От смъртоносна мисия към стремеж за мир

РАЗКАЗАНО ОТ ТОШИАКИ НИУА

Бивш японски пилот, който бил обучен за самоубийствена мисия срещу американски военноморски кораб по време на Втората световна война, разказва как се е чувствал, докато чакал смъртоносната задача.

ПЪЛНОТО поражение в битката при Мидуей през юни 1942 г. сложи край на японската експанзия в Тихия океан. Оттогава нататък Япония започна да губи една след друга битките срещу Съединените щати и съюзниците им, които завземаха обратно окупираните от нея територии.

През септември 1943 г. японското правителство призова в армията студентите, които дотогава бяха освободени от военна служба. През декември прекратих следването си в университета и се присъединих към военноморските сили. Тогава бях на двайсет години. Месец по–късно започнах да се обучавам за военновъздушен пилот. През декември 1944 г. ме обучиха да пилотирам изтребител.

Специален нападателен корпус камикадзе

Скоро Япония щеше да претърпи поражение. До февруари 1945 г. зачестиха нападенията на бомбардировачи Б–29. По същото време американски специални военноморски отряди приближиха Япония и тя стана мишена на бомбардировачи, които излитаха от самолетоносачи.

Няколко месеца преди това военните лидери на Япония бяха решили да проведат финална битка, в която да използват пилоти самоубийци. Макар че тогава беше очевидно, че няма да спечелим войната, това решение удължи конфликта и несъмнено стана причина за още хиляди жертви.

Така се появи Специалният нападателен корпус камикадзе. Той беше кръстен на божествения вятър, камикадзе — тайфун, който според преданието отнесъл надалече корабите на монголските нашественици през 13–и век. При първата атака петте изтребителя бяха снабдени с 250–килограмова бомба за самоубийствен сблъсък с кораба, който е на прицел.

Военноморският въздушен корпус „Ятабе“, в който служех, получи заповед да организира специална ескадрила от пилоти самоубийци. Раздадоха на всички формуляри, които трябваше да попълним и да посочим дали сме готови да влезем в редовете на пилотите камикадзе.

 Чувствах се длъжен да жертвам живота си за родината. Но дори ако се откажех от живота си, като участвам в самоубийствена мисия, можеха да свалят самолета ми, преди да ударя целта и така да умра напразно. Дали майка ми щеше да е доволна, ако сложех край на живота си, без да изпълня семейните си задължения? Беше ми трудно да убедя сам себе си, че най–добрият начин да използвам живота си е да се включа в тази самоубийствена мисия. Въпреки това се записах като доброволец.

През март 1945 г. беше сформирана първата група на Специалния нападателен корпус „Ятабе“. В нея бяха избрани 29 от колегите ми, но аз не бях сред тях. След като получиха специално обучение, беше планирано през април да излетят за смъртоносната мисия от въздушната база в град Каноя, префектура Кагошима. Посетих приятелите си, преди да ги прехвърлят в Каноя, като се надявах да разбера какво изпитват пред лицето на смъртта.

„Ние ще умрем — каза спокойно един от тях, — но ти не бързай да умираш. Ако някой от нас оцелее, трябва да каже на другите колко е ценен мирът и да се стреми да го постигне.“

На 14 април 1945 г. другарите ми излетяха. Часове по–късно всички слушахме радио, за да разберем какво е станало. Говорителят каза: „Първата ескадрила камикадзе на Специалния нападателен корпус нападна вражеските сили в морето на изток от Кикай Шима. Всички загинаха в боя.“

„Ока“ — човек–бомба

След два месеца бях прехвърлен във Военноморския въздушен корпус в Конойке като член на неговата Специална нападателна ескадрила „Джинрай“. Джинрай означава „божествен гръм“. Ескадрилата беше съставена от самолети (наречени нападатели), от ескортиращи изтребители и от бомбардировачи. Нападателите излитаха от сушата, а бомбардировачите от самолетоносачи.

Под всеки двумоторен нападател висеше по една „Ока“, което означава „черешов цвят“. Това символизираше младите пилоти, които бяха готови да пожертват живота си. „Ока“ беше едноместен безмоторен самолет с 5 метра разпереност на крилата, който тежеше 440 килограма. На носа му имаше около един тон експлозиви.

Когато двумоторният самолет приближаваше целта, един пилот се качваше на борда на „Ока“, който се освобождаваше във въздуха. След като летеше известно време във въздуха с помощта на три ракети, всяка действаща в продължение на десет секунди, „Ока“ се забиваше в целта. Това можеше да се нарече човек–бомба. Веднъж пусната, нямаше връщане назад!

По време на тренировките пилот на „Ока“ се качваше на борда на един изтребител и летеше  към целта от 6000 метра височина. Видях няколко пилоти да губят живота си в тези тренировки.

Преди да ме назначат в ескадрилата, излетя първата група от самолети. Тя се състоеше от осемнайсет нападателя, снабдени с „Ока“, придружавани от деветнайсет изтребителя. Нападателите бяха тежки и бавни. Никой от тях не достигна целта си. Всички нападатели и ескортиращите ги самолети бяха свалени от американски изтребители.

Ескадрилата „Джинрай“ вече нямаше ескортиращи самолети и трябваше да лети без тях при по–късните си мисии. Тези, които излетяха след това, никога не се завърнаха. Всички те умряха на бойното поле край Окинава.

Последните дни на войната

През август 1945 г. бях прехвърлен във Военноморския въздушен корпус в Оцу. Базата, в която ме изпратиха, беше разположена в подножието на планината Хиейзан близо до град Киото. Очакваше се американските сили да дебаркират в Япония и затова бяха съставени планове от планината да бъдат пуснати във въздуха бомби „Ока“, които да атакуват американските военни кораби. За тази цел на върха на планината бяха поставени специални релси.

Чакахме заповед за излитане, която така и не дойде. След като Хирошима и Нагасаки бяха разрушени от атомни бомби на 6 и 9 август, Япония капитулира напълно пред САЩ, а съюзниците ѝ капитулираха на 15 август. Най–накрая войната свърши. Едва успях да остана жив.

До края на август се върнах в родния си град Йокохама, но къщата ми беше превърната в пепел при нападение на бомбардировачи Б–29. Семейството ми беше загубило всякаква надежда. Сестра ми и племенникът ми бяха загинали в пламъците. Въпреки това за мене беше утеха, че по–малкият ми брат се завърна жив от войната.

Всичко беше в развалини и навсякъде имаше недостиг на храна, но аз реших да се върна в университета, за да завърша образованието си. След една година завърших и си намерих работа. През 1953 г. се ожених за Мичико и след време станах баща на двама синове.

Стремеж към мирен живот

През 1974 г. Мичико започна да изучава Библията с една Свидетелка на Йехова. Скоро започна да посещава събранията на Свидетелите и да участва в проповедната им дейност. Не ми харесваше, че тя излиза толкова често. Мичико ми обясни, че християнската служба допринася за истински мир и щастие. Тогава си помислих, че ако наистина е така, не би трябвало да ѝ се противопоставям, а по–скоро да ѝ помагам.

По това време наех на работа като нощни пазачи няколко млади Свидетели. Когато дойдоха, ги попитах за тяхната организация и служба. Бях изненадан, че те бяха целеустремени и жертвоготовни, за разлика от другите младежи на тяхната възраст. Бяха научили тези качества от Библията. Те обясниха, че Свидетелите по света не делят хората на раси и твърдо се придържат към библейската заповед да обичаш ближния си. (Матей 22:36–40) Те гледаха на другарите си като на братя и сестри, независимо от националните граници. — Йоан 13:35; 1 Петър 2:17.

„Това са само идеали“ — помислих си аз. Тъй като членовете на многобройните християнски вероизповедания воюваха помежду си, за мене беше трудно да повярвам, че Свидетелите на Йехова са изключение.

 Изразих съмненията си пред тях. Като използваха изданието „Годишник на Свидетелите на Йехова“, те ми показаха как в Германия са хвърляли в затвора и дори са убивали Свидетелите заради позицията им на неутралитет по време на Хитлеровия режим. Това ме убеди, че Свидетелите на Йехова са истински християни.

Междувременно жена ми символизира отдаването си на Бога чрез покръстване във вода през декември 1975 г. Тогава ми предложиха да изучавам Библията. Но когато помислих за финансовите задължения, които имах, като например училищните разходи за синовете ми и изплащането на ипотеката на къщата, не предприех тази стъпка. Женените мъже в сбора приспособяваха светската си работа, така че да имат повече свободно време. Предположих, че същото ще се очаква и от мене. Но след като ми показаха как мога да уравновеся християнския живот със светската работа, най–накрая реших да изучавам Библията със Свидетелите на Йехова.

Решението ми да служа на Бога на мира

След като изучавах две години, Свидетелят, който изучаваше с мене, ме попита дали съм мислил да отдам живота си на Йехова. Но още не бях готов да предприема тази стъпка и това ме притесняваше.

Един ден, докато бях на работа, бързах надолу по стълбите. Спънах се, паднах, ударих си тила и изпаднах в безсъзнание. Когато дойдох в съзнание, имах ужасно главоболие и ме закараха с линейка в болницата. Въпреки че имах голям оток, нямах фрактура или вътрешен кръвоизлив.

Колко благодарен бях на Йехова, че съм жив! От този момент нататък бях твърдо решен да отдам живота си на Йехова и да върша волята му. През юли 1977 г. бях покръстен. Тогава бях на 53 години. По–големият ми син Ясуюки също изучаваше Библията и беше покръстен около две години по–късно.

Приблизително десет години след покръстването си се пенсионирах. През тези години уравновесявах християнския начин на живот със светската си работа. Понастоящем имам привилегията да служа като старейшина в Йокохама, като прекарвам много време в християнската служба. Големият ми син служи като старейшина и целодневен проповедник в един съседен сбор.

След като оцелях в специалната нападателна ескадрила и смъртоносната ѝ мисия, сега съм благодарен, че съм жив, и за мене е чест да участвам в проповядването на „това благовестие на царството“. (Матей 24:14) Напълно съм убеден, че най–добрият начин на живот е да си част от Божия народ. (Псалм 144:15) В приближаващия нов свят никога вече няма да има войни, понеже „народ против народ няма да дигне нож, нито ще се учат вече на война“. — Исаия 2:4.

Ако е волята на Бога, бих искал да се срещна отново с познатите ми, загинали във войната, които ще бъдат възкресени. Ще бъде вълнуващо да разговарям с тях за мирния живот, на който могат да се радват в райската земя под праведното управление на Божието небесно Царство! — Матей 6:9, 10; Деяния 24:15; 1 Тимотей 6:19.

[Снимка на страница 19]

Когато бях във военноморските въздушни сили

[Снимка на страница 19]

„Ока“ — човек–бомба

[Източник]

© CORBIS

[Снимка на страница 20]

С другарите ми преди смъртоносната мисия. Аз съм вторият отляво — единственият оцелял

[Снимка на страница 21]

С жена ми Мичико и големия ми син Ясуюки

[Информация за източника на снимката на страница 18]

U.S. National Archives photo