвора. Но този път прекарах там само няколко месеца. След това през 1977 г. се роди синът ни Щепан.

Най–накрая, на 1 септември 1993 г. Чешката република официално призна Свидетелите на Йехова. Следващата година дъщеря ни Яна се омъжи за Далибор Дражан, християнски старейшина. През 1999 г. синът ни Щепан, който е помощник–служител, се ожени за Бланка, една целодневна служителка. Днес всички ние служим в сборове в Прага. С нетърпение очакваме времето, когато ще дойде новият свят, но специално аз жадувам за времето, когато никъде няма да има стени на затвори.

[Бележки под линия]

[Снимки на страница 20]

Използвах гребен, за да записвам библейски текстове

[Снимка на страница 21]

Лагерът в Битиз, където бях затворен и по–късно покръстен

[Снимка на страница 23]

Нашата сватба

[Снимка на страница 23]

Ева и аз, заедно с Щепан и Бланка отляво и Яна и Далибор отдясно